Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 446312 Постинги: 701 Коментари: 452
Постинги в блога от 06.01.2018 г.
 7.

 

Лаптопът на Венелин светеше върху масата с тюркоазен плюш. Пръстите на физика се стоварваха като градушка по клавиатурата. Екранът белееше. Страниците на отворения документ се сменяха със скоростта на подметнати от есенен вятър листа. До лаптопа димеше чаша кафе. Джезвето бе полупразно.

 

„…

Хората се опитват да обяснят понятия като „Бог“ и „душа“- ключови за разбирането на проблеми на философията и религията. За да го сторят, ги обличат в други понятия и сгъстяват и без това непрогледната мъгла около тях. В заблудата си ги оковават в думи. И пак остават слепи за същността им. Не проумяват.

Източната и западната църква чертаят рамки, които са свръх възможностите на човека. Те потискат импулсите, които го владеят. Рисуват образ, който е вече съвършен, докато човекът е по пътя, именно защото се е отклонил от него. Комплексират го, налагат му мярка, в която да не се помести. Като дреха, чужда нему, неприлягаща на собствените му извивки. Психологията му казва да се обича и приема, какъвто е. Прощава му слабостите, смъква част от товара на вината, но то е, за да го укроти, а после да го тикне отново да се стреми към съвършенство. Езотериката го хвърля в дълбокото със сложна терминология. Описва го като еволюираща енергийна система. Разделя го на части, разглобява го като часовник, анализира всеки детайл от неговата материална и нематериална същност. Това правят науките - и тези за човека, и онези за другото около него - дробят, дробят… Накъсват целостта на хляба, докато човекът забрави кой е, докато изгуби образа си и спомена за него.

Философиите на Изтока проповядват методи като медитация, просветление, съединяване на противоположностите, простота, за да му го върнат. Но всяко усилие за постигането на което и да е от тях не е ли отрицание на изначалното им съществуване? Не е ли в противоречие с естеството? Защо да се стремиш към нещо, което никога не си е тръгвало от теб?

Заради чувството, че си изгубен, което се настанява в незнаен, непонятен миг, което не успяваш да излъжеш, че е мираж, иначе умел в самозалъгването, винаги когато ти изнася, което не надживяваш, защото се превръща в натрапчиво. Ето заради това…

…“

 

За Венелин не съществуваше нищо и никой. Бяха само той и клавишите. Една взаимна благотворна самота. Искаше да запечата случилото се, докато бе свежа паметта на сетивата му. Той вярваше в тях.

Не отричаше чувствата. Не ги потискаше. Без съмнение бе изпитвал радост, знаеше какво е тя: зачервени от зимен мраз страни и мокър гръб от битка в снега; топъл чай и аромат на пресни пуканки от овехтяла тенджера; игра с котката; разходка с кучето, което го ухапа, но което продължи да обича, защото се обичаха; грапавите ръце на баба му, задържащи неговите, за да остане; една целувка, която нито можеше да бъде изговорена, нито забравена; доверие и вярност, които го изпълваха и чрез които чувстваше смисъла да бъдеш човешко същество. Преживяното и познанието за него правеше ли повторението му излишно? Жадуваше ли го отново?

 

„…

Не критичната точка на натрупване изчерпва. Не нужното количество е праг за край. Качественото ниво определя потребността от проява и продължителността ѝ. Дали качеството на положителните преживелици подхранва честотата им, а това на отрицателните я намалява, или напротив- високият интензитет на едно щастие, например, го превръща в неповторимо, сравнено с единствеността на колосална по дълбочината си гадост?

Балансът: вграден автоматизиран механизъм, везна на природата. В него е положена причината за времетраене: да се породи стойност. Постигането на стойността определя границите на дълговечност и кратковремие, без значение как изглежда- красиво или грозно; без значение колко трае. Над тях е само стойността. Тя е скритата цел на всяко проявление. Достигната, предизвиква качествено изменение. И премества света. Липсва ли тя, движението не спира. Покрита ли е, то пак продължава, но в нова писта. Защото, нагърбил се да я докоснеш, преследваш съвършенството до онова щракване, което ти казва, че сам е дошло. Бил си помилван. Бил си целунат. Катерейки се, изпитвайки всичко, не ти си се приближавал към върха, а той е слизал към теб за среща по силата на щастлива случайност.

…“

 

Пръстите на Венелин бяха обиграни и силни. Бягаха по буквеното поле. Маршируваха в такт с мислите му.

 

„…

Не съзираш ли бряг, създаваш го. Видимите творения са бреговете, които боговете сътворили, преплувайки празнотата. Тя е почивката, в която се оттеглили, в която се отдалечили от творението.

…“

 

„…

Те нямало да позволят на Земята да загине. Те- Воините на Светлината. Тогава защо – казват – допускат безобразието, което живеем? За толкова важни ли се мислим? Нима не подозираме, че има по-значими неща от живота ни на тази планета? Нима не ни хрумва, че отвъд границите на егоцентризма, биват други светове? Отвъд парите, отвъд властта, отвъд желанието да победиш… Успехът днес е толкова важен, жизненоважен, толкова много, че сме погубили ценността му…и себе си.“

…“

Категория: Други
Прочетен: 231 Коментари: 0 Гласове: 2
 6.

 

Дни наред Венелин не звънеше, не търсеше Яна в магазина. И тя не го обезпокои. Както ненадейно създадоха връзка помежду си, така изведнъж я прекъснаха. Все едно никога не се бяха срещали, все едно никога не бяха се запознавали, сякаш никога не бяха споделяли телепатично.  

Яна имаше работа. Увлече се в обичайното ѝ русло, но продължи да се рови и размишлява.

Тя не разбираше напълно какво бе преживял Венелин. Глождеше я идеята да го потърси, да го помоли да опита и тя, но се спираше. Почти го бе решила, когато майка ѝ и баща ѝ се обадиха. Налагаше се да отиде до другия край на града, за да ги види.

Бе горещ априлски ден, необичайна жега. Жарта на слънцето вдигаше градусите близко до летните. Яна затвори магазина. Беше се разхвърляла по къс ръкав. В събота винаги си тръгваше по обед. И сега се запъти към спирката за тройката. Щеше да е изпитание да се грабне пеша в това време. Подмина игралната зала, спусна се по улицата. Трябваше да прекоси от другата страна, да спре на тротоара. Купи си билет. Припичаше. Яна примижа. Извади от чантата си слънчеви очила. Прикрита зад тях, се оглеждаше, когато позна тъмносиньото BMW. Видя го да спира на отсрещната страна- на паркинга до стоянката за таксита. Венелин се измуши, бързо-бързо се намърда в магазина за авточасти. Автобусът, който чакаше Яна, скри мъжа от погледа ѝ. Тя се качи, залепи се до прозореца, докато перфорираше билета. Имаше пет спирки. Загледала се през стъклото, зърна Венелин да излиза с чанта в ръка. „Може колата му да се е повредила. Не е нова.“- каза си. Автобусът даде ход и Яна седна на седалката наблизо. Слънцето изгаряше. Вътре бе парник. Остана с очилата, облегна се назад, сля се с движението.

Кварталът, в който живееше преди, бе приятен, макар почти извън града. Бе тих, обичаше си го. На една от спирките се качи нейна приятелка. Някога бяха съученички. Познаха се, поздравиха се и Радост- така се казваше момичето, седна до Яна.

Размениха реплики: откога не се били виждали и как са нещата в квартала, докато автобусът изви край павилионите за вестници, за цигари, за ядки. Стояха по местата си, както Яна ги знаеше, не беше ги забравила. Двете с Радост слязоха. Отправиха се по напечения тротоар. Вратите на возилото произведоха шумящия си звук зад гърбовете им. С Радост живееха в два съседни входа. Асфалтираната алея, водеща към тях, украсяваха млади стъбла на акации. След няколко месеца щяха да цъфнат и да станат пухкави. Харесваше ги в този сезон. Радост остави Яна, а тя продължи сама, докато стигна вход В.  

Посрещна я майка ѝ. Прегърна я.

– Милото ми момиче! Защо не се обаждаш?

– Работа, маминка…

– Стига си работила! В живота има и други неща… – наставничеше Катя, докато Яна се събуваше на входа и прекрачваше.

Бяха вече вътре, когато баща ѝ излезе от стаята, за да я поздрави. Яна го обгърна с ръце.

– Как сте?

– Справяме се. – почти в един глас отвърнаха.

Когато влязоха в хола, Яна седна на любимото си място- с гръб към прозореца. Някога слънцето я огряваше в следобедните часове, което я караше да притихва, да затваря очи, да се унася в собствения мир. Родителите ѝ заеха дивана до нея. Катя загрижена попита дали е обядвала. Майките винаги се тревожат децата им да са нахранени. Получила отрицателен отговор, запренася чинии и чаши откъм кухнята и заизпълва масичката, покрита със стъкло. Когато свърши със задължението си и седна, разкри причината за поканата.

Бяха решили да се оттеглят да живеят в къщата, която бе собственост на родителите на Яниния баща, а сега тяхна по право.  

 Дойде и нашето време, моето момиче. – каза той.

 Не сте престарели. – отвърна тя.

 Не сме, но мислим, че там ще ни е по-добре.

 Яж, яж! – подкани я маминка Катя. – Там ще си произвеждаме по нещичко. Тук сме като затворници. Обичаме на въздух и простор, знаеш.

            Яна отделяше с вилицата късове от пухкавите мамини кюфтенца и се радваше, че е тук. Знаеше, разбира се.

 Какво ще правите с апартамента? – попита тя.

 Засега ще оставим нещата така. Ако искаш, може да се преместиш. Ще си идваме от време на време.

Яна се загледа, помисли.

 Добре ми е. Свикнах. А и тук ми е далеч. Ако закъсам с парите, ще се възползвам.

 Иначе как си? – поинтересува се Борис- бащата на Яна.

Тя го погледна и скоро отмести очи.

 Нормално. – отряза с виличката хапка от парчето пастичка и го разтопи със сладост между зъбите. Майка ѝ още помнеше какво обича.

 Не си се затворила съвсем, нали? – попита Катя.

Яна се усмихна.

 

Категория: Други
Прочетен: 579 Коментари: 0 Гласове: 2
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 446312
Постинги: 701
Коментари: 452
Гласове: 1308
Календар
«  Януари, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031