2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. getmans1
14. apollon
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Венелин Каменов и Венелин Каменов се срещнаха в парка на градчето. Мена бе извършила „операцията“ в кратък срок и по план. Не се оглеждаха взаимно, за да си изяснят различията. Заливаха се с погледи, защото бяха почти еднакви. Почти.
Огледалото отразява света, какъвто е, този свят- отсамния. То връща точните очертания на образа- нито обърнати, нито с разменени посоки, и не казва да има отвъд, не казва на отразеното, че може да заеме неговата позиция- позицията на огледалото. Затова го наричат „дяволско творение“: защото не предлага друго мислене, освен мисленето, че не съществува повече от това, което е. Така утвърждава убеждението, че светът е затвор.
Способна ли е природата да сътвори две напълно идентични същества? Не. Тя преследва многообразието. Може би в нея е вложен механизъм за бягство от съвършенството- то е смърт, която ще я възпре да твори. И пряко това, го постига във всяко създание.
Разстоянието между веждите и очите на Венелин Каменов от метрото беше по-голямо от това на Венелин Каменов физика. И гласът не беше същият. Пролича, още когато размениха поздрави, а и по-късно в течение на разговора. Тембърът се доближаваше, но силата му бе по-малка. В най-общи линии, ако ги погледнеше човек, можеше да вземе единия за другия, но на втори поглед изплуваха разликите. Може би сходствата са привилегия на нефизическия свят- качества на характера, стремления на душата…, и те са, които могат да създадат привидна близост, да дадат онова, което наричаме излъчване, общ дух, образ, но и да породят най-остро противопоставяне.
Венелин, който живееше в бараката, въпреки широтата на възгледите и разбиранията си, мислеше за възможно близнакът му да не е съвсем с всичкия си, и тръгна за срещата с тази нагласа. Действителността го опроверга, както често се случва. Не беше и това се оказа колкото освобождаващо, толкова и озадачаващо. Отпадаше вариантът думите му да са налудна случайност, което затвърждаваше и диалогът им.
Венелин от метрото бе неблагоразумен. Той смяташе, че има право на своя странност, на свободата да я изрази и очакваше да бъде приет по силата на същото това право. На теория всички сме равни, равнопоставеността е наша рождена привилегия. Решиш ли обаче на практика да се възползваш от нея, разбираш, че тя стои само в теорията и в границите на ума. Неприложима е, даже излишна. Защото веднага влиза в конфликт с друго право и друга свобода- това да създаваш правилата, каквито, по законите им, са вече установени, но не от теб, а от смелчаци, успели да наложат волята си и да ограничат тази на останалите, включително и твоята. Венелин се бе оказал боец в битка, която най-малко търсеше, излизаше даже, че той я провокира. Миротворците са войнолюбци- едно откритие на Изтока, което се проявяваше чрез него. Той желаеше да намери отклик на думите си, преследваше именно сходство на светоусещане и преживяване. Наивно вярваше, че, дори хвърляйки напосоки, нечия врата ще се отвори и ще установи, че го има. Вместо това, го обявиха за ненормален, направиха фоторобот и го пуснаха по телевизиите, че се издирва. Едва сега, на раздумка със съименика си, той можеше да се отпусне, да плува в свои води, да изрази, което носеше и знаеше, и то се превърна в семе, каквото първоначално бе, но семе, което пада в благодатна почва, на място, което го приема с разбиране и му предоставя шанс да покълне, да се роди в предназначението си.
– Реалността е филм, в който искаш да кажеш определени реплики, обаче изричаш други- по-глупави.
И:
– Не тръгвай след болката. Остави я да боли и ще си иде.
Такива ги говореше и питаше Венелин кое им е нередното на подобни приказки, който на свой ред го връщаше към Озарението, питаше го как се е озовал в него, как се е върнал от там.
– Преди това, нека ти кажа защо стигнах до него, как се случи така, че да го открия. Мисля, че, когато човек прави нещо дълго време, настъпва момент, в който, ако сам на себе си не каже: само това ли е?, спира да обича нещото, а то- да има смисъл за него. Ако след „Само това ли е?“ не продължиш да търсиш, нещото е изчерпано и ти за него. Напротив, ако след това не спираш да вървиш, непременно ще откриеш или нов материал, или ново средство, нов начин или нов израз, изобщо нещо ново ще намериш. И това ще ти отвори следваща врата към това, което обичаш, за да продължиш да го обичаш; ще задълбочи отношенията ти с него и, в крайна сметка, ще развие теб. Не си ли зададеш въпроса „Има ли нещо повече?“, спрял си и трябва да си постигнал тавана си. От тук нататък не очаквай повече отвъд механичното възпроизвеждане на едно и също повторение. Не отправиш ли поглед надалеч, убил си себе си, убил си и това, което дава смисъл на живота ти. А сега, на въпроса ти…
ЙОНКО МЕРМЕРСКИ: В САЩ МИГРАНТИ СЕ НАСТА...
Печена патица с ябълка