Навремето имаше служба „Комунално-битови услуги“, която зная само по име. Хем не съм млада, хем не достатъчно. Имахме проблем, който можехме да отнесем до нея, ако все още съществуваше. Нещата се решиха някак и помислихме, че поредната буря е отминала. Но животът е пълен с изненади.

Вярвам, че в света се води невидима борба между добро и зло. Понякога очевидната правота се оказва дълбока неправда и обратно- наглед погрешно схващане може да се прояви като неочаквана прозорливост. Не зная от коя страна стоим. Не зная на рамото на чия сила сме се подпрели, кои везни накланяме. Нека времето отсъди, нека то да натежи към вярната посока, по силата на своите закони и правила.

След теча между двата апартамента- нашият и на съседите отдолу, в резултат на който подменихме един от крановете ни (оказа се клеясал), всичко се оправи, но след ден-два водата в чешмите ни текна кафява. Надявахме се нощта да я избистри, но утрото ни посрещна със същата кал. На път за работа забелязах, че градинката пред блока е пълна с вода. Нощес валя, ама чак толкова дъжд- казах си, но продължих. Все бързам и все закъснявам.

Следобедът ме застигна с телефонен звън и с плач в говорителите. „Отрязаха черешата, маме! Отрязаха я. Дойдоха двама цигани и я отрязаха. Цял следобед плача. Сякаш човек се сгромоляса… „ „Чакай, чакай!“ - казвам, - „Не разбирам какво е станало!“ „Течът…от корените на черешата бил.“- отвръща майка ми.

Не, не осъзнах какво се бе случило.

Вечерта тичах към къщи. Отивах на театър. Пред очите ми- тревожна гледка: пред входа ни, като на припек, се бе разтегнало огромно езеро. Блокът светеше оголен, в отсрещната площ лежаха клони… Само дънерът се белееше, а край него бълбукаха три подземни изворчета. Тлееше тишина. Като след притихнала буря. Само стъписаните реплики на преминаващите край езерото едва се довяваха от вятъра.

Беше студен 25-ти септември. Първият с необичайно ниски температури есенен ден, дължащи се на някакъв циклон, застигнал Гърция, а сега и нас. Не можах да заплача. Не осъзнавах, не разбирах. Качих се горе, вечерях, разменихме думи за случилото се и отпътувах към близкия град, където се смях с глас и сълзи на театралната постановка. Вечерта, под пълния кръг на луната, пътувахме обратно.

Пред блока е светло. Някой закъснял като мен е включил осветлението и пънът се белее. Така се белее сякаш ме вика. Не мога да не отида при него. Помня дървото вече отраснало, когато бях дете. На почти половин век дърво. Под него израснах. Помня как съседи намериха  стълба, когато роди първите си плодове. Помня шума на листата и ударите на клоните, когато вятър се извиеше пред терасите. Първо на черешката казвах „Добро утро“. Ръцете ѝ достигат остъклената тераса, където си приготвям сутрешно кафе. На третия етаж тя е винаги в очите ни. И винаги ни казва кой сезон е. Обичаме я с всякаква премяна: уханна на пролет, привлякла пчелите с ослепителните си бели дантели; свежа и плътно зелена, с ярки плодове, дом и храна за птиците- жълтурчета, синигерчета, гугутки и врани, сгушвали гнездата и малките си в ствола ѝ, сцена за песни и концерти в горещото лято; после жълта и оранжева, кафява, преди да я попарят първите слани, а след туй гола и прозирна, изправила черни ръце към небето; черешката в снежна премяна винаги ще ти каже колко сняг я валял през нощта; и ще скъта залеза в сърцето си, с който ще изпиеш кафето си в тихите следобеди на дните си.

Тя пееше. Обичахме я. Обичахме я не само през лятото, когато късахме череши през прозореца. Обичахме да слушаме какво си доверяват с вятъра. И ние бяхме в тайнството. Но най обичах, че ни скрива от света. Черешката ни бе непоклатима, бе пазителка. Тя се бореше с вихрушките и се изправяше срещу студа и жегата. Но някои не я харесваха. Някои от доста време искаха да я премахнат. Особено в последното ѝ лято, когато я изядоха гъсеници. Тя хвърляла листа и трябвало да ги метем. Как тъжно падаха и звучно отмерваха тоновете на есента. Да сме чупели клоните ѝ- казваха. Корените ѝ повдигали плочките…щели блока да съборят…

Един от съседите изпротестирал при сечта. Баща ми – казал, - с наш съсед са я садили. Беше младо дърво. Здраво и живо, със сила и сокове. Едва на сто дърветата започват да мъдреят…

Положих длан върху отрязаното. Нямаше кой да ме види. Положих и притихнах. Черешката ми проговори. Не очаквах и не исках. Бе едно единствено послание. Остана в мен като проблясък, като летен гръм посред студена есен. „Ти ли си цената за това?“- попитах я. Не ми отвърна. Вече бе потънала в мълчание. Само водата шуртеше под старите корени. Водата- странно нещо. Тя сама намира пътя си и винаги намира път…

Сега е светло и така просторно, че мога да се катурна от балкона. Черешата ни даваше сигурност, баланс и равновесие. Тя беше стълб и страж на този дом. Тя беше символ, беше знак, емблема. На новодошлите сочехме като табела. Липсва ми. Много ми липсва. Както ми липсват хора, които са си отишли внезапно и които са си отишли.

Да, за някои е глупаво. Навярно са забравили „Гераците“. Забравили са сигурно началото. Дедите ни обожествявали дърветата. Световното дърво и корените… Дърветета са мед, пчели, те са въздух, плодовитост… Задържат влагата и пазят ни от бедствия. Едно ли преживяхме, та не си научихме урока? А топчето в „Под игото“? Черешовата дървесина- здрава и красива е. Тя има аромат и цвят, в които времето обича да се гуши да придаде на вещите безкрайна трайност, да ги доближи до онова, което вечност е.

Дали не положихме грях в душите си, който като вятър ще се върне иззад ъгъла на времето, ще ни връхлети, когато не очакваме?

Черешата вече я няма. Няма клони и листа, няма птици и гнезда, пчели и облаци като игли да шият между пръстите ѝ. И слънцето не ще засяда повече като кръгче от горена захар, да наднича между трепкащите листи, а пък вятърът да шепне приказки. Черешката отнесе детството, което знаеше от край до край. Така самата аз едва ли помня. Градинката е пълна с пръст, потъпкала цветята, като гроб. В него- дънер бял, край който вият се червени стърготини- следи от кръв… Ще сляза утре пак с него да говоря… Самотен ми изглежда в дъжда на есента… Дънер на череша, която бе човек.