Да прекосиш хълмиста местност, в която възвишенията следват едно след друго като синусоида, е най-трудно. А да живееш така сякаш я преминаваш, още повече.

Когато изкачваш хилядник, въпреки трудностите, следваш посока- нагоре. Предизвикателства има. Като при всяко слизане надолу. И при него си съсредоточен в едно. Но да преминеш каскада от хълмове, това означава да бъдеш подвластен на непрестанна промяна. Не всеки може да я преживее. Изкачването и слизането са в амплитуда, която си длъжен да спазваш. Те са в ритъм, който трябва да знаеш. То е като скачане на въже- длъжен си да уцелиш момента на премятането. Пропуснеш ли го, оставаш в ниското. И няма кой да ти придаде начален тласък.

Хълмовете са особени образувания. За тях е трудно да се каже, че биват покорени. Като върховете. Те не носят това величие и достолепна недостижимост. Напротив. Приласкаващи са със своята заобленост. И въпреки това, невинаги преодолими.

Бягането през синусоидна хълмистост е бягане с препятствия. Винаги нащрек. С начален тласък. Точен ритъм. Преминава се само на един дъх...

Как да не свържеш с живота? Така би трябвало да се живее той- да си подготвен, да имаш предварителното знание; да поемеш дъх така, че да ти стигне докрая; да следваш посоката; да влезеш в ритъма. И да преминеш. С пробег. Без да спреш до края.

Моят дъх привърши. Две била от двете ми страни склоняват своите чела. Без да мога да потъна. Без да мога да потегля пак на път...

Вълнисти хълмове... Обични... Моята песен притихна...