Майката, която се разделя
с дъщеричката си
в края на алея
Приятелките с дългите коси-
на училище отиват,
като близначки са
Всеки търси някой като себе си,
когато е на възрастта им
Има и щастливи, които го намират-
като тях
Мъжът със рошавото бяло кученце
на утринна разходка в парка
То винаги върви към мен
и никога не ме достига
Каишката му къса е
като усмивката ми кратка-
да не го уплаши
не докосва крехкото телце
Но някой ден ще го погаля
Жената в павилион за вестници
с неизменен поздрав за утро добро,
понякога от мен изречен бодро,
понякога изстрелян сънено,
а понякога просто дежурно,
друг път съвсем осъзнато
Тя знае името ми,
без да съм наясно откъде
Те са моята закуска
Дори когато някой
героите или детайлите краде

Песента на птиците
във кестените стари-
тайнствен възел между тях

Погледът ми по-далечен е
от хоризонта ти, море
Той стига зад чертата синя-
знам, че е безкрайна
Но не и колкото очите ми,
които грабва,
не и колкото жадта
да се отпусна във водите хладни,
не и колкото безумието ми,
което тя подхранва
Опасно е взор да отправиш
към твоя хоризонт, море
Взорът по-безкраен е
от синия безкрай, на който служиш
Защото между два безкрая
дали възможно е да се събудиш
Защото твърде вероятно е
не силата, а скритото коварство
да пребъде
Погледът ми по-далечен е, Море
Но твоят хоризонт е по-примамлив,
пагубно примамлив