33.

Най-хубавото и същевременно най-ужасното е, че винаги някой не само слуша какво казваш, а те и чува.

Декември бе съблякъл уюта на топлата си дреха и зимата се вихреше разголена, озъбена и свирепа. Бе януари и в най-слънчевия му ден Яна, Венелин и Джино се разхождаха в парка на градчето. Дърветата и всичко край тях се бяха облекли в бяла дантела, през която прозираше кристалът на света.

Яна бе пуснала Джино и той се вихреше в пудрата захар на снега. Щастието му не знаеше предели. Очите му не просто сияеха, те бяха звезди.

Яна и Венелин разговаряха тихо, а дъховете им чертаеха образи върху огледалото на въздуха. Само Джино със своите подскоци и радостни джафкания понякога ги отклоняваше от диалога им. Шареното му пуловерче се мяркаше като шамандура в морето от сняг и това ги забавляваше. Ефирът бе чист и звънтеше.

–  Ще се върнеш ли у дома си? – попита Яна.

–  Може би. След като приключа тук. – отвърна Венелин.

Крачките им предизвикваха хрупвания, а от ъглите на очите им от време на време се стичаше вода.

–  И всичко това, само защото някога съм пожелала да имам изключително преживяване. Големият въпрос обаче е, когато желанието стане реалност, дали е още актуално и дали със сбъдването си не обърква повече живота ни. Понеже вече сме забравили поисканото и сме поели по друг път…

–  Или желанието не е било от истинско значение за нас и е възникнало в съзнанието ни под въздействието на импулсивността ни, без да е дълбоко мотивирано, или се нуждае от потвърждение заради личната ни убеденост, за да се осъществи. Но желанието и нашият избор по отношение на него винаги имат силата да ни отведат на ново място. И е най-хубаво, когато то е нашето място. – отвърна Венелин.

–  Как разбираш дали е?

–  Чувстваш го, без да има нужда да говориш за това. Има само поредица от действия по посока на желанието и, ако те не срещнат препятствия, значи, си на прав път, а ако срещнат, е твърде вероятно пак да вървиш, накъдето трябва, но да е необходимо да се пребориш, за да стигнеш. Ако те продължават и продължават, може би трябва да се замислиш. Но и да няма пречки, това пак е повод да се запиташ. Човек никога не знае. Всичко е една непрестанна психологическа игра на криеница, в която няма победители и победени. Всеки е и едното, и другото, докато разбере, че е участник в една условна реалност. И е прекрасно, когато след всеки неин кръг, ни се предоставя нова възможност да продължим да я играем, забравили, че е игра.

–  Не съм сигурна дали ми харесва идеята ти.

–  Споделих едно моментно мнение. Едно моментно състояние на ума ми.

–  Не ти ли е студено?

–  Не. – каза Венелин и устата му избълва облак.

Джино се бе зарил в снега, вече едва видим пред погледите им, така далеч, че Яна дори не понечи да го извика. Но, помислила го, бежовото кученце се стрелна по линията на хода им по алеята.

Пътят към дома е най-сладкото пътешествие, когато е зима. Мислите ти се топлят само от представата за огъня в стаята и за чайника на печката. Движението ти натам е винаги озарено от някоя възкръснала мечта или от новородено желание, което затрептява в сърцето ти. То е мястото на истината и сладостният му спазъм, макар едва доловим за теб, ти дава сигурност, че домът е близо.

–  Аз ще изчезна за няколко дни, да знаеш. – почти прошепна Венелин. – Ще работя усилено. А моята работа е почти като изкуството- изисква пълна отдаденост.

Яна се спря и го погледна изпод рошавата кожа на качулката си. В миглите ѝ се бе запречил скреж, който можеше да се стопи в ръцете на Венелин, който се бе надвесил над лицето ѝ и за пръв път си позволяваше да го докосне.

–  А после…после ще пием чай. Нека само дойде април. – каза той.

Беше се усмихнал, когато изрече думите, а усмивката му остана да виси като усмивката на Чеширския котарак.

За Яна вече бе април.

                                               
                                                                    КРАЙ