Вечерта Яна се бе свила на дивана, а Джино лежеше – топличък и мек – в краката ѝ. Телевизорът вървеше. Сменяха се картина след картина. Рекламите агресивно въртяха цветния си образен калейдоскоп, но Яна нито го виждаше, нито го чуваше.

„Как съм могла да си въобразявам, че някой ще иска да ме обича заради това, което съм, заради самата мен?“ - мислеше си. – „Истинска любов... Дори не знам какво означава. Обичта трябва да е като кафе- да идва всеки ден в подходящ момент, с нея да започва утрото. Една глътка и ти е топло и уютно. От аромата и силата кръвта ти кипва, бузите порозовяват, чувстваш се здрав и жив, желаеш да получиш и желаеш да дадеш… Любов, която обгръща, която тече във вените, която е част от теб, без дори да знаеш; любов, за която не мислиш, но която е винаги с теб, която винаги си. Любов кафе- отпиваш и ти е добре. Все си представям какъв трябва да бъде любимият, но той никога не е това. Откъде тогава, по дяволите, ми идват наум тези мисли? Може би, отразяват самата мен… Което желаем да видим у другия, то е в нас, или обратно- липсва ни и затова го търсим… Истината – казват – била това, което най-малко ни се иска… А тя е, че никой няма да ме обича по-искрено от Джино. Пък и нямам време. Нямам време за губене и сърце за разбиване. Затова няма да опитвам нищо и нищо няма да очаквам.“ – домисли и се повдигна, за да види какво прави малкият косматко. В същия момент той навири главичка и очите му светнаха като стъклени топчета, търкулнали се в лъч светлина. Яна се усмихна. Обичаше това топлокръвно телце, което се гушеше в нея и я пазеше, когато на вратата се позвъни.

Джино се разджафка, а Яна го укротяваше, докато надничаше през шпионката. Окото ѝ се разшири от видяното. Беше Венелин. Венелин на квадрат.