Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01 17:16 - Къща с две врати (4)
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 637 Коментари: 2 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

4.

 

Неделя беше ден, в който Яна се оставяше на течението. Не планираше нищо. Спа, докато ѝ се спеше. Можеше да излезе, ако някой я потърсеше. Щеше да гледа телевизия или да си приготви ядене, за което през седмицата нямаше време. Беше на стенд бай режим, отвъд всякакъв график.

Докато си вареше кафе, я прободе мисъл: всичко ѝ е безразлично, движи се по инерция, животът ѝ е монотонен. Медното джезве беше загряло, сместа спря да шуми. Загледана през прозореца, Яна не забеляза тишината. Стреснаха я пращящият звук на кипнало кафе и мирис на прегоряло. Засуети се да намери кърпата, да махне съда от огъня. „Почти никога не ми се случва, да му се не види!“- ядоса се на себе си. Ръкохватката стоеше върху шкафа до котлона. Грабна я, хвана кафеника и го отмести. Спря газта. „Ама, че съм непохватна днес!“

„Венелин.“- подхилна се теменужката на перваза ѝ. Погледна я. „Да! Защо не съобщих за него?“ Завъртя глава към стъклото и се загледа. Стискаше топлата кърпа в ръката си, забрави да я пусне. „На всичкото отгоре се видях с него два пъти. Какво ми става? Губя инстинкт за самосъхранение?“ Обърна глава към цветето. „Кога го полях за последно? Сложих ли му тор за цъфтеж? Не. Не губя никакъв инстинкт за самосъхранение.“ Втренчи се в празната улица отвъд накъдреното перденце. „Просто ми е скучно. Това е.“ Сведе очи и със замах лепна ръкохватката на плота пред себе си. „Даже на родителите си не съм се обаждала“- укори се тя. „Преди често се чувахме по телефона. Живеят в другия край на града, а не съществуваме един за друг. Всеки по пътя си. Аз съм голямо момиче, ясно, и, рано или късно, ще остана наистина сама. Имам една приключила петгодишна връзка... Не, няма да се тровя с вина сега. Той имаше амбиции и замина. Аз обичам спокойствието тук. Не ми е тясно. Харесваше ми и ми харесва да живея в града, в който съм родена. Тогава?“

Беше подпряла двете си ръце на плота до печката. Вътрешните страни на лактите ѝ бяха изопнати нагоре. Десният ѝ крак бе сгънат в коляното и с другия почти правеха напад. Бе навела глава, забила очи в кремавия теракот. Искаше да проумее.

„Ох, щях да пия кафе.“- подсети се. Беше приготвила един от любимите си бокали. Навремето бе се увлякла по модата с чаши. За малко да започне да ги колекционира. Добре, че навреме спря.

Топлата пара и ароматът от смлените кафени зърна ѝ върнаха уюта на неделята, който обичаше. Мушна дясната си длан в широкото ухо на дръжката, лениво се понесе към хола. Подгъна крак на дивана, допря и другата си ръка до затопления порцелан и надвеси лице над струйките дим на течността, която щеше да я събуди. Пиенето на кафе бе за Яна медитация. След няколко глътки взе визитната картичка на Венелин – беше я оставила на масичката до дивана - и набра номера, отпечатан на нея.

Как си днес? попита, след като чу едно „ало“ отсреща.

– Добре. Занимавам се с нещо.

Яна се опитваше да измисли претекст да се видят и мълчеше.

Изненадата още те чака. Искаш ли най-после да я разбереш? – извади я от неудобното положение Венелин. До един час ще съм свободен.

Ще дойда.

Ще чакам.

Зарадва се, че я улесни. Сви пръсти към дланта си и дръпна невидима връв надолу- йес! Скочи да се приготви. След едно полувреме изхвърча навън.

 

Последният път, когато видя къщата, бе мрачна и сива, опръскана с дъжд, начумерена и свита като пале. Сега денят бе хубав, дърветата- напъпили, някои облечени в цвят, а тя- обляна в светлина. Природата празнуваше новото си начало.

Кепенците бяха вдигнати догоре. Бараката бе прогледнала. От двете страни на каменната пътека свежата трева дъхаше на прясно и съживено. Откъм дърветата в задния двор се чуваха птици.

Яна премина пътя почти на пръсти, като да прекосяваше река. Спря пред вратата. Подвоуми се. Наведе се към прозорчето вляво и, надзъртайки, почука. Завесата се повдигна и момичето видя усмихнатия Венелин. Пердето се спусна, а след секунди той се появи на вратата. Мрежата изскърца, поздравиха се и влязоха вътре.

Направих кафе.

Не допих своето.

Ще го донеса.

Яна седна на фотьойла, който бе по-близо до вратата, огледа стаята, за да си я припомни. Подът бе застлан с вълнен килим на шарки в зелено, червено и жълто. Те бяха в пълен дисонанс с останалите цветове в помещението. Личеше, че хората бяха използвали, каквото имат, за да придадат уют на мястото. Всичко бе същото като в онази дъждовна вечер, само бе по-светло. През прозореца косо се спускаха слънчеви лъчи: играеха по пода- екран на тяхно представление. Откъм кухнята влезе Венелин. На малка табличка носеше познатото джезве с чашите.  

Кафе машината ще почака. пошегува се той и постави посудата на масата. Там наля от черното злато и го поднесе на Яна. Карам я спартански още. – върна се да си налее.

Зависи колко си решил да останеш. – попипа чашката Яна.

Не съм. Засега съм тук. После ще видим. – наклони глава в догадка.

Яна отпи. Венелин се настани до нея.

Доста мръсно беше. Много прах и струпани вещи. Кой знае откога не са идвали собствениците. – нагласяше съдинката към чинийката.

 Помня, че преди две или три години съм виждала младо семейство тук.

И като се има предвид, че не са живели постоянно…

На кого ще плащаш наема?

– На един възрастен човек. Живее отсреща. – Венелин отметна глава да укаже посоката. – Техен роднина е. Сам е. Договорили са се да взема парите. Вероятно му дават някаква част. Добре ли е кафето? Още захар?

Идеално е. Какво е това нещо, което толкова държиш да видя? – подходи дирекно Яна.

О, да! веднага скочи Венелин, остави чашата на пода, влезе в антрето.

Върна се с картонената кутия в ръка. Някога е била бяла, но сега бе жълта и мръсна. Сякаш машинно масло бе изливано върху нея.

Забърсвах я, но така си остана. – търсеше ненужно извинение.

Венелин повдигна капака и извади нещо. Не бе лесно да се каже какво.

Не съм виждал такова чудо. Разглеждах го, мислих… Имам предположения, но… Ти какво ще кажеш? Венелин подаде нещото на Яна.

За да го вземе, тя остави кафето си на земята. Оглежда го дълго, без да отвърне.

Провери ли в интернет? – каза накрая.

Да, но искам да чуя мнение на непредубеден човек.

– Аз не разбирам. Мога само да оприлича. Напомня барометър или пък компас. Но не виждам скала. Може да е радиостанция. Като мобифон е по форма, но няма бутони, а „струни“ и копчета… Прилича ми на метален фенер… Не знам… – Яна продължи да налучква и оглежда.

 

Уредът бе правоъгълен. В горната си част- заоблен в неточна полусфера. Бе около петнайсетина сантиметра в дължина и горе-долу половината на това в ширина. Побираше се в ръка. Трябва да беше направен от материал, приличен на алуминий, защото бе лек и сив до сребристобял на цвят. В горния си ляв край, гледано през очите на наблюдателя, се виждаше дървено парче, прикрепено за метала. По-скоро бе плътно стегнато в него. Забелязваха се отпечатъци на зъбци от пристягане. По същия начин бяха направени нещо като ръкохватки, симетрично разположени от двете страни на правоъгълника. Алуминият бе двупластов лист, огънат така, че да оформя предница и гръб, а в средата да образува кухина, която не бе празна. В дясната част на полусферата стърчеше миниатюрна антена. Тя не се разтягаше. В средата на правоъгълника се виждаха три успоредни метални струни от здрав тел. Излизаха от единия край на листа и влизаха по дължина в другия. Не бяха пристегнати и неподвижни, а се движеха относително свободно. В долния десен ъгъл имаше копче  тик-так. Съвсем като на антиквариат. Можеше да се хване с два пръста- ЦК ключ. Вдясно, под ръкохватката, имаше подобен, който Яна сравни с този на фотоапарата „Смяна 8“. Като дете имаха и тя обичаше да си играе с него. Беше в улей и спуснат, което можеше да значи режим „включено“. Странни и неуместни, без ясно предназначение, ѝ се видяха диагоналните ленти в синьо и червено, които се редуваха с десен наклон. Сякаш уредът е бил чупен и сега го придържаха. Нямаше следи от удар, но бе ясно, че не са без цел.

 

Любопитно нещо. Не ми каза какво мислиш. – поде Яна, бе се умълчала.

– Нищо по-различно от теб.

Колко старо смяташ, че е?

Нямам представа. Прилича на изобретение на любител, на самоделка. Бих могъл да кажа повече, ако го отворя. Но още не съм.

Къде го намери?

В дървеното шкафче на антрето към задния вход.

Повдига въпроси.

Като например?

Ами, за какво служи, как е попаднал тук. Някой от собствениците ли го е направил, някой им го е дал ли, отпреди тях ли е… Такива неща.

И защо точно аз го намирам. Случайност на случайностите.

Вярваш ли в тях?

Дали ще е случайност или синхронност, има ли разлика във феномена?

Не мислиш ли, че е включен? Копчето вдясно е пуснато надолу.

Явно, не. Иначе щеше да произтече нещо.

А това, което е отпред? Опита ли да го натиснеш? Яна бе сложила показалеца си върху него, готова да го стартира.

– Не го прави. – спокоен каза Венелин.

Защо? Страх ли те е? с дяволита усмивка попита Яна.

– Не, но недей.

Нали искаше да последва нещо?

– Не си играй. Моля те. – настоя той.

Имам чувството, че си пробвал. Иначе нямаше да ме спреш. Нещо лошо ли се случи?

Венелин замълча.

Опитал си.

Продължаваше да стои отпуснат, взрян в ръцете си, премяташе ги в жестове.

 Станало е нещо. – разобличаваше го Яна. – Какво?

Венелин се изправи, заоглежда се.

 Хайде, де! – закрънка го тя. – Сам поиска да споделиш. Какво беше?

Какво-какво? – хвърли към нея бързи погледи, като по принуда заразказва. Открих уреда в първите ми дни тук. Разглеждах го, но се занимавах с други неща. Бях го забравил. Работя върху нещо. Не исках да се разсейвам. Обаче ми се прииска да го покажа на някого. Почти бях готов да отида при дядото- тогава познавах само него, но се появи ти. Мислех, че един страничен човек ще види нещо различно.

А онези от заведението?

– Казах ти: кандидатствам за пари през фондация. Изискването е опитът да е направен от екип- заради обективността. Споделих идеята си с тези. Открих ги чрез интернет. Не им допадна. А за изобретението нищо не съм им казвал. Не звучи сериозно…

Кога го включи?

Разговорът ни от снощи ме накара.

Кой разговор?

За котките. И виждането.

Ах, да. Бях забравила. Сякаш са минали дни.

Да. Беше особено и някак свързах едното с другото.

Венелин млъкна.

Искаш ли да излезем в градината?

Добре. съгласи се Яна.

Вземи кафето.

Пейката до задната врата бе прошарена от движещото се на запад слънце. Лъчите се закачаха с дървените ѝ ребра. Надничаха зад ъгъла, гъделичкаха я с прозрачни пръсти, свиреха песента на поредния си ден.

Яна и Венелин се настаниха да ги огрява.

И, казваш, пусна го. подхвана тя, намествайки чашата си, докато се настаняваха.

– Да. Прибрах се. Извадих кутията. –  Венелин преметна крак. – Като теб видях, че едното копче е надолу. Застанах в центъра на стаята и рискувах. Държах уреда в лявата ръка, опрял пръсти на ръкохватките, а с дясната натиснах горния бутон. – Бе се загледал в невидимото, възстановяваше преживяното, онагледяваше с ръце. – Металните струни, както ти ги нарече, затрептяха. – Венелин завъртя глава към Яна: бе седнала отдясно. – Първоначално в бавен плавен ритъм. Хрумна ми, че може да има степени. Раздвижих ключа. Тествах кога и как ще се промени трептението. – Пръстите му се движеха. Имитираха движенията от снощи. – Установих, че се пуска докрай, а после се настройва. Има две степени между фазите „изключено“ и „включено“. Усещат се, ако поместиш копчето. На едната от тях металните жици затрепериха по-силно, докато започнаха да се докосват една друга. От време на време заизскачаха сини искри. – Пръстите му се изопнаха.

Яна разшири очи:

Опасно си е било.

Най-обикновено електричество. – махна с ръка Венелин. – Страничният стартер се задейства и мина в затворено положение. Уредът не спря. Червените и сините ленти засветиха всяка със своя светлина. Редуваха се, като сигнал: червена-синя-червена-синя. Така известно време. От полусферичната част се оформи синкаво-бяла мараня. Създаде се енергийно поле, казано на наш език. Уредът продължаваше да работи. Интензитетът на полето се усили. Разрасна се, изгуби вид. Стана безформено като разтегнат сапунен мехур.

Колко голям?

 Метър-метър и нещо в диаметър. – ръцете му оформиха кръг.

А после?

 Чу се звук от антената. Тя завибрира. Мисля, че прихвана честота. Това раздели полето на две. Направо като Моисей и Червено море. – дланите му се събраха и раздалечиха, имитираха плуване. – Като обяснението с шпагата. Станаха два сапунени мехура. Образува се процеп между тях. Той се изпълваше със светлина. Тя преля над балоните и ги стопи. – Замахна. – Всичко се озари. Бях в това озарение. Влязох в ореол. – Вгледа се в очите на Яна.

Аха.

 Вътре бях, не отвън.

И?

Световете се докоснаха. Преляха се.

Как така?

 Без разделение. Всичко бе едно.        

– Видя ли някого или нещо?

 Теб.

Мен?

Да. Ти беше там.

 Защо аз?

 Не знам.

Както сега ли изглеждах?

Да. Същата.

И говорихме ли си?

Да. Много дълго.

Какво?

Друг път ще ти кажа.

Защо?

Защото сега може да няма значение.

Но помниш казаното.

– Всичко.

 Имаше ли друг или други?

 Да.

 Но няма да ми кажеш за тях.

 Не.

Мислиш ли, че си бил някъде, или е в твоето съзнание?

И двете.

Как се върна?

Чух звук от превключване. След него се озовах в стаята, каквато я знам. Видях се да държа уреда в ръка. Като в началото. Погледнах страничния стартер. Бе смъкнат надолу. Мисля, че е таймер.

Изумително.

Знам.

21 век сме.

Знам.

Това нещо е първобитно.

Знам. Първобитно, но невероятно. – Венелин бе спокоен като поток, намерил коритото си.

Яна бе се загледала в люлката.

– Мога да работя над това. – притихнал каза Венелин.

– Но то сменя посоката ти.

– Това не я прави неправилна.

Слънцето бе извило овала си като глава на карфица и боцкаше наоколо с топли иглички. Градината изглеждаше приветлива, а люлката не толкова зловеща.

Сигурно е вече обед. Трябва да се прибирам. – промълви Яна.

Остани. Ще измислим нещо за ядене.

– Ще вървя. Ден за домашни задължения. Утре работя.

 



Тагове:   къща,   две,   врати,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. precoria - Прекрасен разказвач сте,Skarif!
03.01 19:51
Разбирам, че следвам една интересна история на героите ти,която не е лишена от драматизъм и заредена с нужната доза позитивизъм.Заразяваща и твърде човешка.Като читател оставам удоволетворена от проследеното дотук... Поздрав!
цитирай
2. skarif - :)
04.01 20:53
precoria написа:
Разбирам, че следвам една интересна история на героите ти,която не е лишена от драматизъм и заредена с нужната доза позитивизъм.Заразяваща и твърде човешка.Като читател оставам удоволетворена от проследеното дотук... Поздрав!


Мога само да благодаря!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 434762
Постинги: 695
Коментари: 450
Гласове: 1279
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031