Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.01 22:35 - Къща с две врати (3)
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 190 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 03.01 17:17


 3.

 

На следния ден, малко преди дванайсет, в магазина влезе Венелин и поздрави. Яна отвърна по навик, без да погледне. Беше се навела да прережда новите модели гривни. Когато се изправи и обърна, се зачуди.

– А, как ме намери?

Попитах. Свършваш ли?

Да. Десетина минути, да оправя и затварям.

 После какво ще правиш?

– Прибирам се.

– Да хапнем навън?

Добре. Само да приключа тук.

 Паркирал съм пред игралната зала. Там ще съм.

Яна се усмихна, че е съгласна, и продължи да реди артикулите.

Беше хубаво момиче. Носеше косата си свободно, понякога си играеше да ѝ придава форма с маша и преса. Беше наситено тъмнокестенява. Имаше приятен мек оттенък, с който излъчването ѝ бе далеч от строгостта на черното. Кожата ѝ беше бледоматова, очите- тъмни.

Работното ѝ време свърши, тя се облече, метна чантата на рамо, заключи, пусна металната решетка, заключи и нея и се отправи към уговореното място.

Какво ти се яде? посрещна я Венелин, когато се появи. Открих две-три места, но кое ще ти хареса...

 Ходя в пицарията. Не е голяма и шумна. Приготвят храната бързо. Ако ти допада…

Ок.

Скоро се озоваха на другия край на градския парк.

Не си разговорлива. започна Венелин, когато вече чакаха поръчката.

Така е. 

Какво си учила?

– Икономика, обаче бижутата от малка са ми страст.

От тук ли си?

Да. А ти с какво се занимаваш?

С опити.

Затова ли си дошъл? Трябва ти уединение?

Горе-долу.

Някой плаща ли ти за тях?

Не получавам пари за това. Издържах се от производство на медицински и научни уреди. Но искам друго. Дано фондацията, с която преговарям, да ме спонсорира.

Сервираха им. Яна бе предпочела „Фаджоли“, а Венелин- „Дженовезе“.

Пиеш ли газирано, вода? попита мъжът. Бяха изпили поръчаното.

Кла.

Значи, две. обърна се той към сервитьорката, която кимна.

Настъпи мълчание. Яна беше гладна, съсредоточи се върху обяда. Момичето, което ги обслужваше, ги накара да нарушат тишината.

Как се забавлявате тук? попита Венелин.

Яна вдигна глава от храната, помисли малко и занарежда.

– Имаме няколко дискотеки, игрални зали, заведения, музеи. Фитнес, спортни зали… Отскоро и кино си имаме. Общината издейства пари по проект, нали е модерно… В момента сме един от малкото малки градове с кино. Намира се къде да иде човек, ако иска. 

– Ставаш за гид. – закачи я. – От всичко какво харесваш ти?

– Не ми е интересно да излизам. Рядко се случва.

– Смяташ се за стара?

Твоите опити какви са? отклони въпроса тя.

– Ами, аз съм на границата на теоретичната и експериментална физика. Последовател съм на един сърфист физик. Опитва се да обедини квантовата физика и теорията на относителността. Едната обяснява света на малките неща, другата- на големите.

Не трябваше да питам. засмя се Яна и продължи да реже от парчето.

 Няма да дотягам. Ти поиска да разбереш.  

Да, и сгреших. отново разшири устни тя. 

Неусетно изминаха три часа. Говориха за различни неща. Обядът премина в пиене на следобедно кафе, а когато часовникът на пицарията наближи пет, Яна предложи да стават, защото, ако продължавали така, можело да останат за вечеря.

Венелин я откара. На входа на кооперацията тя го покани:

Ела да видиш къде живея.

Той не отказа. Качиха се по стълбите. Блокчето бе малко и нямаше асансьор. Яна живееше на последния– пети, етаж. Наемът ѝ излизаше евтино, затова го избра. Отключи, но не светна в антрето. Беше тъмно като в кутия. Венелин се бутна неволно в Яна:

Ох, извинявай! Нямаш ли лампа?

Забравих да я щракна. Нали виждам в тъмното… – цъкна ключа тя.

Венелин се засмя.

Като котките, а?

Да. В инфрачервено. каза Яна, докато отваряше вратата на малкото си холче и светваше. Покани Венелин да влезе пред нея. Нещо като рентген, в очертания. Сядай, където искаш. вдигна ръка тя и Венелин се настани на фотьойла до телевизора.

Направо ме застреля. не спираше да се смее той. – Пързаляш ме.

Напротив. Не виждам ореола на нещата, а самите неща. Какво да донеса за пиене? – Яна стоеше, готова да излезе.

Венелин се вглъби. Не схващаше майтапи ли се.

Вместо да изрази предпочитание, продължи:

Не разбирам за какво говориш.

Тя загърби коридора, накъдето бе тръгнала. Гледаше открито с разширени очи и разясни:

Понякога зрението ми превключва. Не виждам нещата в ореол. Наблюдавам ги отвън.

Венелин прибели очи. Обмисляше.

А мен има ли ме в това, което наблюдаваш? – заинтригуван попита.

Да. Сега си тук- пред мен, но аз съм вън. Не сме в един свят.

Венелин загледа тавана и продължи:

А как си говорим?

– Общуваме, но не знам как два свята истински се досягат.

– Чрез парола…? опита да влезе в странния тон на разговора, да налучка, а после самоконтрира. – Това беше тъпо.

Не, не беше. потри брадичка Яна. – Може да е подобно… Когато определени думи се отразят… – Не довърши и започна отначало. – Говорейки, ние все едно се дуелираме. Кръстосваме шпаги. Думите са шпаги, а разговорът- фехтовка. Думите разкъсват аурата. Шпагата разцепва завесата и… Всеки пробив в другия свят е контакт.

При който хората се срещат. довърши Венелин.

Да. Това обаче още не е обмен. Няма преливане на световете. То е друго.

– Ако не си добър по фехтовка?

Ако не си, просто няма контакт. Какво ще пиеш?

Каквото имаш. замислен отвърна той.

Тя отиде до кухнята и се върна с бутилка вино- купуваше си от време на време. От витрината на семплия си секционен шкаф извади чаши.

Какво беше това? попита Венелин, докато тя наливаше.

Кое? – погледна го.

Какъв беше тоя разговор?

Не знам.  повдигна рамене Яна.  Ти попита и аз отговорих. – Седна на диванчето.

Искам пак да дойдеш някой ден. Не видя какво намерих. Хукна все едно съм канибал. беше се навел към масата, с опрени на коленете лакти.

 Ако беше, сега нямаше да съм тук. – захихика Яна и отпи.

 Венелин се засмя с нея за кратко, после сериозен продължи.

Не познавам друг, на когото да го покажа. Особено е.

Яна го стрелна.

А онези мъже от „Капри“?

Мислех, че можем да бъдем съмишленици. Не се получи.

Няколко бързи отпивания и допълни.

Ще ставам. Обадѝ се, ако искаш.

 И ти хукна. Заради инфрато ли? – сподави кикота си Яна, за да не я помисли за лигла.

Венелин се обърна:

 Не. Нищо общо.

Яна заключи след него и се сгуши на дивана. Утре почиваше. Можеше да да се отпусне, да не мисли за нищо. Но мислеше.  

 



Тагове:   къща,   две,   врати,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 446363
Постинги: 701
Коментари: 452
Гласове: 1308
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031