Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. stela50
14. samvoin
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. varg1
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. stela50
14. samvoin
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
Моят блог в Blog.bg
Постинги в блога от 11.04.2013 г.
11.04.2013 00:10 -
*** Ореолът бавно се стопява...
Ореолът бавно се стопява с времето.
Реката в извора се влива.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш.
Утра и залези, във теб родени;
небеса, спасения и ледове;
не възкръсват спомените- те, погребани,
лежат пречупени
в жестокостта на невидени богове.
И там- в хралупата, наречена сърце,
където трябва да се раждат ароматите
на блестящи в истината си крале-
повелители на чувствата с богатството
на божествено струящи светове,
там чезнат и умират- непокръстени,
стъблата скъсани на непотекли сокове
и като златни, ала адски пръстени
коват безмилостно със скоростта си токове,
докато сетиш веждите си свъсени,
догде настроиш струните разкъсани
и инжектират те непоклатимо ропоти...
Едва тогава в свойта лодка алена
доплуват и Озирис, и Изида
и те целуват по челото непогалено,
и пламъците адови загниват.
И очите ми- студени като камъни,
от взиране съня прогонили,
най-сетне своя час постигат,
най-сетне миг отронили,
клепачите склопяват...и нощта стопяват;
и преструват се,
че пак умеят да заспиват.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш...
Реката в извора се влива.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш.
Утра и залези, във теб родени;
небеса, спасения и ледове;
не възкръсват спомените- те, погребани,
лежат пречупени
в жестокостта на невидени богове.
И там- в хралупата, наречена сърце,
където трябва да се раждат ароматите
на блестящи в истината си крале-
повелители на чувствата с богатството
на божествено струящи светове,
там чезнат и умират- непокръстени,
стъблата скъсани на непотекли сокове
и като златни, ала адски пръстени
коват безмилостно със скоростта си токове,
докато сетиш веждите си свъсени,
догде настроиш струните разкъсани
и инжектират те непоклатимо ропоти...
Едва тогава в свойта лодка алена
доплуват и Озирис, и Изида
и те целуват по челото непогалено,
и пламъците адови загниват.
И очите ми- студени като камъни,
от взиране съня прогонили,
най-сетне своя час постигат,
най-сетне миг отронили,
клепачите склопяват...и нощта стопяват;
и преструват се,
че пак умеят да заспиват.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш...
Търсене
