Дни наред Венелин не звънеше, не търсеше Яна в магазина. И тя не го обезпокои. Както ненадейно създадоха връзка помежду си, така изведнъж я прекъснаха. Все едно никога не се бяха срещали, все едно никога не бяха се запознавали, сякаш никога не бяха споделяли телепатично.  

Яна имаше работа. Увлече се в обичайното ѝ русло, но продължи да се рови и размишлява.

Тя не разбираше напълно какво бе преживял Венелин. Глождеше я идеята да го потърси, да го помоли да опита и тя, но се спираше. Почти го бе решила, когато майка ѝ и баща ѝ се обадиха. Налагаше се да отиде до другия край на града, за да ги види.

Бе горещ априлски ден, необичайна жега. Жарта на слънцето вдигаше градусите близко до летните. Яна затвори магазина. Беше се разхвърляла по къс ръкав. В събота винаги си тръгваше по обед. И сега се запъти към спирката за тройката. Щеше да е изпитание да се грабне пеша в това време. Подмина игралната зала, спусна се по улицата. Трябваше да прекоси от другата страна, да спре на тротоара. Купи си билет. Припичаше. Яна примижа. Извади от чантата си слънчеви очила. Прикрита зад тях, се оглеждаше, когато позна тъмносиньото BMW. Видя го да спира на отсрещната страна- на паркинга до стоянката за таксита. Венелин се измуши, бързо-бързо се намърда в магазина за авточасти. Автобусът, който чакаше Яна, скри мъжа от погледа ѝ. Тя се качи, залепи се до прозореца, докато перфорираше билета. Имаше пет спирки. Загледала се през стъклото, зърна Венелин да излиза с чанта в ръка. „Може колата му да се е повредила. Не е нова.“- каза си. Автобусът даде ход и Яна седна на седалката наблизо. Слънцето изгаряше. Вътре бе парник. Остана с очилата, облегна се назад, сля се с движението.

Кварталът, в който живееше преди, бе приятен, макар почти извън града. Бе тих, обичаше си го. На една от спирките се качи нейна приятелка. Някога бяха съученички. Познаха се, поздравиха се и Радост- така се казваше момичето, седна до Яна.

Размениха реплики: откога не се били виждали и как са нещата в квартала, докато автобусът изви край павилионите за вестници, за цигари, за ядки. Стояха по местата си, както Яна ги знаеше, не беше ги забравила. Двете с Радост слязоха. Отправиха се по напечения тротоар. Вратите на возилото произведоха шумящия си звук зад гърбовете им. С Радост живееха в два съседни входа. Асфалтираната алея, водеща към тях, украсяваха млади стъбла на акации. След няколко месеца щяха да цъфнат и да станат пухкави. Харесваше ги в този сезон. Радост остави Яна, а тя продължи сама, докато стигна вход В.  

Посрещна я майка ѝ. Прегърна я.

– Милото ми момиче! Защо не се обаждаш?

– Работа, маминка…

– Стига си работила! В живота има и други неща… – наставничеше Катя, докато Яна се събуваше на входа и прекрачваше.

Бяха вече вътре, когато баща ѝ излезе от стаята, за да я поздрави. Яна го обгърна с ръце.

– Как сте?

– Справяме се. – почти в един глас отвърнаха.

Когато влязоха в хола, Яна седна на любимото си място- с гръб към прозореца. Някога слънцето я огряваше в следобедните часове, което я караше да притихва, да затваря очи, да се унася в собствения мир. Родителите ѝ заеха дивана до нея. Катя загрижена попита дали е обядвала. Майките винаги се тревожат децата им да са нахранени. Получила отрицателен отговор, запренася чинии и чаши откъм кухнята и заизпълва масичката, покрита със стъкло. Когато свърши със задължението си и седна, разкри причината за поканата.

Бяха решили да се оттеглят да живеят в къщата, която бе собственост на родителите на Яниния баща, а сега тяхна по право.  

–  Дойде и нашето време, моето момиче. – каза той.

–  Не сте престарели. – отвърна тя.

–  Не сме, но мислим, че там ще ни е по-добре.

–  Яж, яж! – подкани я маминка Катя. – Там ще си произвеждаме по нещичко. Тук сме като затворници. Обичаме на въздух и простор, знаеш.

            Яна отделяше с вилицата късове от пухкавите мамини кюфтенца и се радваше, че е тук. Знаеше, разбира се.

–  Какво ще правите с апартамента? – попита тя.

–  Засега ще оставим нещата така. Ако искаш, може да се преместиш. Ще си идваме от време на време.

Яна се загледа, помисли.

–  Добре ми е. Свикнах. А и тук ми е далеч. Ако закъсам с парите, ще се възползвам.

–  Иначе как си? – поинтересува се Борис- бащата на Яна.

Тя го погледна и скоро отмести очи.

–  Нормално. – отряза с виличката хапка от парчето пастичка и го разтопи със сладост между зъбите. Майка ѝ още помнеше какво обича.

–  Не си се затворила съвсем, нали? – попита Катя.

Яна се усмихна.