Измина една обичайна седмица. Шефката на Яна се отказа да прави по-голям магазин. Трябвало да наеме друг човек, а това бил допълнителен разход, който не можела да си позволи. За Яна бе добре, защото имаше нужда от пари, а при новите условия можеше да се наложи да загуби част от тях.

В петък ѝ се отвори работа. Магазинчето предлагаше поръчки онлайн и тя опакова едно перлено колие, за да го занесе в обедната си почивка в Спиди. В дванайсет и половина заключи и се отправи натам. На входа на офиса видя Никола.   

–  Ти ми трябваш. – познаваха се, отдавна работеха заедно.

Яна подаде пакета. Куриерът го взе и погледна адреса.

–  Имам извънградски. Обработвам тях. Тръгвам след малко. За кога е?

–  Днес.

–  Няма да успея. Остави го, но ще го предам най-рано утре.

–  Може да е за подарък. Клиентът преди всичко.

– Ти не живееше ли в този район?

–  На път ми е.

– Ако искаш, занеси го. Мога да пусна есемес за присъствие.

–  Утре ще дойда за парите и да се оправим документално.

–  Ще го нагласим някак. – смигна Никола. – Бързам. Чао!

Яна се настани в близката пицария да обядва. Сметна, че няма да има време да хапне, да занесе пратката и да се върне. След работа щеше да е.

В пет часа обичайно се смениха с шефката. Обсъдиха оборота за деня и още делови въпроси. Яна взе подаръка и се отправи към къщи. Леко ръмеше. Бе началото на април, пролетните дъждове зачестяваха и тя все носеше чадър.

Лесно намери адреса: „Петър Парчевич“7. „А! Дървената барака на новия. Не познавал никого, а поръчва. Че и по интернет. Можел е направо да дойде в магазина.“ – каза си, когато установи мястото с точност.   

Табелката с номера бе поизбеляла, но според четните и нечетни номера, трябваше да е тук. Яна се изправи пред вратата. Предположи, че няма звънец. Да, нямаше. „Сигурно така са изглеждали къщите в Дивия Запад.“- каза си. Входът бе с комарник с дървена рамка. „Съвсем по американски са решили виличката. Липсва само веранда.“ Чудеше се как да извести присъствието си. Отвори мрежата и похлопа. Без отговор. Затвори я. „Дано есемесът е пратен, да не уплаша някого.“ Отдалечи се, огледа къщата. Прозорците бяха четири- от двете страни на вратата по два, със стари кепенци. Олющената им боя приличаше на юфка. Всички бяха спуснати, с изключение на един, вдигнат наполовина. Приближи към него. Наведе се и мушна ръка. Потропа на стъклото няколко пъти. Видя завеса, тя пречеше да се разбере има ли някой. Никакъв резултат. „В краен случай ще върна пакета в Спиди. Да се оправят. Не ми е работа. Имах добро желание, но... Вали на всичкото отгоре.“ Яна се завъртя, тръгна по обратния път и почти беше стигнала улицата, когато от другата ѝ страна чу:

– Има човек, но изглежда е зает.

Яна вдигна глава. Викаше възрастен мъж от прозореца на сградата отсреща. Пушеше цигара и трябва да бе станал свидетел на опитите ѝ. Привлякъл вниманието ѝ, продължи:

 – Къщата е с два входа. Другият е отзад. Предишните собственици го направиха да играят децата им в градината.

Яна го изслуша, въртейки глава. Кварталът бе тих, но тревогата им трябва да е имала основание.

– Благодаря! Ще обиколя. –  махна с ръка тя и направи кръгом.

Мина по пътеката вляво. Беше поразкаляна и ѝ се стори, че се озова в гора. Имаше дървета и градинка- само очертания. Тук-там личаха намокрени от дъжда зелени стръкове растения. Точно зад къщата, на едно от дърветата висеше, привързана с въжета, люлка. Седалката ѝ лъщеше от мокрото. На задната стена на дървената сграда бе облегната пейка, която гледаше към градината. И тя- попила дъжда. Вратата, боядисана в бяло, на пръв поглед бе масивна и Яна се усъмни, че ще произведе звук. Бе дошла и трябваше да пробва. Сви китка в юмрук, удари силно. Крилото се отвори, появи се Венелин.

– А! Здравей! – изненада се той.

– Здравей! Опитах на предната врата, но… – очакваше да го види.

– О, извинявам се. Бях тук. Още тъна в безпорядък. – с ляв палец Венелин посочи помещението зад гърба си- по земята се търкаляха натурии.

– Нищо. Намерих те. Трябва да си получил есемес за пратка.  

–  Да.

–  Можеше да си спестиш разходите за доставка, ако беше отишъл в магазина. – укори го кротко Яна.

– Не познавам града. Спешно ми трябва подарък. За Спиди ли работиш? –  попита, докато момичето вадеше пакета от чантата си и го подаде.

– Не. В кинкалерията. От нея си поръчал. Дълго е за обяснение. Подаръкът е при теб- това е важното. Заповядай! Дължиш… –  не успя да довърши.

–  Знам колко. – каза Венелин и извади от джоба си пари. Бяха точни.

–  Трябваше да се подпишеш, обаче няма. Ще занеса парите утре. Нещо против? – попита, докато прибираше сумата.

Венелин не отговори. Яна пожела приятна вечер.

– Чакай! – спря я той. – Обещах да пием кафе! Или чай, ако искаш.

Яна го погледна.

– На работа съм, макар че това не влизаше в нея.

–  Тъкмо. Ще отдъхнеш. Това сигурно е краят на работния ти ден.

Умееше да убеждава. Тя потърси аргументи.

–  Вали. И е късно. – отсече, закани се да тръгва.

– Искам да видиш нещо. – възпря я Венелин.

Яна сви вежди. Разтревожи се малко. Огледа се.

– Какво да видя?

–  Разтребвах… Може да ти е интересно... Влез да ти покажа! – бе добронамерен и личеше. Отмести се от входа, правейки път.

Беше висок, с тъмнокестенява коса и очи, усмихнат и ведър.

Яна не беше страхлива. Свикнала бе да живее сама, оправяше се с всякакви хора. Имаше опит и от работата си. Запита се за какво издирват мъжа. Поколеба се, но реши.

– Само за малко. – уточни тя.

Минаха през нещо като антре. Венелин вървеше напред, сритвайки с крак една обувка, лятна чанта за плаж, някаква скъсана сламена шапка, като през цялото време се оправдаваше за хаоса, и отвори следващата врата за насока.

Озоваха се във всекидневна. Вляво от нея се виждаше вход към съседна стая. Вдясно се намираше кухнята. Помещенията не бяха големи. Виждаше се, че къщата служи за временен престой. В стаята имаше светъл диван в пъстра дамаска, облегнат на стената под прозорците до предния вход. На съседната до нея стояха два фотьойла, заметнати с тъмносини покривала на бели цветчета в тон с канапето. Малко по-нататък, към задната врата, в ъгъла на същата стена имаше обикновена маса, оцветена в бяло, с плюшена покривка, която върна Яна в детските години. Ходеше у баба си да яде крем карамел на такава тюркоазена покривка. Понеже беше в ъгъла, до масата имаше два стола. Бяха дървени, градински, с изпънати назад крака. На отсрещната страна стоеше шкаф с открити рафтове. По тях се редяха книги, сувенирчета, моливник...

– Чай или кафе? – предложи Венелин.

– Чай. Късно е за кафе. А и се понамокрих.

– Веднага идвам. – каза той и влезе в кухничката. Не след дълго се зачуха привични звуци- тропане на прибори, шум на вода…

Яна се огледа. Отиде до рафта, взе една от книгите. Беше поезия. Отгърна произволна страница. Подсмихна се на попадението. Прозвуча ѝ нелепо и затвори книгата, без да погледне името на автора. Остави я на лавицата. Загледа се в моливника и видя ключове, закачени на един от химикалите. Ключодържателят бе с логото на BMW. Засмя се пак наум: „Намерил къде да го държи.“ Някъде там мерна опакования лично от нея подарък.

Вратата на кухнята хлопна. Венелин носеше в ръце джезве с две чаши.

– Разглеждаш ли се? И аз бях така в началото. – каза, докато оставяше съдовете на масата. – Със или без захар?

– Какъв е чаят?

– Билков. Още не съм купил разни неща.

– Половин лъжичка тогава.

–  Ти сядай, аз ще донеса.

Венелин отскочи до кухнята, а Яна се настани на единия от столовете.

–  Заповядай! – каза, когато се върна, постави захарничка на масата.

– Какво щеше да ми показваш? – попита тя, докато той сипваше чая.

– А, да! Секунда. – досипа и изчезна по посока на антрето.

Аромат на билки се разнесе във въздуха. Сложила захар, бъркаше да я разтвори. Венелин се позабави. Върна се след минути с кутия в ръка. Яна бегло я погледна. Беше преполовила чашата и хванала чадъра си.

– Ще тръгвам. Става късно. Благодаря за чая! Хубав беше. – каза тя с усмивка и стана.

– Забавих се. Рових. Бутнал съм го в дъното. Ти сега дойде! – изстреля той.

– Знам. Друг път. – Яна се отправи към предната врата, а Венелин тупна кутията на масата, спусна се да отвори.

– Надявам се, не съм те притеснил.

– Не, не, няма такова нещо. Изморена съм. Дълга седмица беше. По-добре да се прибирам. Утре работя. Приятно ми беше. Лека вечер!

– Лека. Имаш координатите ми. Обади се, ако решиш. – в съгласие разтвори ръце Венелин.

Яна кимна, намести чантата на рамото си, готова да прекрачи прага. Венелин натисна бравата. Дъждът се бе усилил. Водата шумеше, изобилна и застрашителна, вилнееше порой. Яна спря.

– Вали като пред края на света. Да те откарам? – съобрази мъжът. – Държа колата си в гараж. Близо е.

Предложението бе разумно. Яна го прие с „мхм“. Венелин грабна ключовете от моливника, дръпна яке от закачалката зад вратата, наметна го, като закри главата си, изскочи в дъжда.

– Вземи чадъра мииии! – викна след него Яна.

– Бързо ще се върнаааа. – репликира Венелин с обърната назад глава. Дъждовният шум заглуши гласа му.

Яна стоеше на прага, ослушваше се. Примигваше от пръските, които я достигаха. Дъждът бе хладен. След пет минути видя колата да спира на улицата до алеята към къщата. Венелин се върна и я покани. Докато тя разпъваше чадъра, той заключи вратата, а когато се обърна, Яна подскачаше по камъните. Когато бе дете, момиченцето на съседите пружинираше така, когато играеха дама. Конската му опашка се мяташе от жабешките скокове, а той се възхищаваше на точността, с която камъчето падаше в квадратите. „Дежа вю.“- помисли, последва я. Наближили колата, той заобиколи, кавалерски отвори предната врата. Момичето сви чадъра и се мушна.

– Имаш ли шофьорска книжка? – попита Венелин, когато зае мястото зад волана и разтриваше с пръсти навлажнената си коса.

– Не. Преди години преживях лека катастрофа, но още ме е страх.

Той я гледа известно време втренчен:

– С мен можеш да бъдеш спокойна. – каза и завъртя ключа. Пусна чистачките и потеглиха. –  Кажи къде да карам.

– Тръгваме напред, третата пресечка вляво. Ще посоча къде да спреш.

Заредиха се къщи, малки блокчета. Чистачките тиктакаха струя след струя.

– Ти защо ме заговори? Сякаш ме познаваше.

– Въртеше се край къщата. Предположих за какво.

– Аха. Свивам тук, нали?

– Да. При последния завой- вдясно, в началото съм.

– До люляка?

– Да. Благодаря!  

– Лека нощ, Яна.

– Всъщност, съм Калояна, но ми казват Яна. Лека.

Без да дочака отговор, тя слезе, разтваряйки чадъра. Прекоси тротоара до кооперацията. Изкачвайки стълбите, извади връзка ключове и мушна един от тях. Обърна се, видя Венелин да ѝ помахва. Помаха и тя и влезе.

Дрехите ѝ бяха мокри. Взе душ да се стопли. В хладилника имаше зеленчуци. Спретна си салатка. Претопли рибата от вчера и се сви пред телевизора. Мислейки за изминалия ден, стана и взе чантата си. Пребърка я. Изрови визитната картичка, която ѝ даде мъжът в „Капри“. Докато хапваше, зачете: Венелин Каменов. Физик. Следваше адрес в един от големите градове на страната, имейл и телефон. Текстурата на картончето бе с черен фон, на който изпъкваше спектърът. „Пинк Флойд.“- каза си.

– Физик? – прошепна полугласно. – Изглежда по-голям от мен. Не бих предположила, че се занимава с това. – гадаеше, когато телефонът прозвъня.

– Какво правиш, злато? – беше Вили. – Знам, че е късно, ама не се обаждаш.

– Добре съм, не се тревожи. Работа, знаеш.

– Ще се видим ли пак?

– Нека аз да звънна. Изникват ми разни неща…

– Добре. Ще спя спокойно, щом те чух. Ще чакам. Лека, злато!

– Лека, Вили!

Затвори и се зае да довърши вечерята. „Обичам това момиче. Винаги е загрижена и сърдечна…“. Стана да измие празните съдове. Постоя пред компютъра. Утре- събота. Работеше до обяд. По-добре щеше да е да си ляга. Лампите в дома ѝ угаснаха.