Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.01.2018 21:28 - Къща с две врати (9)
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 566 Коментари: 2 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 9.

 

            Ирма отказа да яде пица, но не остана гладна. Менюто предлагаше и други варианти. Мястото ѝ хареса. Не преставаше да зяпа огъня в пещта.

 Тук ли идваш да се храниш? – попита тя, когато бяха привършили.

 Не. Бил съм само веднъж. Но е хубаво, нали?

 Да, да. В твой стил е- малко и уютно.

 Не е достатъчно мащабно за теб, знам. Не е мѐтро, нито хипер ърбън, но пък виж колко време сме тук. Нещо в това място те задържа. Не усещаш колко е минало, но и не е пропиляно. Остава спомен за смислено преживяване.

 Ох, батенце… – изцъка в знак на презрение Ирма.

 Знаеш си ме. – повдигна рамене, не се обиди Венелин.

 Да, скучен, лигав романтик.

Венелин се засмя.

 Само ти ме възприемаш така.

 Защото съм любовта на живота ти.

 Ирма! Пак почваш. Не отричам любовта. Тя си съществува. Това обаче не значи, че се случва на всеки. Ако не си благословен да те сполети, не бива да се отказваш от нея. И не съм.

 Не виждам да правиш нещо.

 Да се заплитам в сложни сюжети като теб ли? – Венелин пийна от чашата. Виното не беше марково, но го развеселяваше.

 Животът ти е една безкрайна увертюра, батенце. Никога нищо не почва и никога нищо не свършва в него. Как търпиш това?

 А твоят, Ирма, безкрайна авантюра. Как търпиш това? – защити се.

 Искаш ли да ставаме? – без да дочака съгласие, тя се беше изправила и свалила късото си кожухче от закачалката.

Бяха платили и се отправиха към изхода.

Вили и Яна имаха традиция да се срещат само двете на вечеря. Когато малко оставаше да се сблъскат с Ирма и Венелин, те стояха лице в лице, погълнати от поредната смешна история на Вили.

 И наговори всичкото това, без да знаеш, че не е той? – питаше през смях Яна.

 Моля ти се! Разгърнах се на макс. – непоклатима в сериозността си беше тя, което допълнително разпалваше гъдела.

 И предложи да му изплетеш шушони? – Яна се задъха, когато трябваше да изрече „шушони“.

 Да, бе!

 О, не мога! – Яна бе покрила корема си с ръка, а главата ѝ бе отметната назад. Кикотеше се сдържано, но с пълно гърло.

Вили се бе заплела в някакво чат недоразумение и именно реалността на случката я правеше толкова забавна.

 Спри се, Яна! Не е възпитано. – стараеше се да я накара да се овладее, без да беше забелязала появата на хората.

 Аз? – едва успя да каже, сочейки себе си с пръст. – Не е ли по-невъзпитано да предизвикваш делириуми на обществено място? Жертвата съм аз. Кой би се сдържал, бе, Вили?

  Венелин поздрави учтиво и двете, при което те замръзнаха, но кимнаха и, слезли на земята, изтърваха „здравей“, оглеждайки жената с него, която също ги наблюдаваше.

 Яна, как си? – обърна се лично той, въпреки че знаеше какво бе правила през дните, в които не се бяха срещали.

 Благодаря, добре. – лаконична отвърна тя, свеждайки и вдигайки поглед в неудобство, че е била уловена в невъздържаност.

 Приятна вечер! – поглеждайки и двете, се раздели той.

„Ще ти се обадя.“ – чу го да ѝ го прошепва в мислите. „Добре.“ – върна му в отговор тя.

Двойките се размениха. Момичетата потънаха в заведението, а братът и сестрата- в тъмното навън.

 Това не беше ли онзи от „Капри“? – попита Вили, когато сядаха.

 Да. – смънка Яна, докато закачаше жилетката си.

 Познавате се.

 Да.

 А коя беше тази с него?

 Не знам. – каза и замълча.

 Докога ще се държиш така?

 Как?

 Няма ли да ми кажеш?

 Какво?

 Е, добре.  – отсече Вили, облегна се назад и скръсти ръце пред себе си. –Щом за толкова години не съм спечелила доверието ти…

 Вили, грешиш. Дай да говорим за друго. Виж как ни беше хубаво преди. Разкажи някоя от твоите смешки!

 Не можеш да ме убедиш, че нищо не стои зад това.

 Зад кое?

 Не се прави, че не разбираш.

 Вили, осъзнаваш ли, че говорим за нещо, което е нищо.

 Не е нищо. Не си ли се замисляла, че минаха пет години, откакто ти…

 Недей.

 Нищо драматично няма. Всички преживяваме раздели. Погледни мен.

Яна знаеше с какво се беше сблъскала Вили. Бяха заживели заедно с приятеля си, малко остана да сключат брак.

 Защо ни зарязват, бе, Вили? Какво ни има? Работещи сме, не сме грозни, нито болни…

 Точно ние не можем да бъдем зарязани, злато, защото сме най-готините момичета на света. И не сме зарязани. Нашето е друго. – намигна Вили.

 Да, бе, друго. Вечер си стоим сами и се самозалъгваме, че ни е добре. Трябва да ми липсва нещо, за да не се чувствам пълноценна. Но как да запълня празнината? Бих направила всичко, стига да знам какво. Не е като да идеш в магазина и да си купиш нещо, което ти се яде. Някаква вътрешна потребност е, но не разбирам каква точно.

 Не знам, злато. Че е въпрос на психология, на психология е. Имаме си неосъзнати драми и, ако се впуснем във връзка, ги проектираме върху другия. Затова, всеки първо сам трябва да осветли тъмните кътчета в себе си и да ги приеме. Преди да си наясно сам със себе си, преди да бъдеш цял сам по себе си, не можеш да се почувстваш завършен в отношения с друг човек. Инак партньорите стават просто донори един за друг.

Вили учи няколко семестъра психология, но не успя да се дипломира. Имаха планове да заминат зад граница, но те предизвикаха вселенското чувство за хумор и ето къде я бе довело то.

 Твоят проблем какъв е, знаеш ли? – Яна тестваше себеосъзнаването ѝ.

Вили не се замисли.

 Че съм оптимист. Че не се оставям да съм слаба. Не си ли забелязала, че има хора, в които се съдържаш, и такива, които се съдържат в теб? Става дума не дали някой е повече или по-малко от друг, това е егото, а за степен на пълнота на личността. Нарочно казвам „пълнота“. Има хора, които в по-голяма степен са я постигнали. Разбира се, ние сме индивидуалности и няма как да се съизмерим с другите, но с определени хора можеш да почувстваш, че са способни да ти дадат опит, който нямаш, или да отключат дълбоко приспани в теб способности. Те отгръщат съдбата ти на нова страница. Ти – тяхната - също. Аз трябва да давам шанс на човека да се самооткрие, да се поставям в изчакваща позиция. Не казвам нарочно да го играя „беззащитна“, а да осъзная, че не съм съвършена. Може да знам повече в някои отношения, но не бива да го размятам насам-натам- това пак е егото, а да го пренебрегна, да свивам знамето, докато дойде ред за развяване.

 Но на теб в това ти е силата.

 Да. Обаче прекалявам с нея. Тя е само една от всичките ми дрехи. Хармония между отделните самоличности в мен ми е нужна. Гъвкавост, Яна. Аз настъпвам в една посока и се затварям за възможностите. Упорствам. Ако не бях препирала толкова, ако бях оставила Миро сам да достигне до идеята, че ще ни е по-добре заедно далеч от тук, нямаше да ме отхвърли. Излизаше, че искам да го контролирам, да напусне работата си, да ми угоди, да докажа, че съм права. Независимо, че виждах ситуацията по-ясно от него, независимо, че накрая стана, както аз предполагах- фирмата им фалира и баща му сам помогна да замине, трябваше да оставя нещата да се развият от само себе си, но да бъда до него.

 Но, ако е трябвало да стане, е щяло. Казват, че случилото се е единствено възможното.

 Да. Аз сега виждам себе си.

 Избрахте ли? – прекъсна ги сервитьорката. Беше се забавила, без да забележат, без да погледнат менюто.

Двете размениха погледи.

 Може ли след малко? – каза Вили.

 

Когато се прибра, Яна влезе в тъмното си жилище и не пусна лампите. Сгуши се в хола като котка на любимото си място. Не помръдваше. От време на време стените се шареха от отражения на светлините на отлитащи фарове. Яна ги проследяваше и потъваше в себе си. В тъмнината винаги намираше покой. Говореха на общ език и за младата жена бе най-лесно да се вгледа в лицето си.

Беше подвила крака, притиснала заключените си една върху друга ръце към гърдите. Главата ѝ бе приклонена на облегалката на меката мебел. Не можеше да се каже, че дреме. Бе спокойна и тиха като след вечер, изпълнена със силни, възвисяващи- не опустошителни, емоции, издигната някак, просветлена. С Вили отключиха врата, през която не бяха влизали никога. Пристъпиха прага на един непознат за двете свят. Многократно бяха коментирали живота си. Приятелството е най-добрата терапия, казват, но досега не бяха изричали нещата по този начин. Не ги бяха и чувствали така. Животът им не беше свършил. Само се озаряваше от друг ъгъл. В него изплуваше спотаяваното, чакало да узрее, в чийто дълбок вир се гмурваха сега. Яна и Вили не се заблуждаваха, че са първите, които преминават такъв етап. Те само търсеха своя път, искайки дните им да имат значение.

 

 

 



Тагове:   къща,   две,   врати,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. solharmony - Чакаме
09.01.2018 21:12
10-та серия.
цитирай
2. skarif - Хахаха!
09.01.2018 21:42
solharmony написа:
10-та серия.


Благодаря за проявения интерес и за напомнянето. Тази вечер трябваше да я пусна и забравих. Веднага ще поправя пропуска си. :) Радвам се, че на някого му харесва.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 877398
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031