Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.01.2017 22:50 - Кучета
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 477 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 17.01.2017 22:55


Бе обучено добре. Малко бе. Домашно. Умело подтичваше. Бяха го научили да изпълнява разни номера и се чувстваше господар на положението. Не беше лошо по природа, но му бяха внушили да пази територията си. Не, че не трябва, но и другите имат право на пространство. Бе забравило, че живее на земята. Гледаше от висотата на фризирания си бретон и щеше да е хубаво някой да му обясни къде е небето и къде земята, както и колко голямо е разстоянието между тях. Другото не бе много старо, но малко неопитно. Въпреки че бе улично куче, не се бе научило да хапе. Беше беззъбо. Напук на това, постоянно се хилеше. Беше се превърнало в ухилена маска. Същински джокер. То, вярно, че животът доволно разцепи устата му, ама можеше да вложи малко старание, за да изглежда нормално. Понеже го бяха набедили, че е бедно, хърбаво и дръгливо, защото не гледа позитивно на живота, то се бе научило да се усмихва. Вярваше, че това е първата крачка към усвояване на положителното мислене и към привличане на щастливи промени. Искаше да повярва и да бъде като другите. Не се замисляше дали са прави. Виждаше само успеха им. Сега глезеното беше захапало кокала, който старото откри в общия варел. Докато се чудеше какво да прави с находката, другото мина със собственика си и, преди той да усети - не му позволяваше да яде нищо от улицата, беше под нивото му – грабна костта. Щеше да има време да се нарадва. Вързаха го. С доволство гризеше пред влажния поглед на старото, от чиято ухилена муцуна не течаха лиги, както се очакваше- да изпита ревност и да се подразни. Такива са питомните- все мислят, че другите искат тяхното, докато всъщност то е или ничие, или нагло присвоено от тях. На кокала нямаше нищо. Иначе не биха го хвърлили. Пък и беше доста стар, та не можеше да бъде наречен „сочен“. За малкото беше екзотика да се докосва до храна от улицата. То си бе цяло приключение- като това на Буда, излязъл сред обикновените хора, родило цяла философия. Старото наблюдаваше питомното. Не можа да скрие любопитството си. И как, когато то беше толкова ярко и така нагласено, че да събира погледи? Оглеждаше го. А то ръфаше и се озърташе. Ръфаше и следеше реакциите с очи. Старото продължаваше да се хили малоумно. По едно време малкото разтегли каишка, скъси дистанцията, водено от дързостта си, но за своя изненада се почувства неудобно. Все пак преодоля притеснението си и, когато отново го обзе сила, хвърли предизвикателен поглед, който казваше- кокалът е мой и на никого друг. Е, да кажем, можеше някой да го опита, но щеше да бъде само този, който то реши. А старото не влизаше в списъка. Домашното може да не беше лошо. Бе плахо и се усещаше колебание в действията му. Може да не искаше да демонстрира превъзходство, ала не можеше да измени на навиците си. Старото, от своя страна, бе кухо и глупаво. Съзнаваше едно едничко свое предимство, макар да имаше и други. Младото подсъзнателно ги усещаше, но произходът му пречеше да прецени обективно. Именно тази преднина бе щитът, зад който се криеше уличният пес. То не бе и щит. За такъв можеше да се приеме усмивката му, но тя бе следствие от едно недоразумение и не се броеше. Уличното бе това, което е. То знаеше, че никога няма да бъде нещо повече. И това бе неговото оръжие, в това бе неговата мощ. Старото забравяше дори, че боклукчийската кофа бе в неговия квартал. То отдавна живееше тук. И се прехранваше тук. А другото бе просто преминаващо. С неговия бекграунд щеше да стигне далеч. Едва ли щеше всеки ден да прекосява тази улица. Предстоеше му бляскаво бъдеще. Тогава защо слагаше ръка на нещо, което принадлежеше на друг? Уличното не можеше да не започне да си задава сложните въпроси за кармата. То можеше да съзре същността на съперника си отвъд лъскавия му образ. Или по-точно, че тя все още не бе докрай формирана. Успехът и погледите се дължаха на експанзивността и реактивността на питомното- то вървеше и ръмжеше, постоянно охранявайки територията си. Утре щеше да си иде, а старият пес да продължава да рови кофите и да се оставя енергични, голи, нахални и млади като това буржоазно пале да се гаврят с него.          Кокалът беше без късче месо. Но малкото, леко смутено и с наслада, го глозгаше. Хвърляше крадешком погледи, но не спираше да яде. И не защото беше гладно. Точно обратното. Старото приличаше на размазано с валяк петно. Отпред лъщеше само оголената му усмивка, която се стичаше отчаяна надолу. В десния край устните му напрегнати трепереха. От известно време разви този тик, когато се окажеше под нервно напрежение. Ала не се отказваше от усмивката си. Напротив, с още по-голямо усърдие я разтягаше. Накрая разбра, че няма да предизвика разбиране. Не просеше милостиня. Само искаше своето. Беше достатъчно тъпо да повярва, че позитивизмът има силата да промени живота му и че усмивката му ще накара това богаташко конте да го хареса. Без да съзнава, проявяваше великодушие, което малкото щеше да разбере едва след години, ако изобщо го проумееше някога. Наистина остаряваше…  


Тагове:   кучета,   домашно,   улично,   Кокала,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 877351
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031