Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01 20:50 - Къща с две врати (11)
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 302 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 11.

 

Когато Яна вървеше към дома на Венелин, бе неделя. Избраха деня, защото бе удобен и за двамата. В него има от спокойствието на останалото назад и от началото на предстоящото. Вървеше пеша, защото утринта бе усмихната и въздухът ободряваше. Бе около девет сутринта. Студените и топлите атмосферни маси не бяха сменили местата си и хладът можеше да се определи като лек полъх от отваряне на фризер, примесено със слънчевата топлина на утрото. Те освежаваха сетивата ѝ. Затова не извика такси.

Една от причините да живееше още тук бе, че разстоянията са относително къси, можеш да се движиш, вървейки, да ходиш по улиците без притеснение, без да дишаш смог. За Яна това бе малка, но необходима доза романтика. Нямаше против мегаполисите, но вярваше, че закътаните градчета съхраняват дух, който другаде не се чувства.   

Венелин не я посрещна, макар да се мотаеше пред къщата. Обхождаше зелените площи пред нея. Ровеше с поглед тревата като да търсеше нещо.

 Какво правиш? – Яна бе пристигнала и пристъпваше по камъните като по лотосови листа.

Той не каза нищо. Видя го да прикляка и да прокарва ръка по пресните стръкчета.

 Намери ли, каквото те интересува? – за втори път атакува Яна.

Бе толкова съсредоточен, че не ѝ обърна внимание. Разбра, че дойде, но бе погълнат от важността на друго. Тя прие и се измести под стрехата, наблюдаваше го от там. Венелин прескочи каменната пътека и приклекна на противоположно - на линията на предходното - място. Не установи нищо, изглежда, защото се изправи, обърна се и тръгна към Яна. Наоколо не се виждаше никой.

– Да влезем.  – прикани я той.

 Ако не е необходимо, по-добре да не знам. – каза тя, когато преминаваха вратата.

 Не, не. Вътре ще ти кажа.

Затвориха и Венелин обясни:

 Бях в кварталното магазинче. На връщане забелязах два малки кръга от двете страни на пътеката. Сигурно си чувала за житните кръгове. – Яна го гледаше и той прие това за „да“. – Подобни бяха, но малки. Особеното е, че докато се приближа, се изгубиха. Оставих покупките и излязох да разгледам по-подробно. Тревата беше поизмачкана наистина, но окръжностите не бяха така ясни, както когато ги видях. Погледнах от мястото, от което първо ми се сториха, но ги нямаше.

Яна стоеше срещу него, не направи нищо. След минути каза:

 Не искам животът ми да се усложни. Добре ми е така.

 Не отстъпваш, нали?

 Не. Постъпвам разумно.

 Бързо го реши.

 Съобразно обстоятелствата…

 Да не би да те е страх?

Мълчеше.

 Не ми се вярва. – каза Венелин. – Имам друга представа за теб. Нека сипя нещо да се поразсеем. Сядай.

Яна зае мястото, на което бе последния път.

 Няма да се откажеш заради едни търкалца в тревата, които изчезнаха. Някъде далеч са- откъдето са дошли, или пък откъдето са ми се привидели. – окуражи я Венелин, докато наливаше сок в стъклени чаши на маргаритки, които Яна виждаше за пръв път. – Освен това, засега нищо не доказва, че са във връзка с озарителя, каквато ти, очевидно, съзираш, но в която няма логика, а произтича само от твоето въображение.

            Изказани на глас, страховете нямат власт над нас: Яна последва това правило.

 Не искам да се получи нещо, което няма да ми хареса.

 Какво ми има на мен? – контрира Венелин.

Тя не успя да оспори. Не можеше да се избави от усещането, че потъва в дълбока вода и трябва да владее определен стил плуване, който не умееше.

 Непознато ти е, затова. – рече, когато ѝ подаваше сока.

Тя хвана стъклото, допря го до устните си, но не пи.

 Едно не мога да си обясня. – продължи Венелин и седна до нея. – Достатъчно безразсъдна си, за да извършиш всичко, което стори досега, а когато стигаш същественото- онова, към което си вървяла, защото знам, че не е случайно, че си тук, спираш. И за мен е ново. Дори още не съм формулирал приемливо обяснение.

 Ще ни помислят за ненормални. Хората са жестоки.

 Те няма да разберат. Освен ако ние не им кажем, а ние няма.

 Ти скри част от истината. Не ме излъга, но не ми каза всичко.

 Само така ти изглежда.

Яна отново замълча.  

 Защо го приемаш толкова сериозно? – попита я.

 Мисля за последствията.

 Те не могат да бъдат предвидени. Можеш само да предполагаш. В повечето случаи става нещо, извън списъка ти с вероятности.

 Но ако…

 Няма предварително знание, Яна. Истински ценното узнаваш, едва когато си преминал действието. Когато то се превърне в опит. Достатъчният брой опити води до потвърждение или опровержение, до приемане или отхвърляне на една теория.

 В случая опитът не целѝ да се докаже предполагаемо обективно съществуващо явление или преживяване, а конкретен човек да се подложи на неговото въздействие. Би следвало да получим индивидуален резултат.

 Това искаме да разберем.

 Казано иначе: няма гаранция, че при мен ще е същото като при теб. Всъщност, аз не зная ти как оценяваш своето озарение- като добро или лошо.

 Неутрално. Но при мен е обяснимо.

 Искаш да ми кажеш, че това чудо- озарителят, е възможно да се влияе от субекта, който го ползва.

 Това се питам.

 Ами, инфрато? Дали е от значение?

 Яна, не предполагах, че толкова обмисляш. Имах те за действен тип.

 Може да съм се променила.

 Искаш ли да го донеса? 

 Защо настояваш? В началото дори не спомена. Аз поисках, без да ти кажа, което не ти попречи да разбереш по твоя странен начин.

На вратата се потропа. Яна и Венелин се спогледаха. Кой можеше да е? Нямаше как да се скрият. Който и да беше, трябва да бе чул, че се говори. Венелин стана да отвори.

 Добър ден! – учтиво поздрави възрастен мъж с мека тъмнокафява шапка на главата, която повдигна и отново постави.

 А, здравейте! – Венелин позна човека за наема.

 Не съм дошъл за парите. Има време за тях. – махна с ръка той. – Може ли да вляза?

 Да, да, заповядайте. – не вървеше Венелин да го отпрати.

Вече в стаята, гостът видя Яна:

 Вие не бяхте ли момичето, което беше тук в една дъждовна вечер?

Яна се вгледа. Лицето му стоеше в сянка, позакрито от шапката, но когато мъжът я свали, тя позна стареца с олесяла глава, който я упъти, когато представляваше Спиди.

 Да, аз бях.

 Приятно ми е да Ви видя отново.

 Ще седнете ли? – спази етикета Венелин.

 Благодаря. За бързо.

Мъжът постави шапката на масата, придърпа един от столовете, обърна го към младите хора, настани се като сложи лявата си ръка да легне върху покривката. Преди да седне до Яна, като домакин, Венелин му предложи сок, но той отказа.  

 Аз понеже по цял ден съм сам и няма с кого дума да разменя…не съм дошъл за почерпка. Дано не преча…

 Не, не. Всичко е наред. – от уважение потвърди Венелин.

 Ами, той и кварталът ни е прекалено тих. В блока повечето сме на възраст. Отделно, всеки се е капсулирал… Някой път си мисля, че живеем като в бомбоубежища. Страшни са станали времената. Преди, когато идваха дечурлигите, беше друго, ама откакто спряха… Говоря за племенника ми и неговото семейство.  

 Да, да. Казахте ми, когато се видяхме.

 Тя, къщата, е на брат ми, светъл да е небесният му път. Пресели се при ангелите, дето се казва… – дядото обходи с поглед стаята, а гласът му постепенно заглъхна.

Легна тишина между тримата. Яна бе навела глава, а Венелин държеше очите си върху вратата на кухнята и чакаше сантименталният момент да премине. Мъжът се съвзе и продължи:

 Луди глави бяхме ние с него… Все щуротии мислехме... – очите му, замрежени от влага, сякаш бяха спрели на любим пасаж от книга. – Разделиха се с жена му и той се върна тук. Не поиска да живее при мен. Винаги е бил независим. Дълги години беше военен. Завърши дните си като нощен пазач.

 Той ли е по-големият?  – прекъсна монолога Венелин.

 Да, той. И по-голям беше и по-умен от мен беше. Никога не съм го отричал. Не му завиждах, нито го мразех. Възхищавах му се. Гордеех се даже, че ми е брат. Е, утаяваше се чувство за малоценност у мен, но, усетеше ли го, все ми казваше: не си по-лош от другите. Може да не съм, но не съм и по-добър от тях- отговарях му. А той беше. Много способности имаше в различни области… Но… – дядото стисна шапката си. – …да не ви отнемам от времето. Благодаря, че ми отделихте част от него. – Бледото му лице се освети от усмивка.

Яна едва сега забеляза, че то не беше набраздено от бръчки, както при повечето хора на тази възраст. Всъщност, тя с почуда установи, че ѝ е трудно да определи каква е тя. Външният вид внушаваше зрелост, кожата на стареца бе пожълтяла, но нито се беше напукала като пресушена земя, нито се беше отпуснала. „Може работата му да е била такава, че да не го изхаби.“- каза си тя.

На тръгване мъжът се обърна и думите, които произнесе, произведоха тайнственост. Яна и Венелин бяха модерни, рационални хора, но тя ги покори.

 Брат ми се трудеше над нещо. Така и не разбрах какво. Нощем ходеше на работа, денем се затваряше и по цели дни не го виждах. Беше ми забранил да му преча. Съобразявах се с желанието му. После настана бъркотия около погребението и годишнините и не успявах да дойда. Децата идваха за бързо и не сме говорили. Молбата ми е, ако намерите нещо- записки или каквото и да е… – той не довърши.

Младите хора се бяха снишили, но Венелин отвърна:

 Разбира се. Разбира се.

 Хайде, останете си със здраве. – мъжът склони глава и нахлупи шапката си. 



Тагове:   къща,   две,   11,   врати,


Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 425110
Постинги: 688
Коментари: 439
Гласове: 1221
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30