Не са. Не са едно и също щастието и нещастието. Не ни ли води будизмът към обезличаване, проповядвайки обратното? Щастието е топла котка в предколеден сняг, а нещастието- тяхното отсъствие.

Бе малко преди Коледа. Градчето бе потънало в украса. Давеше се в брокатени сфери от най-различни калибри и се задушаваше от гирлянди, наметнати по врати, прозорци и градински кипариси.

Яна стискаше каишката на облечения в коледен пуловер Джино, който подскачаше в снега, като го хапеше и джафкаше от радост. Очите му бяха наситенокафяви и озарени от неродената още коледна звезда. Джино бе открил формулата на щастието, но нямаше намерение да я споделя с никого. Бе решил да живее като самодоволен пес, постигнал върха, за който другите могат само да мечтаят.

Връщаха се от къщата на Венелин. Бяха включили уреда и вече бяха свободни. Дори Джино го разбра. Яна вървеше бавно напред, тъй като снежинките, запречили се между топлите ѝ мигли, където моментално умираха като уловени в капан, премрежваха погледа ѝ и тя трудно виждаше пътя. Великолепната четворка беше стартирала копчето. Бяха натиснали спусъка на непредсказуемото. И вече бяха други. Останаха същите, но нещо в тях измина своя път. Слънцата им изместиха орбитите си и се търкулнаха в друга вселена- същата като нашата и различна, но такава я направи смелостта им, че прекрачиха. Силата, че преодоляха себе си и поискаха да стигнат отвъд, създаде другата вселена. Иначе, преди това, тя не съществуваше.  

Когато Яна се появи на прозореца на дървената къщичка, Венелин, с когото се запозна преди месеци, не я очакваше. Навярно я бе забравил и нахлулият студ в края на годината бе превърнал в замръзнало езеро пространството между тях. Яна и Джино изплуваха като сенки изпод дебелия му лед и лицето на мъжа се просветли. Двамата съименици съжителстваха успешно и с радост поканиха гостите. Те знаеха повода за визитата и бяха готови.

Великолепната четворка, карето за непредсказуемости се бе подредило около масата, която преместиха в центъра на стаята. Мъжете се бяха погрижили да бъде топло, а Джино лежеше на единия от столовете. Бяха се строили като герои от детско анимационно филмче с елементи на фантастика. Уредът лежеше в центъра на масата. Нивото на снега покриваше почти наполовина прозорците и къщичката бе като затрупано съкровище, потънало в недрата на тайнствен хълм, който не буди подозрения. Трябваше да бъде колективно преживяване. Щяха да се опитат да преминат завесата заедно. Но заедно ли щяха да останат там- отвъд, в едно цялостно съзнание, или всеки щеше да плува във водите на своя индивидуален ум?

Съсредоточиха се. Венелин физикът пусна в действие апарата, когато почувства, че всички са готови. Джино не помръдна. Когато потънаха в Озарението, бяха заедно, но появата на една звезда, за която всички по-късно говореха, раздели пътищата им и те се разтекоха като клони в небесната шир. Съзнанието на всеки един от тях се материализира в образ, с който пътуваше във времепространството на уреда. Яна бе птица, Венелин откривателят бе меч, който бе ключ, Джино бе сърце, а Венелин Метрὸто представляваше воал, който се рееше по вятъра. Апаратът се изключи и групата се озова отново тук. Като събудени от сън, се гледаха един друг. Каишката на Джино звънна и всички погледи се устремиха към него. Очите му, които срещнаха, бяха най-топлите, поглъщащи и живи очи, които някой някога бе виждал.

–  Аз съм меч и ключ между клюна на птица. – каза Венелин.

–  Аз съм тази птица. – потвърди Яна.

–  А аз съм воалът, който ги покрива. – допълни Метрὸто.

Джино изскимтя и завря главичка между лапите си.

Споделиха за звездата, която всички бяха видели. Останалото глътнаха,

както жадният поглъща животворната вода в пресъхналото си гърло. 

            За физика случилото се бе начало- на неговите размисли, изследвания, хипотези, изводи. Пред неговия взор се отваряше поле, което трябваше да обхване с възможностите на човек, който се занимава с наука, но разбираше, че нямаше да е лесно. Това, което бе открил, бе в нови широки граници, и не можеше да се помести в калъпа на традицията. Изправяше се пред необходимостта със средствата на миналото да изрази една необичайна идея, една идея от бъдещето. Но можеше да опита. Струваше си да опита.  

            Венелин от метрото бе единственият, с изключение на Джино, за когото опитът бе пръв. Той веднага се втурна към стаята, която наричаха спалня, и отвори нощното шкафче. Не, той не отвори, а направо измъкна чекмеджето му и прокара пръсти по надписа, който откри върху бордюра, опиращ върху тавана на вътрешността. Име. В дървото бе издълбано женско име.

–  Любимата на баща ми. – само каза.

Останалите, които го бяха последвали, го гледаха вцепенени.

–  Затова ни остави, ако така мога да нарека постъпката му. Обичал е друга жена освен майка ми. – каза повече на себе си, отколкото на другите.

            Не беше потресен. Това бяха нещата от живота. Пък и не беше дете, което не разбира. Но стоеше клекнал пред нощното шкафче, стискайки чекмеджето. Джино се изправи на задните си лапки, подпря се на крака му и го близна по ръката. Четиримата се гледаха смълчани, докато се върнат притихнали в стаята. Седяха и мълчаха.

За Яна експериментът не бе нещо ново. Онова, което го направи значим обаче, бе съзнанието ѝ за необходимостта от прекрачването на личната психологическа граница. Сега вече знаеше, че, ако го бе пропуснала, никога нямаше да премине следващото ниво. Не самото действие води до промяна, защото след него, на практика, ти си същият човек. Ти. Но не и духът ти, който се нуждае от всяко предизвикателство, за да изпита себе си и да го накара да се чувства жив. Яна разбра, че за пръв път от много време насам, идвайки тук, всъщност е решила да се погрижи за искрата в себе си, която я прави да бъде човекът, който е. Тя се обърна към себе си, към онази безсмъртна частица, която представлява връзка с вечността. Смелостта и безстрашието са крилете ѝ. Ала без колебанието, те биха били безумие, биха били неоснователно безразсъдство, оръжие с безконтролен спусък. Затова Венелин оцени нерешителността и забавянето на отговора на Яна.

Когато се озова отвъд, тя не видя нищо. Нямаше образи. Бе пустота, в която не се вижда и чува нищо. Особеното бе, че тя знаеше, че тази пустота е изпълнена с музика. Именно знаеше. Бе недоказуемо, а и нямаше нужда от доказване. Нито от споделяне или обяснение. Яна я чуваше и разбираше. Тя изпълни нейната лична пустота- празнотата, която заемаше вътрешния ѝ свят. Както слънчевите лъчи нахлуват в празна стая, така пустотата, населена с музика, запълни душата ѝ. Тя бе тайната, която я направи истински свободна.

Свободата не е знание, че имаш волята да вършиш дела. Тя е чувството на волност, което произтича от постигнатия синхрон със самия себе си, от съгласието със себе си. То е резултат от достигането на вътрешен мир. Яна вече не се противеше. Не гонеше нищо и никого. Тя беше със себе си и бе съгласна с това.

Джино се бе сгушил в скута ѝ. Тя прокарваше ръка по козината му и бе щастлива.