На следния ден, малко преди дванайсет, в магазина влезе Венелин и поздрави. Яна отвърна по навик, без да погледне. Беше се навела да прережда новите модели гривни. Когато се изправи и обърна, се зачуди.

– А, как ме намери?

– Попитах. Свършваш ли?

– Да. Десетина минути, да оправя и затварям.

–  После какво ще правиш?

– Прибирам се.

– Да хапнем навън?

– Добре. Само да приключа тук.

–  Паркирал съм пред игралната зала. Там ще съм.

Яна се усмихна, че е съгласна, и продължи да реди артикулите.

Беше хубаво момиче. Носеше косата си свободно, понякога си играеше да ѝ придава форма с маша и преса. Беше наситено тъмнокестенява. Имаше приятен мек оттенък, с който излъчването ѝ бе далеч от строгостта на черното. Кожата ѝ беше бледоматова, очите- тъмни.

Работното ѝ време свърши, тя се облече, метна чантата на рамо, заключи, пусна металната решетка, заключи и нея и се отправи към уговореното място.

– Какво ти се яде? – посрещна я Венелин, когато се появи. – Открих две-три места, но кое ще ти хареса...

–  Ходя в пицарията. Не е голяма и шумна. Приготвят храната бързо. Ако ти допада…

– Ок.

Скоро се озоваха на другия край на градския парк.

– Не си разговорлива. – започна Венелин, когато вече чакаха поръчката.

– Така е. 

– Какво си учила?

– Икономика, обаче бижутата от малка са ми страст.

– От тук ли си?

– Да. А ти с какво се занимаваш?

– С опити.

– Затова ли си дошъл? Трябва ти уединение?

– Горе-долу.

– Някой плаща ли ти за тях?

– Не получавам пари за това. Издържах се от производство на медицински и научни уреди. Но искам друго. Дано фондацията, с която преговарям, да ме спонсорира.

Сервираха им. Яна бе предпочела „Фаджоли“, а Венелин- „Дженовезе“.

– Пиеш ли газирано, вода? – попита мъжът. Бяха изпили поръчаното.

– Кὸла.

– Значи, две. – обърна се той към сервитьорката, която кимна.

Настъпи мълчание. Яна беше гладна, съсредоточи се върху обяда. Момичето, което ги обслужваше, ги накара да нарушат тишината.

– Как се забавлявате тук? – попита Венелин.

Яна вдигна глава от храната, помисли малко и занарежда.

– Имаме няколко дискотеки, игрални зали, заведения, музеи. Фитнес, спортни зали… Отскоро и кино си имаме. Общината издейства пари по проект, нали е модерно… В момента сме един от малкото малки градове с кино. Намира се къде да иде човек, ако иска. 

– Ставаш за гид. – закачи я. – От всичко какво харесваш ти?

– Не ми е интересно да излизам. Рядко се случва.

– Смяташ се за стара?

– Твоите опити какви са? – отклони въпроса тя.

– Ами, аз съм на границата на теоретичната и експериментална физика. Последовател съм на един сърфист физик. Опитва се да обедини квантовата физика и теорията на относителността. Едната обяснява света на малките неща, другата- на големите.

– Не трябваше да питам. – засмя се Яна и продължи да реже от парчето.

–  Няма да дотягам. Ти поиска да разбереш.  

– Да, и сгреших. – отново разшири устни тя. 

Неусетно изминаха три часа. Говориха за различни неща. Обядът премина в пиене на следобедно кафе, а когато часовникът на пицарията наближи пет, Яна предложи да стават, защото, ако продължавали така, можело да останат за вечеря.

Венелин я откара. На входа на кооперацията тя го покани:

– Ела да видиш къде живея.

Той не отказа. Качиха се по стълбите. Блокчето бе малко и нямаше асансьор. Яна живееше на последния– пети, етаж. Наемът ѝ излизаше евтино, затова го избра. Отключи, но не светна в антрето. Беше тъмно като в кутия. Венелин се бутна неволно в Яна:

– Ох, извинявай! Нямаш ли лампа?

– Забравих да я щракна. Нали виждам в тъмното… – цъкна ключа тя.

Венелин се засмя.

– Като котките, а?

– Да. В инфрачервено. – каза Яна, докато отваряше вратата на малкото си холче и светваше. Покани Венелин да влезе пред нея. – Нещо като рентген, в очертания. Сядай, където искаш. – вдигна ръка тя и Венелин се настани на фотьойла до телевизора.

– Направо ме застреля. – не спираше да се смее той. – Пързаляш ме.

– Напротив. Не виждам ореола на нещата, а самите неща. Какво да донеса за пиене? – Яна стоеше, готова да излезе.

Венелин се вглъби. Не схващаше майтапи ли се.

Вместо да изрази предпочитание, продължи:

– Не разбирам за какво говориш.

Тя загърби коридора, накъдето бе тръгнала. Гледаше открито с разширени очи и разясни:

– Понякога зрението ми превключва. Не виждам нещата в ореол. Наблюдавам ги отвън.

Венелин прибели очи. Обмисляше.

– А мен има ли ме в това, което наблюдаваш? – заинтригуван попита.

– Да. Сега си тук- пред мен, но аз съм вън. Не сме в един свят.

Венелин загледа тавана и продължи:

– А как си говорим?

– Общуваме, но не знам как два свята истински се досягат.

– Чрез парола…? – опита да влезе в странния тон на разговора, да налучка, а после самоконтрира. – Това беше тъпо.

– Не, не беше. – потри брадичка Яна. – Може да е подобно… Когато определени думи се отразят… – Не довърши и започна отначало. – Говорейки, ние все едно се дуелираме. Кръстосваме шпаги. Думите са шпаги, а разговорът- фехтовка. Думите разкъсват аурата. Шпагата разцепва завесата и… Всеки пробив в другия свят е контакт.

– При който хората се срещат. – довърши Венелин.

– Да. Това обаче още не е обмен. Няма преливане на световете. То е друго.

– Ако не си добър по фехтовка?

– Ако не си, просто няма контакт. Какво ще пиеш?

– Каквото имаш. – замислен отвърна той.

Тя отиде до кухнята и се върна с бутилка вино- купуваше си от време на време. От витрината на семплия си секционен шкаф извади чаши.

– Какво беше това? – попита Венелин, докато тя наливаше.

– Кое? – погледна го.

– Какъв беше тоя разговор?

– Не знам. –  повдигна рамене Яна.  – Ти попита и аз отговорих. – Седна на диванчето.

– Искам пак да дойдеш някой ден. Не видя какво намерих. Хукна все едно съм канибал. – беше се навел към масата, с опрени на коленете лакти.

–  Ако беше, сега нямаше да съм тук. – захихика Яна и отпи.

 Венелин се засмя с нея за кратко, после сериозен продължи.

– Не познавам друг, на когото да го покажа. Особено е.

Яна го стрелна.

– А онези мъже от „Капри“?

– Мислех, че можем да бъдем съмишленици. Не се получи.

Няколко бързи отпивания и допълни.

– Ще ставам. Обадѝ се, ако искаш.

–  И ти хукна. Заради инфрато ли? – сподави кикота си Яна, за да не я помисли за лигла.

Венелин се обърна:

–  Не. Нищо общо.

Яна заключи след него и се сгуши на дивана. Утре почиваше. Можеше да да се отпусне, да не мисли за нищо. Но мислеше.