Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.01 12:21 - Къща с две врати (24)
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 202 Коментари: 0 Гласове:
2



 24.

 

            Все още бе април, когато Яна взе решение да отвори вратата. В този миг тя дори не подозираше какво ще последва. Стоеше на прага, който разделяше това, което вече имаше и което бе изградила сама, и нещо, което имаше неясни очертания като размито от пролетния дъжд петно върху асфалта. Привличаха я цветовете му и я дълбаеха съмненията, че може да сгреши в преценката си за него, че може да остави питомното и да хукне да гони дивото, както би се изразила майка ѝ. Тя нямаше понятие какво ѝ се случва. Не можеше и да има. Иначе не би направила нищо. Изборът ни да поемем по път, който не познаваме, винаги е продиктуван от вътрешната потребност да се развиваме или да потвърдим или отхвърлим наученото. Яна зверски се опасяваше. И се противеше на вълната, която я връхлиташе, защото предусещаше промяната. Тя реагираше на отраженията, които достигаха вътрешното ѝ огледало, и по-скоро на образите, които те придобиваха, пречупени през онези стари схващания, които зацапваха отражателната повърхност, за да породят вулкан от емоции- огнени езици, разкъсващи напластяванията. Светлината бе на път. Тя вечно пътува към нас. А ние към нея. И срещата ни е винаги въпрос на миг, на трепване, на капка дъжд, листо отронено, на правилна снежинка или цвят на пролетта, докоснат от пчела. Най-хубавото на трансформацията е, че не разбираш, когато ти се случва. Ясно ти е, чак когато вече е приключила, защото е като полъха, който прегръща дърветата и разпуква пъпките им, за да погледнат с венчелистчета небето. Защото за това е нужно да си сънен. Не се събуждаш, ако спиш, и не си буден, когато си буден. Едва в просъница може да погледнеш през реалностите.

            Яна открехна вратата и с наведена глава надникна през процепа, макар да нямаше причина да се крие, знаеше кой стои от другата страна.

 Яна, извинявай, че по това време, обаче… - успя да изрече Венелин, когото познаваше.

 …обаче непременно трябва да говорим. – довърши предполагаемото му изречение.

 Да, да. – не знаеше как да продължи той и, въпреки това, направи опит. - Представям ти Венелин. – Каза и със сгъната ръка посочи човека, който хем беше пълно негово копие, хем се различаваше от него по нещо, което бе трудно да се определи и назове.

Яна и новият се погледнаха. Тя сдържано кимна, а той само се взря в нея за секунда и обърна въпросително глава към съименика си. Яна нямаше никакво намерение да ги кани да влязат. Късно бе и щеше да работи утре. А вече се отегчаваше от непрестанните наглед мистериозни събития и факти, които ги сполитаха и които сякаш нямаха развръзка. Искаше да узнае кое какво е и защо е- какви бяха тези хора, появили се по неведоми пътища в живота ѝ, какво искаха, какво преследваха, в какво я въвличат, накъде върви тя, следвайки ги.

Венелин усети колебанията ѝ. Те не бяха нещо необичайно за нея. Познаваше я. Затова бързо каза:

 Само тази нощ и ще те оставя намира. – каза и побърза да се поправи. – Ще те оставим намира. Моля те за последна услуга. – Разбираше, че, каквото и да каже, няма да бъде достатъчно убедителен, затова заяви желанието си, спазвайки дистанция, каквато доброто възпитание изисква.

Погледите им се преплетоха, потънаха, изгубиха се един в друг, достигнаха обратната страна на вселената и, когато се върнаха, помълчаха още няколко вечности, за да бъде достатъчно времето, необходимо на Яна да произнесе с тон, който сякаш казваше, че от нея зависи съдбата на света, следното:

 Не знам ще приема ли, но поне да чуя какво е този път.

Джино се бе довлякъл в краката ѝ. Изскимтя няколко пъти и се сви на дъга върху пода, обгръщайки ходилата ѝ. Яна сведе глава, за да го регистрира, и зачака отговора на Венелин.

 Непременно ще вземеш Джино с теб. – репликира той, като при тези думи палето скимна още веднъж, повдигайки главичка, разбрало, че го споменават.

 Което значи, че искаш да дойда с вас. – Яна изгледа първо единия, а после и другия.

 Да. Обещавам, че ще бъде един единствен и неповторим път, след който ще можеш да ни забравиш и да правиш, каквото си искаш. Приеми го като молба от много близък приятел, чийто живот зависи от това. Моля.

Венелин не се опита да я трогне с красиви слова, но тя сякаш предварително се бе подготвила да приеме предложението, каквото и да беше то. Мъжът от бараката ѝ въздействаше по начин, който не бе изпитвала, доверявайки му се безусловно, само привидно оказвайки словесна съпротива.

 



Тагове:   къща,   24,   две,   врати,


Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 462480
Постинги: 704
Коментари: 454
Гласове: 1318
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31