8.

 

– Ще ми помогнеш ли? – беше сестрата на Венелин.

–  Кога не съм? Нали съм батко? – смееше се той, докато се уговаряха.

–  Обаче няма да стане по телефона.

–  Проблем. Какъв ли този път? Обадѝ се, като пристигнеш, да те посрещна.

Деляха ги няколко часа. Ирма, както я наричаха, все се забъркваше в разни истории. Беше емоционална до болезненост. Поради това се случваше да избухва в неконтролируеми изблици, за които после съжаляваше. За да облекчи гризещата я вина, си имаше бати, научил се да я рециклира. Негова грижа бе екологичната чистота на душата ѝ. Превърнал се бе в професионалист.

–  Тихо е. Чуеш ли гугутки, на изход е. – използваше подобни апломби, когато искаше да изненада някого. Шокът идваше от шантавия израз, който нямаше логичен смисъл и, шашнат, за човека бе невъзможно да реагира.

Беше на входа и Венелин, макар да знаеше, че е способна да се изтърси така, подскочи на стола. Съсредоточил се до транс, тя с ножица сряза връзката му с вътрешния свят.

–  Мено, убих те!  – почти озверял се нахвърли Венелин. Употребяваше увеличителното, когато го изкарваше от нерви. Така беше и сега: работеше, а тя нахлу като ураган, като глиган.

            Ирмена се кикотеше, наслаждавайки се на постигнатата цел.

–  Как ме намери? Нали щях да те чакам? Изкара ми ума, вещица такава!

Ирмена още не бе дошла на себе си. Пусна белия сак на пода и се втурна да прегърне брат си.

–  Ужасен нахалитет си, знаеш го. – Венелин я прие в обятията си и вече ѝ беше простил. Сам се затресе в смях.

–  С питане…

–  …до Цариград се стига. – заключи той.

–  Значи, тук се криеш.

Ирмена го освободи от захвата си и се заразхожда. Отвори всички врати, пусна коментар за всяка подробност, която попадна в погледа ѝ, а накрая в изтощение се тръшна на единия от меките столове. Беше в късо бяло кожухче, с бели ботушки с токчета.

–  Същата вихрушка си. В какво се замеси тоя път?

–  Преди да ме подложиш на кръстосан разпит, няма ли да ми честитиш? Голяма съм вече, а ти пропусна партито по случая.

–  Имах намерение да пътувам и да го направя официално. Даже ти купих подарък, обаче много работя. Улисах се. Извинявай, ако ти е важно.

–  Обичам подаръци и само заради това ще ти простя.  – ухили се Ирма.

Венелин се пресегна към рафта, където стоеше донесеният от Яна пакет. Поднесе го на сестра си, почтително подгъвайки крак.

– Заповядай, сестричке! Като те гледам, май съм уцелил цвета.

Ирма зяпаше рошавата си връхна дреха.

–  Не си падаш по парцалки от животни, затуй да отбележа, че е изкуствено. – отвърна, взе кутията с панделка и я остави в скута си.

–  Не, защо? На зверче- звънче. – закачи я Венелин и се разсмя.

–  Непоправим си.

–  Не повече от теб.

–  Не сме еволюирали, батенце! – Ирма се наведе и го хвана за ушите, като леко завъртя главата му наляво-надясно, след което го обви с ръце. Преди да го задуши, Венелин рече:

–  Няма ли да видиш подаръка? Ще падне.

–  Ех, и ти…

–  Прояви малко уважение, де!

Ирмена въздъхна и започна да разопакова хартията.

–  Исках да ти се порадвам, бе, батенце. Не сме се виждали от месец.

Декорацията шумеше, докато се отдели като черупка, за да я пусне Ирмена като обелка на пода. Венелин наблюдаваше сестра си мълчалив. Искаше да долови чувствата ѝ. Приклекнал пред нея, не я изпускаше от очи. Достигнала сърцевината, погледът ѝ заискри, а пръстите ѝ заопипваха зрънцата.

–  Толкова добре ме познаваш…

–  Надявам се да има къде да го сложиш. Пасва на роклите, които харесваш.

–  Много те обичам, батенцеее…  – обгърна го в нова прегръдка.

–  Ирма, отдавна не сме деца. – приземи я.

Тя го освободи от обръча си и го погледна.

–  Не мислиш, че се глезя, нали? Липсваше ми. Наистина.

–  Добре, добре. – примири се Венелин.

–  Какво ще правим сега?

–  Увърташ, малката. За какво си тук?

Отне ѝ известно време да сподели. Той уж я слушаше с доверие и разбиране, но когато проблемът се очерта в завършен вид- любовна драма, какво друго можеше да бъде, Венелин се изправи и заразхожда изнервен. Само няколко минути в нейно присъствие бяха достатъчни да го ядосат. Винаги, винаги, винаги Мена правеше така. Тъкмо си решил, че няма с какво повече да те разбие, и тя ти тресва удар с тухла, който, естествено, не очакваш, и с който те довършва, без да мигне.

–  Ирма, кога ще пораснеш? Ако не си сигурна в някого, просто не затъваш с него.

–  Ти не знаеш какво е. – хленчеше Ирма.

–  Не става дума за мен, а за теб. Какво да те правя?

–  Ти не си обичал никога. Защо дойдох при теб?

–  Защото знаеш, че мога да оправя нещата, без да съм обичал.

–  Ти си безсърдечен.

–  Не съм. Разумен съм. Различно е.

–  И за какво ти е?

–  Заяждаш се. Няма да помогне. Искаш ли го този, или е просто увлечение? Само ти знаеш. Никой друг, освен теб, не може да е наясно. Чувствата са твои, мислите са твои, ти си в себе си. Трябва да се приемеш, да се опознаеш и да се научиш най-после сама да си оправяш бъркотиите. Нарича се отговорност за собствения живот, ако не знаеш. Не можеш вечно да тичаш при някого за подкрепа. Хората само ще се съгласят с теб, или пък не.

–  Стига, стига… Знам твоите дървени философии.

–   Дървени философии, които вършат работа. Винаги аз те вадя от кашите. Не, че нещо… Ще ти помагам всякога, когато мога, но е време да се вземеш в ръце. Животът си е твой, Ирма. Не можеш да продължаваш по този начин.

Не я бе виждал такава- смълчана и кротка.

–  Татко не би постъпил така.

–  Не го намесвай. Хората не са еднакви. Ако приемаш думите ми за грубост, значи, нищо не си разбрала, и ще продължиш да вървиш по пътя на болката.

–  И какво да направя? – гледаше го нацупена, надменна хлапачка.

–  Не обичам да давам съвети, но ще е добре да отидеш някъде, да останеш сама със себе си и да осмислиш на спокойствие нещата.

–  Тук, при теб? – просветна ѝ.

–  Абсурд. Знаеш, че работя. – поля я с ледена вода.

–  Ей, все преча. Малката сестричка, която трябва да мъкнеш със себе си.

–  Изопачаваш. Знаеш, че не е така. Възрастни хора сме. Всеки има право на самостоятелност.

Беше свела глава сякаш са я заловили в пакост.

–  Обичам те, Ирма, и обичта ми е неизменна. Ако има нещо, което ни вдъхва сила и ни държи, това е кръвната връзка.  – той се усмихна. – Дай ми знак, че разбираш. – Търсеше очите ѝ.

Ирма се облегна назад и впери взор в прозорчето, обърнато към улицата. Бе започнал да се спуска мрак. Венелин се взря.

–  Ще останеш за през нощта, а утре ще видим. Ще спиш оттатък. Утрото е по-мъдро от вечерта. Имам да довърша нещо, а после ще ядем. Знам една пицария. Много съм зает и не съм готвил нищо.