Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.09 18:19 - Пръст при пръстта
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 93 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 21.09 20:44


Никой не помнеше да го е имало.
Бяха изминали години, откакто се канеха да направят глобално разчистване на таванското помещение, обаче все отлагаха. Защото знаеха какво ще им струва- време, мръсотия, нерви и труд. А беше известно, че все това вършеха и че им беше омръзнало. Но накрая се навиха. Казаха си, че ще е само веднъж и за последно. Ама то и никога не е било другояче.
Качиха се, въоръжени с кофи, метли, лопати, клещи, ръкавици, чували…пълна екипировка. Стаята е дълга почти седем метра, но, въпреки това, свободният периметър се оказа до вратата. Не можеше да се помине навътре от багаж, който по-късно една от съседките нарече „боклук“. Е, да, как да отречеш, такова беше- пълно с боклуци: неизползвани вещи, предмети, чували с дрехи, обувки, чанти от незапомнени времена.
Нямаше назад и битката започна.
Едва напълниха един-два чувала и опряха до едрите отпадъци- няколко печки: една „Чудо“, една стара нафтова, една електрическа „Диана“ с извити напред крака, които навремето затиснаха единия от моите и от тогава пръстът ми си е тръпен. Щяха отново да ги подредят в помещението, ако при поредния курс до варела за отпадъци не бяха срещнали един, на когото преди време подариха от същия този таван разни полезни уреди- телевизор, прахосмукачка, пералня и прочие, и който в замяна обеща да дойде някой път да помогне да се изчисти стаята. Ето го и моментът, обаче: „Забравя са, ма, майко!“- каза той в свое оправдание. С двамата си приятели, натоварени в каруца, извлякоха металните печки на два-три тура и, когато се върнаха за следващия, поставиха условие- да им се платят 20 лв. за изхвърлянето на боклуците. Никъде не давали така без пари. Те работели за общината, видиш ли. И карта извадиха за доказателство. Вярно, че и тримата бяха с големи шкембета и качването и слизането от шестия етаж очевидно им се бе отразило- плъхтяха като животни, ама да се опитваш да диктуваш правилата на играта, при положение, че ти без пари получаваш насреща материал, от който ще спечелиш, е повече от наглост. Казаха им да нарамват дюшеците, които и без това не беше ясно как сами щяха да свалят до контейнерите, и да се махат. Дори не се пазариха. Колкото-толкова, рекоха си и продължиха.
Изчезването на печките осигури просека в джунглата от боклуци. Вече бяха по-близо до прозореца в дъното. Край колоната, която пределяше стаята, откриха онези ретро неща, с които искам един ден да си спретна стая на миналото. Точно в основата на подпората го открих. Не знаех за съществуването му или ми се беше изтрил от паметта? Фактът, че в някакъв момент ми се видя познат, трябваше да означава, че просто е бил затворен между стените на спомените и покрит с дебел пласт прах- така, че да се слее с всичко и да остане незабелязан, а накрая и напълно забравен.
Сестра ми има ръце на занаятчия. Умее да рисува, да моделира с глина и материали, подлагащи се на обработка. Като малка казвала, че ще рисува панички, когато порасне. Да, в единия найлонов чувал до вратата още стоеше албумът ѝ с графики. Талантлива е. И той, който държах в ръцете си сега, бе нейно произведение. Бе излязъл изпод сръчните й пръсти. Беше черен и страшен. И, пряко това, забавен. Напомни ми огромния си двойник, измайсторен пак от нея, върху зелен картон, който покриваше почти цялата стена в детската ни стая и който не ми даваше да заспя вечер, зъбейки ми се насреща- огромен и непреодолим, обхванат в пламъци и размахал опашка. Сега обаче ми беше паднал в ръчичките и посегнах към парцала, с който сваляхме праха от намереното. Развъртях го върху лицето му и едната му вежда падна- тази вдясно срещу мен и негова лява. Отчупи се. Беше направен от някаква пръст, която бе ерозирала през годините. Зъбите му представляваха бели топченца, подредени в разчекнатата му уста. Освен едновежд, бе еднорог и едноок- все от една и съща страна. Времето бавно бе вземало и продължаваше да взема от него. Но и така продължаваше да бъде страшен. Даже повече. Сякаш всяка деформация допълнително подсилваше демоничния му вид. Отделих го и в края на епохалната чистка го прибавих към „достойните“ за измиване и съхраняване ретро щуротии.
Когато намятахме сума ти чували с дрехи от детството и младостта ни през малкото западно прозорче на тавана (навярно опълченците така са мятали камъни от връх Шипка), когато се нагълтахме с всичкия дългогодишно напластявал се прах, който, казват, е космически, когато подредихме скромните остатъци, журирани, пресяти и оцелели изпод жестоките ни секири, когато накрая успяхме да отключим клеясалата и със заседнал в ключалката ѝ ключ врата към терасата, заради което през цялото време едва дишахме, и преметохме и изхвърлихме всичката тор на живеещите щастливо на покрива гълъби, слязохме мръсни и смазани под тежестта на миналото, от което, надявахме се, се бяхме отървали.
Свърши се- казахме си, и то прозвуча почти като онова знаменито отронило се в един повече от съкровен момент „Лама сабахтани“. Не по-малко титаничен бе и нашият миг, макар сравнението да изглежда нелепо.
Настана време да минат през баня всички свещници, червилца, линолеуми с детски линогравюри, картички, кутии от цигари, опаковки от шоколади (с цена 2.50 лв., почти като днешната), които уж носеха някаква стойност на антики с лично значение и, разбира се, дяволът. Никой не поддаде на третирането с вода, с изключение на него. Оказа се неочакавано крехък. Минах го с една струя и спрях, защото и без това вече беше без вежда, рог и око. Дожаля ми да не се разпадне. Оставих го да изсъхне, докато реша съдбата му.
На следния ден се видяхме със сестра ми. Пак по повод неща от миналото. То свързва всичко и всички като невидима връв, която вечно късаме и която вечно се регенерира. Попитах я помни ли фигурката и, след като само я зърна да се суши върху хартия на прозореца, почти извика да я хвърлям. Не зная дали беше заради това, че не изпита капчица носталгия или че не се прокрадна в нея лъч сантименталност, или от страх. Аз бях решила същото, но се нуждаех от съгласието ѝ. Той бе нейно творение и в нейните ръце бе животът му.
Да, исках да умре. Не съм сигурна заради какви мотиви. Донякъде вярвам на Фън шуй и онези неща с добрите и лошите енергии, макар будизмът да твърди, че няма подобни полюси- енергията е една и даже няма такава. Освен това, в мен си бълбукат архаични суеверия и случаят в известен смисъл бе такъв. Глинената фигурка не предизвикваше в мен положителни чувства. Беше ми интересна, но извън това бе отблъскваща. Исках да я затрия. Символично обаче. Исках да я трансформирам. Не исках да я разруша. Помислих си да я натроша и да разпръсна праха ѝ. Но щях да упражня насилие. Пък и знаех за мощта на водата. Не можех да я изгоря. Елементът огън в случая не можеше да е от полза. Затова пуснах пластиката в съд с вода. За една вечер тя се самосчупи, размекна и претопи. Превърна се в кал, изпивайки водата от кутията. В този вид можеше да придобие друг образ и да внушава други мисли и чувства.
В утринта намерих тихо и пусто място, край което не минават често хора. Прахът от фигурката се сля със земята в очакване на есенния дъжд, за да я смеси съвсем с нея. Кутията изхвърлих. Да я горя ми се видя прекалено.
Той е вече само спомен. Пръст при пръстта, прах при праха… И природа.
 


Тагове:   таван,   прах,   боклуци,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 443448
Постинги: 700
Коментари: 452
Гласове: 1305
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930