Детската възраст
все още ми се удава.
Щом със стаявана дързост
опитвам да прескачам огради.

И дори да не мога
в тръбата от лудост,
да се търкалям надолу,
следвайки словото,
упражнявам с усърдие,
упражнявам неистово,
упражнявам разгърдено
своята другост...

Прилив. А след него- липса.

Знаейки, че може да изгуби,

не пропусна.

И написа

думи нежни

по стените груби.

Без да слиса

погледите мътни.

Смугли.

Да прекосиш хълмиста местност, в която възвишенията следват едно след друго като синусоида, е най-трудно. А да живееш така сякаш я преминаваш, още повече.

Когато изкачваш хилядник, въпреки трудностите, следваш посока- нагоре. Предизвикателства има. Като при всяко слизане надолу. И при него си съсредоточен в едно. Но да преминеш каскада от хълмове, това означава да бъдеш подвластен на непрестанна промяна. Не всеки може да я преживее. Изкачването и слизането са в амплитуда, която си длъжен да спазваш. Те са в ритъм, който трябва да знаеш. То е като скачане на въже- длъжен си да уцелиш момента на премятането. Пропуснеш ли го, оставаш в ниското. И няма кой да ти придаде начален тласък.

Хълмовете са особени образувания. За тях е трудно да се каже, че биват покорени. Като върховете. Те не носят това величие и достолепна недостижимост. Напротив. Приласкаващи са със своята заобленост. И въпреки това, невинаги преодолими.

Бягането през синусоидна хълмистост е бягане с препятствия. Винаги нащрек. С начален тласък. Точен ритъм. Преминава се само на един дъх...

Как да не свържеш с живота? Така би трябвало да се живее той- да си подготвен, да имаш предварителното знание; да поемеш дъх така, че да ти стигне докрая; да следваш посоката; да влезеш в ритъма. И да преминеш. С пробег. Без да спреш до края.

Моят дъх привърши. Две била от двете ми страни склоняват своите чела. Без да мога да потъна. Без да мога да потегля пак на път...

Вълнисти хълмове... Обични... Моята песен притихна...

-      - Ти случайно да си чувал за мита за вечното завръщане? Мирча Елиаде, брат. Ние живеем в един непрестанен, непрекъснат мит, който се повтаря и повтаря…- нареждаше Данката, докато плувахме по безкрайния тротоар. И продължи.- Всяка права линия не е изобщо права. Все някъде, в далечното, рано или късно, се огъва и извива. Тук се връзва и твоят троскот- митът, а и животът въобще, са като него. Понаучих нещо за този досаден плевел- на практика той е неизкореним. Веднъж обхване ли градината, насява се и край- остава вечно. Корените му са толкова дълбоки, че могат само да бъдат прекъснати на плиткото. И толкова. Причината за нашето съществуване е неизкоренима. Не я знаем, не я виждаме- като корена на троскота,- но тя е неизменна, там- в подмолите. Потъва в безкрая  и се подхранва от неизвестни за нас сили.

-           - А какво трябва да правим ние, умнико, при това положение?- прекъснах монолога му аз.

-         - Нищо. Абсолютно нищо. Единствено разумно е да размишляваме. И с това не откривам топлата вода. Обърни се назад и ще видиш безброй философии, градени от човека. Те са средството, което може да ни изведе от лабиринта на мита. Но не веднага. За това е нужно време. Много време. А човекът не умее да чака. Той иска всичко тук и сега. И скоро разбира, че плевелът е неизкореним, че и с човека, и без него, троскотът ще съществува. Природа, брат. Житейски кръговрат.(Симон)