Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.06 18:41 - Въглищарят
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 332 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 10.06 15:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Навремето се отопляваха с дърва и въглища и той идваше с каруца, пълна с брикети, които изсипваше пред блока, а те прибираха с лопата и кофи в мазето. Беше приказлив и вземаше по-евтино. Бяха се навъдили ментета, но неговата стока беше калорична. После настъпи ерата на климатиците и въглищарят вече не наминаваше. Беше циганин, но притежаваше известна класа, която го отличаваше от другите от етноса.
Не беше изключение да го мернеш да препуска из града, но каква работа имаш с него.
Настъпи юни и ароматът на липите се носеше из града. Медният прашец се разхвърчаваше от полъха на вятъра и правеше въздуха упойващ до замайване. Беше неделя и двете решиха да си съберат от билката за чая през зимата, който не пропускаха да си приготвят всяка вечер. Зад блока имаше две-три липи, които растяха встрани от праха на улиците. Стиснали по торбичка в ръцете си, се отправиха към тях.
До къщата на циганите, които вече второ поколение живееха тук, ухаеше дърво. Огледаха цвета- едър и разпукнат беше, спряха се, придърпаха клони и разтвориха найлончетата. В същия миг зад гърбовете им изникна камионче с каросерия, което паркира до тях. Зад волана му се мъдреше въглищарят, а до него- друг черен брат. Жените вече бяха започнали да берат, когато шофьорът на возилото се настани върху каросерията му и закъса жълтите цветчета. Помислиха, че е случайност, и младата рече:
- Е, вие да не видите!
- Ааа, недей да завиждаш! Има за всички! - овърна новодошлият.
- Хм, завиждам. Много ясно, че има за всички. – тя разбра, че той не употреби правилно думата „завиждам“.
- Аз реках, като идваме, хем да си набера. Щото тука е чисто. Сяка година си бера. Ама вий знайте ли как да берете? Да не чупите клоните? – продължи той.
- Е, как?! Знаем. Да не берем за първи път. – отряза го тя. – Само цветчето с листенцето. Никакво чупене.
От къщата излезе младият циганин, който имаше семейство. С децибелите си жена му вечно вдигаше блока на главата си. С него се появи и хлапето му, което веднага се яхна на камиона. Очите му бяха сини. Често ходеше да мачка цветята в градинката до блока. Въпреки това, всички го закачаха. Беше миловидно дете.
- Мишо, ти завърши ли вече? – попита младата, за да минава времето.
- Дааа. – отговори момчето.
- Ама какво има в бележника? – рече майка ѝ. Бяха приятелчета и се разговаряха, като се видеха.
- Опашки сигурно. – включи се въглищарят.
Всички се засмяха. Мишо изкара първи клас. Как, нямаше значение. А сега се опита да подражава на големите- отскубна няколко цветчета и ги поднесе на младата жена:
- На! – каза и побърза да ги изсипе.
- Аааа, не, не така. – отвърна му тя. – Виж как се къса- с листенцето. – И му показа едно стръкче от торбичката.
Мишо сякаш се ядоса, че не приеха опита му да помогне, и яростно хвърли медните цветчета на земята.
Жените бяха обрали цветовете по ниското и помолиха циганина с камиона да им приведе един трупнат висок клон. Хванали се за него, продължиха работата си, докато приятелят на въглищаря влезе в къщата и захвана разговор на роден език, който повече приличаше на караница. След минутки двамата мъже измъхнаха тоалетката на спалнята на семейството. Тръснаха я в каросерията на камиончето и продължиха да се разправят на своя си език. Младата жена я погледна и каза, че има нужда да се постегне. Да, трябвало да ѝ удари един пирон- съгласи се черният. Тоалетката беше бяла, имитираше винтидж стил, но беше поочукана и захабена тук-там. С една боя отгоре, щеше да е като нова. Появи се и майката на Мишо. Разговорът ѝ с мъжа, на когото подаряваха или продаваха старата мебел, постепенно прерасна в словесна престрелка и достигна кресчендо.
- Хайде, Златина пак запали. – рече младата.
- По-тихо, ма, Златино! Защо викаш? Все викаш. Говори си, ама по-кротко. – присъедини се майката.
- Аааа, ми, ядосват ма. Мого ма ядосват. – репликира бърбораната и златният ѝ зъб просветна.
Как си изкарваха парите един господ знае. Все бяха скътани и си личеше, че не им липсват пари. На предишните избори бяха издигнали мъжа ѝ за кандидат за общински съветник в листата на ДПС. Имаше се с местния председател на партията. Покрай него ли се уреждаха, не беше ясно. Преди тя работеше и се хвалеше колко е хубаво да си сред хора. Като роди обаче, мъжът ѝ забранил. Кой щял да им гледа детето. И тя си остана вкъщи да пере и да готви, ама се и разболя от множествена склероза, както сама разправяше. Като я гледаха каква е подвижна, енергична и вреслива, не вярваха да е истина.
Работният процес беше в разгара си и берачите настървено скубеха клоните. Цветовете оредяваха. Забелязал това, собственикът на къщата извика:
- Аааа, ша ви вземам наем, дето берете от мойта липа.
- Ама тя не е твоя. – защити се младата жена.
- Ами на кого е? – попита въглищарят.
- На държавата. – каза циганинът, дошъл за спалнята.
- А, на държавата. На природата. – продължи тя.
- Ти имаш пари. Не са прай. – рече въглищарят на мъжа, глава на семейство.
- Не за парите. И за мене да има. – каза той.
- Мишо, ти пиеш ли чай от липа? – обърна се жената към детето, което се беше завъртяло наоколо.
- Не. – отсече то.
С това спорът около собствеността и правата върху дървото приключиха и всеки продължи заниманието си. Двете жени погледнаха торбичките си и решиха, че уловът им е достатъчен, но се съгласиха, че има нужда да поберат още малко, че да дадат и на близките си. Пуснаха клона, на който бяха, и се преместиха в другия край на липата. Късаха и мълчаха.
- Ееее, хубав свят и хубав живот. Само да знайш как да го живейш. – наруши тишината въглищарят.
- Така е. – рече майката. – Само че има една подробност.
Мъжът помълча, пък после рече:
- Ко значи?
Жената също замълча, докато осъзнае кое не му е ясно и допълни:
- Парите.
- Аааа, не. Парите нищо не са. Може много да имаш и пак да не ти е… Аз, например, съм оправен. Две къщи имам, работа си имам, пари си имам, обаче жена си нямам.
- Тъй ли? – учуди се тя.
- Ко кат имам две къщи? Прибирам са, обаче празно.
- Еми, то всеки си има нещо, дето не му е наред.
И двете бяха изненадани. Беше циганин, ама не беше нехранимайко и истина беше, което казваше.
- Няма с кого да са скараш. – не спираше въглищарят.
Бащата на Мишо се беше появил и беше седнал на камъните под дървото. Разговорът придоби друго измерение, навлезе в твърде лична територия и жените млъкнаха. Двамата захванаха диалог на цигански, а те решиха, че е време да си тръгват. Бяха набрали достатъчно. За това размениха реплики помежду си и въглищарят възкликна:
- Еее, двете набрахте по две чанти!
- А, не, не. – рекоха те. – Всяка по една.
- Ааа, много.
- Е, как много? Ние сме две. Затова повече.
- Ела да видим и онази до горния блок и ще се прибираме. – каза младата жена на майка си и се запътиха натам.
Циганинът със спалнята се измъкна от къщата, влечейки пластмасова зелена маса, която стовари под липата на сянка.
- Айде, джумбарето почва. – отбелязаха двете.
- Другия път ша ви донеса по ена бичкия. – отговори той.
- А, бичкия. Клони не се режат от дървото. – пресякоха го те и продължиха нагоре.
Липи ухаеха сред настъпващотото лято.
 


Тагове:   липа,   въглищарят,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 446372
Постинги: 701
Коментари: 452
Гласове: 1308
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031