Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.01 13:55 - Къща с две врати (15)
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 102 Коментари: 0 Гласове:
2



 15.

 

На смрачаване Яна вървеше към къщи. Дали бе получила онова, от което се нуждаеше, и затова махна с лека ръка? На нейно място повечето хора биха били щастливи. Имаше всичко, към което се стреми един млад човек, а житейската река бе довлякла дар, чието предназначение не ѝ бе ясно и не можеше да привиди като съкровище, каквото бе. „Не съм просякиня и не се нуждая от подаяния.“ – говореше си с някого тя. – „Гадно е да те съжаляват. Не искам да получа нещо от съжаление. Предпочитам да бъда нищо и никоя.“ – „Не го мислиш наистина.“ – беше Венелин. – „Отбягвам да се включвам, но не се стърпях. Не си сигурна, точно защото имаш сигурността. Отказваш да извършиш промяна и затвърждаваш несигурността. Не аз съм неизвестното, а рутината, в която си изгубила способността да различаваш стойността на нещата. Знам, че опитваш да пишеш, но само защото то е нещо, което не пасва в познатата ти схема, не забелязваш, че се е пробудило. Би могла да вървиш в тази посока. Мисля, че способността, която си развила- да виждаш в тъмното, си придобила несъзнателно. Тя е символ на потъването ти в еднаквостта, но може да те изцели. Вместо да се учиш да живееш в мрака, защо не погледнеш към светлината? Очите ще те болят в началото, но преминеш ли през страданието, ще дишаш свободна.“ Мислите ѝ мълчаха.  

Значи, така било: той си я слушал през цялото време, но от деликатност и тактичност гледал отстрани и не се намесвал. Бе го предизвикала и се притичваше на помощ. Какво трябваше да се случи, за да извади черното жило, което я пробождаше в мигове на избор като този? „Защо постъпих така? Той не го заслужаваше.“ – излъчи и се поправи. – „Ти не го заслужаваше.“ – „Разбирам защо го правиш.“ – беше на линия и върна отговор. – „Не се измъчвай с колебания и раздвоение.“

Слушаше го, когато бе подминала контейнера на тротоара, но слухът ѝ долови скимтене. Чуваше го периферно и, докато стигне завоя, то се засили, изпълни съзнанието ѝ. Нямаше как да не го забележи. То я извади от унеса. Посоката на гравитацията се смени. Яна излезе от света на мислите и влезе в света край нея. Обърна ход.

Зад коша за отпадъци се бе свило кученце- светлобежово и треперещо. То я погледна и тя, без да обмисля много-много, без да търси майка му или собственик, каквито по-вероятно бе да няма, предвид мястото, на което го откриваше, понеже в нея проговори инстинктът или понеже я завладя топлината на очите му, го вдигна, а то не се възпротиви, притисна го до себе си. Пронизителният звук спря.    

Прибраха се двамата. Не знаеше момче или момиче е. Пусна го в преддверието да види какво ще направи, докато тя сваляше горните си дрехи,. То си кротуваше и Яна го заля с милувки. Вмъкна се в кухнята и му сипа вода в паничка. То излочи всичко за времето, през което тя се щураше насам-натам и искаше да се сети какво да му измисли за легло. Нищо не реши, но го грабна и се метнаха в банята. Героят – разпозна тя – бе изкъпан и подсушен, прикътан в стара хавлия. Не издаде звук, не избяга, не я одраска, не я ухапа и нямаше как да не спечели правото на вечеря. Стопанката му намокри хляб, наряза малко колбас, какъвто имаше, а той не навири нос. На първо време това щеше да яде, а утре щеше да му купи кучешка храна. Без капризи и с доволство олиза чинийката си, когато го бе въвела в хола. Яна сияеше, погълната от живата картина пред очите ѝ, която да озаглави: „Свирепият глад на едно бездомно кученце“. Сърцето ѝ се изпълни– не знаше с какво. То бе просто средоточие на субстанция, която правеше така, че тя чувстваше присъствието на онова, което наричат щастие- онова, което те въздига, а и тежи, но чиято тежест е приятна. Кученцето изду коремче, което – по силата на гравитацията - го задърпа, и то едва се примъкна и катурна в краката на Яна. Тя се разведри. Хвана го с ръце, намести го в скута си и го замилва. Ще спиш при мен- заповяда му и главата, заедно с ушите му, отнесоха няколко неизпитвани досега разтърсвания. Идеше ѝ да го смачка от умиление. И ще се казваш…я, да те видя…Джино, а по-краткото ще ти е Джин, нали ги знаеш джиновете- онези духчета, откъде ли пък да ги знаеш… Харесва ли ти?- говореше му, докогато и на нея самата ѝ се доспа.

 



Тагове:   къща,   две,   15,   врати,


Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 432240
Постинги: 695
Коментари: 450
Гласове: 1264
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930