Животът
като ябълка
ме гризе.
Не аз него.
Не аз.
Смъква
от гърба ми
последната риза.
Отнема ми
свещената виза
за моето
свято отвъд.
Животът
като ябълка
ме гризе.
Не е рай.
Не е.
Неповторима
светлината е,
когато слиза
пред очите ми,
а не в гръб;
когато
вдига
хоризонта
своята завеса
и когато знам:
не аз,
той мен
огриза весело.
Вятър после
ме отнесе
песенно...
Отказващ
това
да признае.

Животът е кратък, но дълъг по особен начин.

Не е страшно, че си е отишло миналото. Страшно е, че споменът за него е заключен. Имам само думите на туй, което било е. Празно е, където искам пак да се изгубя. Вместо спомени и чувства, аромати и пътеки, образи, вода и слънце, звуци, има само руини без люлка люляна...   Глухо е.
Не ми се причува.
Без да се гмурна...
неразумно и румено
в ручея.

Медът е с вкус на жило. На игла. Спринцовка. Абокат. Той- захаросано жиголо с тайна игра в маскарад. Непознат за пчелата. Тя- пиколо.  

Като отмахнем суетата,
в самотата светва красотата...

Ще те чакам
на пейка
в парка,
преди
панталоните
да прелетят
над полетата
от полски макове.
Почакай ме,
ако позакъснявам!
Помисли
върху приумиците
и си
подсвирквай!
Патица ще поиска
да й подхвърлиш
примамка.
Приеми
предизвикателството
на промяната!
Повярвай!
Ще дойда,
когато поискаш!
Макар
да е потребно
да премина
не подредения
си живот,
когато поискаш...
Преораните
мисли
ще потрябва
да прелетя.
Не пристигна ли
по подходящите писти,
прости ми
това пререкание!
Просто търсех
призвание
в не признатото
изгнание.
Повярвай!
Ще дойда,
когато поискаш.
Паролите
на познатите
програми
пропускам
през пясъка.
Предвкусвам
в приближаването
влюбения плясък.
Потичат
сълзи
и
понасят
претежалата
приказност,
в която
приютяваха
покоя си
птиците.
Ще дойда!
Повярвай!
Когато поискаш.
Политам.
Преди
да попитам.
Преплитам
признания.
Плетка
познание...
Позна ли я?