Посвещава се на:

нещата, които никога
няма да достигна;
на върха,
на който никога
няма да пристигна;
на онова, което
няма да докосна-
цвете, пясък, океан
или море,
което няма да почувствам
или преживея:
въздишка, спомен,
бъдеще или небе;
на едничките въпроси,
в които се чупя като
крехка съчка на две;
на любовта, която никога
не ще целуне
пресъхналата в мен
земя,
която никога 
не ще премине
гордостта на моя праг;
на изгрева,
за който- несъбудена-
ще гладувам
до последната троха;
на целостта ми,
дето някога 
отваряше
всяка недокосвана врата;
на бъдещето,
че ще бъде по-добро
и нерушимо ще е
оживялото 
на сбъднатата красота
ядро;
на детето, което
ще обърне света, 
както с пръчка
се търкулва колело;
на всеки, който винаги
преборва страха
и продължава кротко
да проправя
пъртина в снега;
на всеки, който с мъдростта си
е спасил поне една ръка
и върнал кадъра назад така, че
да поправи глупостта;

на заглъхващия празен парад
на нашия човешки маскарад...

Защото знам:
няма приказен град-
само този, който
съградиш сам в самота.
Има рай, но и ад.
Има смърт и крила за духа.
Живи са думите-
на същността те са плът,
но в черупката на делата ни 
понякога те се трошат…
...и вече нямаме път...