Да прекосиш хълмиста местност, в която възвишенията следват едно след друго като синусоида, е най-трудно. А да живееш така сякаш я преминаваш, още повече.

Когато изкачваш хилядник, въпреки трудностите, следваш посока- нагоре. Предизвикателства има. Като при всяко слизане надолу. И при него си съсредоточен в едно. Но да преминеш каскада от хълмове, това означава да бъдеш подвластен на непрестанна промяна. Не всеки може да я преживее. Изкачването и слизането са в амплитуда, която си длъжен да спазваш. Те са в ритъм, който трябва да знаеш. То е като скачане на въже- длъжен си да уцелиш момента на премятането. Пропуснеш ли го, оставаш в ниското. И няма кой да ти придаде начален тласък.

Хълмовете са особени образувания. За тях е трудно да се каже, че биват покорени. Като върховете. Те не носят това величие и достолепна недостижимост. Напротив. Приласкаващи са със своята заобленост. И въпреки това, невинаги преодолими.

Бягането през синусоидна хълмистост е бягане с препятствия. Винаги нащрек. С начален тласък. Точен ритъм. Преминава се само на един дъх...

Как да не свържеш с живота? Така би трябвало да се живее той- да си подготвен, да имаш предварителното знание; да поемеш дъх така, че да ти стигне докрая; да следваш посоката; да влезеш в ритъма. И да преминеш. С пробег. Без да спреш до края.

Моят дъх привърши. Две била от двете ми страни склоняват своите чела. Без да мога да потъна. Без да мога да потегля пак на път...

Вълнисти хълмове... Обични... Моята песен притихна...

-      - Ти случайно да си чувал за мита за вечното завръщане? Мирча Елиаде, брат. Ние живеем в един непрестанен, непрекъснат мит, който се повтаря и повтаря…- нареждаше Данката, докато плувахме по безкрайния тротоар. И продължи.- Всяка права линия не е изобщо права. Все някъде, в далечното, рано или късно, се огъва и извива. Тук се връзва и твоят троскот- митът, а и животът въобще, са като него. Понаучих нещо за този досаден плевел- на практика той е неизкореним. Веднъж обхване ли градината, насява се и край- остава вечно. Корените му са толкова дълбоки, че могат само да бъдат прекъснати на плиткото. И толкова. Причината за нашето съществуване е неизкоренима. Не я знаем, не я виждаме- като корена на троскота,- но тя е неизменна, там- в подмолите. Потъва в безкрая  и се подхранва от неизвестни за нас сили.

-           - А какво трябва да правим ние, умнико, при това положение?- прекъснах монолога му аз.

-         - Нищо. Абсолютно нищо. Единствено разумно е да размишляваме. И с това не откривам топлата вода. Обърни се назад и ще видиш безброй философии, градени от човека. Те са средството, което може да ни изведе от лабиринта на мита. Но не веднага. За това е нужно време. Много време. А човекът не умее да чака. Той иска всичко тук и сега. И скоро разбира, че плевелът е неизкореним, че и с човека, и без него, троскотът ще съществува. Природа, брат. Житейски кръговрат.(Симон)

Тази тема започва да става твърде моя. Аха-аха да я патентовам...
Защо ли пак се връщам към нея? Като досадна муха е. Все едно иска да ми каже нещо и затова непрекъснато врънка из паяжините на мисловния ми свят. И все проблясва от там. Като магнит ме привлича. А и непрекъснато се потвърждава. Дреме си там- в тъмното, и винаги намира нови аргументи, чрез които да се самодокаже.
Та...думата ми беше за Циндил-пиндил и Джаста-праста- образите символи на изпипването и перфекционизма и на бързата практичност. Аз си ги определям така.
Парадоксалното е, че в днешно време никой не цени Циндил-пиндилите, но всеки има претенцията да е такъв. И обратно казано- повечето са Джаста-праста, но се представят за Циндил-пиндил.
Много държим на професионализма, перфекционизма, на точността. С високи критерии сме. И все не можем да ги покрием.
Следва кратка апология на Циндил-пиндил.
За мен, Циндил-пиндилите не са мудни или бавни. Нито марди. Нито мухнати. Нито бавно действащи. Нито скапаняци. Нито някакви други, не се сещам вече какви. Това са просто хора, които обичат да изпипват нещата. Те ценят красивото. И качественото. Мисля, че последното е от най-голямо значение за тях- нещото, което правят, да се получи качествено. Резултатът да има стойност на направено с желание, разбиране, талант и способност.
Давам един нюанс и нов ракурс- не просто неувереност изразяват Циндил-пиндилите. Те са перфекционисти. Искат да стане хубаво- най-простичко и по нашенски казано. Не да стане нехало-небогу. То и името им е такова- Циндил-пиндил- ще кажеш, че през цедка минава всичко при тях. Пресяват. Преценяват. Премислят. А Джастите... Те изпраскват нещата. Надве-натри ги скомандарят- ще рече, че небрежно ги вършат. А после си свирукат и не им пука за това как изглеждат в очите на другите. А Циндилите... Ех, Циндилите, тях може и сън да не ги хване, ако недоизпипат нещо. Ще го виждат нощем в сънищата. Ще тревожи съзнанието им, ще ги буди, ако все пак успеят да заспят, ще ги бута с ръжена си съвестта. Защото са хора, които държат на стойностното. Техният бод не е тропоска- като на Джастите- да преореш наедро. Не. Техният бод е фин, тънък и пипнат. Могат да изтърпят всяка критика и да отговорят на хиляди изисквания. А нещата на Джастите могат да се разпаднат и при най-деликатна забележка. Въпреки това, те могат да понесат всичко. А Циндилите- напротив. Дори и да е съвършено делото им, при най-лек намек за някакъв дефект, за някаква погрешка, могат да се сринат, да се сипнат като пясък, да се разклатят като при земен трус.
Циндил-пиндилите са тънки (тънкопикаещи, префърцунени, капризни, дребнави), а Джаста-прастите- дебели (широкоскроени, волни, свободни, необременени, невлияещи се от чуждо мнение). Няма как да избегнем крайностите и контрастите...
Но защо никой не цени Циндил-пиндилите? Въпреки всичко положително, което успях да изтъкна за тях, те са недолюбвани. А Джаста-прастите, въпреки всичко негативно, което носят, водят класацията.
Успокоява ме само мисълта, че парадоксите са обичайният начин на живота да ни озадачава и изправя пред въпроси.
Сега Циндил-пиндил ще сложи пръст на челото си и ще разсъждава по проблема, разплитайки го като кълбо, слушайки класическа музика, а Джаста-праста ще прасне една чалга и ще заудря тост след тост. Накрая, непременно ще залюля един сочен кючек...
Наздраве! Парадокси, к`во да правиш?...
 

Когато се огледам и няма кой да свърши работата, а аз мога да се справя с нея, се заемам. Кой, ако не аз? Кога, ако не сега?

Той е почистил.
Измил е стъклата.
Цветя наредил по первазите.
Премел е листата
на глухия спомен-
за да забравим...
Димът издишан от подпалените
потушил е.
Слънцето зарекъл е
да не угасва-
да хвърля огъня си-
семе, за да родим
протуберансите си.
Мъглите спуснал е
над холограмата.
Облякъл се е.
И излязъл.
Обувките си
пред вратата
е събул.
Обича да пътува бос.
Живее бос.
Без надежда
някой да открие
входа...

Някои обичат да са прави. Други- предпочитат да са щастливи. Трети са щастливи, когато са прави.

Ще търси своето пристанище,
загърбила притихнало червеното;
ще разгръща с трепет всяка страница,
която й напомня, че родена е...

Ще стига нищото,
космически започнало;
ще приютява гълъби
в ръкавите си дрипави,
докато не акостира плахо в пистите
на призрачно лъчисто непорочие...

Ще излекува до едно недъгавите
хребети на неритмични хрипове...

Денят на народните будители е олицетворение на жаждата на народа ни за национална и духовна свобода. С него отбелязваме потребността ни от водачи, вдъхновители и обединители и ознаменуваме делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будители на възраждащия се национален дух, осъществили жадувания идеал. Празнуваме го ежегодно на 1-ви ноември като официален празник на Република България.

В освободеното ни от османско владичество отечество както интелигенцията, така и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и революционери, които създават атмосферата и довеждат българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Много градове и села искат да отдадат заслужената признателност към народните будители. В знак на това, те не само кръщават улици, читалища и училища на тяхно име. Те избират да им отдават почит като им посвещават специален ден, на който да си спомняме техния подвиг.

За първи път празникът е честван неофициално в Пловдив през 1909г. През 1922г. Стоян Омарчевски- министър на народното просвещение на България, внася предложение в Министерски съвет за определянето на 1-ви ноември за Ден на народните будители. По това време, въпреки приемането на Григорианския календар за държавен през 1916г., Българската православна църква продължава да служи по Юлианския и денят 1-ви ноември съответства на 19 октомври- ден на св.преподобни Йоан Рилски Чудотворец. На 28 юли 1922г. Министерството на народното просвещение определя 1-ви ноември за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи- далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922г. излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците и неделната почивка, който Цар Борис ІІІ подписва на 3 февруари 1923г.

До 1945г. този свят за българите ден е общонационален празник. От тази година обаче, той е отменен от комунистическата власт, но запазен в паметта на българския народ. В много селища на България този ден се отбелязва неофициално.

След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992г., се възобновява традицията на празника. 1-ви ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на проф.Петър Константинов- председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“.

С това се изчерпва историческата справка за утвърждаването на празника и е важно да обърнем поглед към сърцевината му- към смисъла, който той носи.

Онова, което дава истински тласък на национално-освободителното движение по българските земи, е духовното просвещение на българския народ. По почина на Вазов и неговата „Епопея на забравените“, в началото и центъра му поставяме величествената фигура на Паисий Хилендарски. Той е монахът от Атон, превърнал се в знаме на българското Възраждане с едно от най-великите дела в историята ни- създаването на писана българска история, чиято цел е да събуди искрата на патриотизма на народа ни, да му вдъхне самочувствие, припомняйки му славното минало, извоювано достойно от предците ни. Незабравими остават упрекът му към пренебрегналите своето величие българи, който е особено актуален и днес: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш на своя език, и не думаш?“, но и заветът му: „Българино, знай своя род и език!“, с които желае да запечата стремежа ни да съхраняваме своята идентичност и да не забравяме кои сме. Продължител на неговото дело е българският книжовник, борил се за новобългарски език и култура, осъществил първата дипломатическа мисия в Русия и направил първия препис на знаменитата „История славянобългарска“- скромният поп Стойко Владиславов, страдалецът от „Житие и страдание грешнаго Софрония“-  Софроний Врачански,
            Цяло съзвездие от будители енциклопедисти оформят всички онези, които свързват живота си по един или друг начин с българското училище и просвета. Всеки от тях има свой принос и място в развитието и утвърждаването на нашето образование. Сред тях е Васил Априлов- помогнал да се построи първото българско светско училище в родния си град Габрово. В свитата на просветителите попада и Петър Берон- авторът на Рибния буквар, въвел нов начин на преподаване, придал европейски вид на нашето образование. Удивителен факт е, че един монах от Рилския манастир става и първи учител в новобългарско училище, пише първата българска граматика и създава първия български географски глобус. Иде реч за Неофит Рилски- първопроходник и продължител на идеята за превръщането на българското образование в светско. В ореола на просветителството попадат и братята Димитър и Константин Миладинови- възрожденски патриоти и учители, събрали в сборници много народни песни, пословици, гатанки и обичаи. Те са радетели за българската старина и техните книги представляват съкровищница на българската традиционна култура.

Борбата за просвета и култура е неизменно съпътствана от духовно-политическата битка, за чийто успешен завършек имат заслуга Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Благодарение на тях, българската църква придобива своята самостоятелност, като скъсва с гръцката патриаршия, и извоюва правото да се служи на български език- знаменита победа по пътя на постигане на националната ни независимост.

В оръжие на святото дело на духовно пробуждане се превръща и перото на народните будители. Възрожденският учител Добри Чинтулов създава текстовете на най-обичаните песни, които пеем и днес: „Стани, стани, юнак балкански“, „Вятър ечи, Балкан стене“, „Къде си, вярна ти, любов народна?“. Те са бойно знаме на народа ни, подтикнали го към решителни действия, поддържали духа му в борбата и негови крепители и днес. Друга фигура, част и от политическия ни живот, и от църковния, и от литературния, е Васил Друмев- политически и държавен деец, висш духовник, писател, авторът на „Иванко- убиецът на Асеня“, изобличителят на пагубното гръцко влияние върху българския живот.

Един от първите български поети и писатели е Петко Рачев Славейков. И не само това. Помним го и с етнографските му описания, с любовта му към народната мъдрост, събрана в пословици и поговорки, подобно на Найден Геров, отдадени на България и българската традиция. Не можем да пропуснем Добри Войников- писателят драматург, основал първия български театър, с което положил основите на театралното изкуство у нас, подложил на критика чуждоплоклонничеството в пиесата си „Криворазбраната цивилизация“. С това призовал българите да се вгледат и да се обърнат към себе си, да не забравят своето значение и да обичат своята култура и произход. В тези редове попада най-сетне и името на проф.Марин Дринов- учен историк, просветен деец и държавник. Той е основоположникът на българската историография, член съосновател и първи председател на най-престижната за всеки народ институция, каквато е Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

С не по-малко влияние и въздействие върху духовния живот на една нация са хората на изкуството. Техните творби остават във времето и са като докосване до вечността. Такива са за нас мостовете на Уста Кольо Фичето, сякаш символично свързали епохите. До ден днешен са живи и иконите и портретите на Захари Зограф, съхранили вярата и религиозния дух на българина, помогнали му да оцелее във времето на робство.

Духовната борба най-после, намира своя израз в делото на будните революционери, нагърбили се с непосилната задача да достигнат до съзнанието на българите, да ги вдъхновят за реален политически отпор. Васил Иванов Кунчев- Левски; Съби Стойков Попович, познат ни като Георги Сава Раковски; Христо Ботьов Петков; Любен Стойчев Каравелов; Джендо Стоянов Джедов Далакчиев, или просто Захарий Стоянов; Стоян Стоянов Заимов…са само част от техните имена. Без тяхната саможертва пътят на духовното ни израстване би бил немислим, би било невъзможно неговото осъществяване. Те материализират една идея, която българинът силно желае, но изпълнен със страх, не е смеел дори да помисли. Те са го понесли на крилете си. Те са му показали какво е смелост, решителност, воля и дух и това ги е превърнало в непостижима мярка за величие. Те са нашите икони на свободата, символи на нашето пробуждане. И заслужават мястото си в пантеона на националните ни светини.

Българските просветители са били Светлината, която разпръсква мрака на робството, огънят, който разпалва духа за борба, словото, което разпилява своята благодат над неграмотните българи в очите, ръцете и сърцето на цял един народ.  За техни наследници съвременното ни общество приема всички всеотдайни в просветителското си и културно дело, отдадени на хората и загрижени за тяхното бъдеще, които желаят духовно просветление и светлина за умовете им- учители, общественици, музиканти, поети, художници, мислители…

В знак на признателност, ние им посвещаваме този ден на всеобщо уважение, в който целият български народ свежда глава пред светлата памет на тези, които му показаха пътя за нов живот и развитие. Нека го направим и ние сега! Нека свято следваме делото на българските просветители, пазейки своя род и език! Поклон!