Все още бе април, когато Яна взе решение да отвори вратата. В този миг тя дори не подозираше какво ще последва. Стоеше на прага, който разделяше това, което вече имаше и което бе изградила сама, и нещо, което имаше неясни очертания като размито от пролетния дъжд петно върху асфалта. Привличаха я цветовете му и я дълбаеха съмненията, че може да сгреши в преценката си за него, че може да остави питомното и да хукне да гони дивото, както би се изразила майка ѝ. Тя нямаше понятие какво ѝ се случва. Не можеше и да има. Иначе не би направила нищо. Изборът ни да поемем по път, който не познаваме, винаги е продиктуван от вътрешната потребност да се развиваме или да потвърдим или отхвърлим наученото. Яна зверски се опасяваше. И се противеше на вълната, която я връхлиташе, защото предусещаше промяната. Тя реагираше на отраженията, които достигаха вътрешното ѝ огледало, и по-скоро на образите, които те придобиваха, пречупени през онези стари схващания, които зацапваха отражателната повърхност, за да породят вулкан от емоции- огнени езици, разкъсващи напластяванията. Светлината бе на път. Тя вечно пътува към нас. А ние към нея. И срещата ни е винаги въпрос на миг, на трепване, на капка дъжд, листо отронено, на правилна снежинка или цвят на пролетта, докоснат от пчела. Най-хубавото на трансформацията е, че не разбираш, когато ти се случва. Ясно ти е, чак когато вече е приключила, защото е като полъха, който прегръща дърветата и разпуква пъпките им, за да погледнат с венчелистчета небето. Защото за това е нужно да си сънен. Не се събуждаш, ако спиш, и не си буден, когато си буден. Едва в просъница може да погледнеш през реалностите.

            Яна открехна вратата и с наведена глава надникна през процепа, макар да нямаше причина да се крие, знаеше кой стои от другата страна.

–  Яна, извинявай, че по това време, обаче… - успя да изрече Венелин, когото познаваше.

–  …обаче непременно трябва да говорим. – довърши предполагаемото му изречение.

–  Да, да. – не знаеше как да продължи той и, въпреки това, направи опит. - Представям ти Венелин. – Каза и със сгъната ръка посочи човека, който хем беше пълно негово копие, хем се различаваше от него по нещо, което бе трудно да се определи и назове.

Яна и новият се погледнаха. Тя сдържано кимна, а той само се взря в нея за секунда и обърна въпросително глава към съименика си. Яна нямаше никакво намерение да ги кани да влязат. Късно бе и щеше да работи утре. А вече се отегчаваше от непрестанните наглед мистериозни събития и факти, които ги сполитаха и които сякаш нямаха развръзка. Искаше да узнае кое какво е и защо е- какви бяха тези хора, появили се по неведоми пътища в живота ѝ, какво искаха, какво преследваха, в какво я въвличат, накъде върви тя, следвайки ги.

Венелин усети колебанията ѝ. Те не бяха нещо необичайно за нея. Познаваше я. Затова бързо каза:

–  Само тази нощ и ще те оставя намира. – каза и побърза да се поправи. – Ще те оставим намира. Моля те за последна услуга. – Разбираше, че, каквото и да каже, няма да бъде достатъчно убедителен, затова заяви желанието си, спазвайки дистанция, каквато доброто възпитание изисква.

Погледите им се преплетоха, потънаха, изгубиха се един в друг, достигнаха обратната страна на вселената и, когато се върнаха, помълчаха още няколко вечности, за да бъде достатъчно времето, необходимо на Яна да произнесе с тон, който сякаш казваше, че от нея зависи съдбата на света, следното:

–  Не знам ще приема ли, но поне да чуя какво е този път.

Джино се бе довлякъл в краката ѝ. Изскимтя няколко пъти и се сви на дъга върху пода, обгръщайки ходилата ѝ. Яна сведе глава, за да го регистрира, и зачака отговора на Венелин.

–  Непременно ще вземеш Джино с теб. – репликира той, като при тези думи палето скимна още веднъж, повдигайки главичка, разбрало, че го споменават.

–  Което значи, че искаш да дойда с вас. – Яна изгледа първо единия, а после и другия.

–  Да. Обещавам, че ще бъде един единствен и неповторим път, след който ще можеш да ни забравиш и да правиш, каквото си искаш. Приеми го като молба от много близък приятел, чийто живот зависи от това. Моля.

Венелин не се опита да я трогне с красиви слова, но тя сякаш предварително се бе подготвила да приеме предложението, каквото и да беше то. Мъжът от бараката ѝ въздействаше по начин, който не бе изпитвала, доверявайки му се безусловно, само привидно оказвайки словесна съпротива.

Вечерта Яна се бе свила на дивана, а Джино лежеше – топличък и мек – в краката ѝ. Телевизорът вървеше. Сменяха се картина след картина. Рекламите агресивно въртяха цветния си образен калейдоскоп, но Яна нито го виждаше, нито го чуваше.

„Как съм могла да си въобразявам, че някой ще иска да ме обича заради това, което съм, заради самата мен?“ - мислеше си. – „Истинска любов... Дори не знам какво означава. Обичта трябва да е като кафе- да идва всеки ден в подходящ момент, с нея да започва утрото. Една глътка и ти е топло и уютно. От аромата и силата кръвта ти кипва, бузите порозовяват, чувстваш се здрав и жив, желаеш да получиш и желаеш да дадеш… Любов, която обгръща, която тече във вените, която е част от теб, без дори да знаеш; любов, за която не мислиш, но която е винаги с теб, която винаги си. Любов кафе- отпиваш и ти е добре. Все си представям какъв трябва да бъде любимият, но той никога не е това. Откъде тогава, по дяволите, ми идват наум тези мисли? Може би, отразяват самата мен… Което желаем да видим у другия, то е в нас, или обратно- липсва ни и затова го търсим… Истината – казват – била това, което най-малко ни се иска… А тя е, че никой няма да ме обича по-искрено от Джино. Пък и нямам време. Нямам време за губене и сърце за разбиване. Затова няма да опитвам нищо и нищо няма да очаквам.“ – домисли и се повдигна, за да види какво прави малкият косматко. В същия момент той навири главичка и очите му светнаха като стъклени топчета, търкулнали се в лъч светлина. Яна се усмихна. Обичаше това топлокръвно телце, което се гушеше в нея и я пазеше, когато на вратата се позвъни.

Джино се разджафка, а Яна го укротяваше, докато надничаше през шпионката. Окото ѝ се разшири от видяното. Беше Венелин. Венелин на квадрат.