Той дойде и седна в съседство на пъстрото ново диванче на старото заведение, което някога беше сладкарница. Мъж на възраст, на чието лице се изписа доволство, че зае точното място. Сервитьорката не идваше и той трескаво, с нетърпение бръкна в джоба си и след секунди видях в свитата му шепа зелени едри листа, които изсипа на масата. Скоро прибави към тях ситен розовичък цвят, който също покълна от джоба му. С едрите си ръце, с внимание и трепет, от купчинката зеленина и цветчето мъжът зави китка. Беше здравец. Новодошлият едва сдържаше усмивката си, а аз- удивлението си.

Трябваше да тръгвам, но трябваше и да разбера какво следва. Бях почти убедена, че ще се появи жена, когато видях човека да придърпва към себе си едното от бурканчетата на масата- това с кафявата захар. „Приготвя си го за кафето, което ще поръча.“- казах си и сбърках. Сервитьорката още се бавеше. Дали изобщо бе забелязала идването му? Мъжът, стиснал букетчето здравец, с треперещи ръце го мушна в отвора на дозатора, и върна стъкленото шише на мястото, от което го беше взел. Очите ми се разшириха от изненада, а неговото лице се озари, докато устните му, едва доловимо, се разтягаха в удоволствие от направеното. Бързах, но повече от всичко исках да узная края на историята, защото бях убедена, че ритуалът има продължение.  

Той за втори път пъхна ръка във вътрешността на връхната си дреха и извади стар, протъркан червен портфейл, от който измъкна една десетолевка и я затисна с пепелника. Едната ѝ половина стърчеше като пречупено крило. Огледа нареденото. Трябва всичко да бе готово за онова, което предстоеше. Няколко минутки мъжът стоя загледан пред себе си, а аз в букетчето, портмонето и банкнотата. Те бяха опорните точки на личната му хармония. Животът му сякаш сега започваше. Сякаш беше дочакал мига, в който може да прави, каквото иска и както го иска. Изглеждаше даже щастлив. Навярно украсявам случката…

Човекът, стоял досега на известно разстояние от масата, сега сключи ръце върху нея и продължи да отправя втренчен поглед напред. Фигурата му се запечата в съзнанието ми така- застинала между китката здравец и десетолевката. Снимах го тайничко- некачествено, даже направо смотано. Обаче има ли значение?

Когато вече се тревожех, че може да съм го смутила, сервитьорката се появи и му поднесе кафе. "Клиент на заведението."- помислих си.

Чакаше ли някого? Кого? Или пък се наслаждаваше на живота, разбрал, че той е простичък низ от привички, които са красиви в очите на другите? Не биваше да закъснявам.