Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 877022 Постинги: 766 Коментари: 468
Постинги в блога от 13.01.2018 г.
 14.

 

След две сутрини Венелин се раззвъня на Яна: видя ли, та видя ли.

 Какво да видя? Работя. Не мога да говоря. Да се чуем по-късно.

Не изтърпя до вечерта. Звънна в обедната ѝ почивка.

 Извинявай, че те притеснявам, обаче…

 Успокой се но-напред.

 Не мога.

 Какво е станало?

 Май прекъсвам обяда ти. – чу я как се мъчи да скрие, че дъвче.

 Няма проблем. Казвай.

 Гледа ли новините?

 Не следя телевизиите. Имам интернет. Защо?

 Ама ти сериозно ли?

 Изплюй камъчето! – малко остана да му се развика.

 Издирват ме.

 Знам. Е?

 Как така?

 Обявен си за издирване. Зная го, още преди да те срещна.

 Ти затова ли подходи все едно ме познаваш?

 Предполагам.

 Ама не съм аз! Видях снимката си в новинарския поток, обаче не става дума за мен.

 Имената ви са същите. Остава фотороботът да е фалшив.

 Как е възможно?

 Незнаен брат близнак? Край теб е винаги забавно. Непрекъснато се случват необясними неща. Как така се оказва, че всичко има пряка връзка с теб?

 Иронията ти е излишна. Повтарям ти: не съм.

 Обърках се.

 Нека се видим довечера. Моля те!

Яна извъртя очи в отегчение, но каза „Добре, какво да те правя. Ще дойда.“

Отивайки към къщата, тя си припомни как тогава заговори Венелин. Не си обясняваше защо го направи. Беше импулс, който последва. Не прозря заплаха. Просто се вклини в една настояща ситуация, без изборът ѝ да бе мотивиран от някакъв произвол. „Трябва да съм търсила авантюра.“ - каза си. – „Нещо встрани от ежедневието. Когато ти дотегне, стреляш напосоки навярно, натрупаната инерция се излива в действие, което изглежда спонтанно. Така ли беше? Знам ли и аз…“

Април си отиваше, но изменчивостта му- не. Сиви облаци се скупчиха, когато Яна наближаваше дома на Венелин. Небето помръкна. Само над нея светеше като отворен прозорец светло петно. Тя се движеше под него, вярваше, че ще изпревари дъжда, още повече, че излезе вятър. Той щеше да раздуха небесната завеса, която хвърляше тъмнина извън светлинния портал. Яна подтичваше, а чантата ѝ се блъскаше в тялото ѝ. Ето я и къщурката. Ето го и Венелин на входа. Беше отворил вратата в очакване.

  – Дълбоко си се разтревожил. – подхвана тя, когато стоеше срещу него. – Не съм и подозирала, че може да си толкова нетърпелив.

 Защо не ми каза? – почти я упрекна.

 Намекнах, но ти отвърна, че нямаш представа.

 Дори не си спомням. – събра длани като при молитва и ги допря до устните си, въртейки глава, за да изтърси сякаш спомен от паметта си.

Влязоха.

 Наясно ли си, че ще ме изхвърлят от проекта, ако от фондацията разберат?

 Да.

Плесна бедрата си, отпускайки ръце в безсилие.

 По-добре, отколкото ако се бях обадила на 112. Каквото намерение имах.

Венелин закри с длан очите си и на къси интервали повърташе глава- „не може да бъде“ казваше с това.

 Ти къде видя съобщението? – върна го в реалността Яна.

 Случайно. Не търся новини в интернет. Бях в заведение. Седнах да пия кафе. Вървеше телевизор. На секундата се изстрелях.

 Колко е часът? – продължи тя.

Венелин погледна телефона си на масата.

 Наближава шест.

 Пуснѝ лаптопа да проследим някоя онлайн емисия, ще я мислим после.

Не можеше да се окаже по-странно, противоречащо на всякаква логика и потвърждаващо всяка теория за съвпаденията и знаците. Издирваният и Венелин не само си приличаха, не само имената им бяха еднакви. И за Яна, и за новия ѝ приятел особеното тепърва предстоеше.  

Венелин Каменов се появил в метрото преди около два месеца. Бил забелязан, защото поведението му било необичайното за пътник. Телевизията за пореден път му отделяла внимание, тъй като граждани сигнализирали за развитие по темата. Вече се качвал от различни метростанции и започвал да говори с особен маниер. Думите му звучали свързано и логично, но някак налудно. Заговарял някого и разказвал на него или адресирал към всички присъстващи, че идва от Озарението. Че това било място, където човек се свързва със себе си, със своята най-дълбока същност, където проглежда за нея. Че в него можел да открие свои способности, закодирани от векове, приспани от бита и реалния живот. Изнасял цели проповеди, като ангажирал с тях всеки, който проявял минимален интерес към него. Медията внушаваше спокойствие, като твърдеше, че човекът не застрашава никого по никакъв начин. Агресията му се проявявала единствено във факта, че задържал вниманието на обикновените хора и смущавал пътуването им. Поради непривичното му спрямо обществените норми държание, телевизията отново уведомявала своите зрители, предупреждавала ги и се обръщала с надежда към тях да съдействат за изясняване на случая, тъй като странникът изчезвал и след неопределен период се появявал пак, поради което се оказвали безуспешни опитите да бъдат уведомени и задействани институциите.

 Бих описала срещата ми с теб именно така. С разликата, че инициативата бе моя и че не ти ми наговори тези неща, а че те се случиха по-късно и лично двамата ги наименовахме. – започна Яна.

 Не съм аз. Вярваш ли ми?

 Аз те срещнах месец след времето, за което говорят. Имената и физиката е възможно да съвпадат, макар процентът на вероятност да ми изглежда твърде малък, даже клонящ към нула, но да приемем… Обаче останалото е умопомрачително… От къде този човек би могъл да знае това, което ние с теб знаем?

 Но вярваш, че не съм аз, нали?  – искаше да е сигурен.

 Излиза, че съм се припознала. Не знам какво да мисля.

 Ти може и да ми вярваш, но не мога да съм сигурен за другите.

 Всъщност, ако наистина нямате нищо общо, няма и причина да се тревожиш.

 Как бихме могли да разберем повече за този човек?

 Не ме въвличай в криминални разследвания, моля те. Всичко дотук ми е достатъчно. Ако съм била жадна за приключения, уверявам те, жаждата ми е утолена.

 Няма ли да ме подкрепиш?

 Какво искаш да направя? – възмути се Яна.

Венелин се отстрани и я погледна.

 Уверен бях, че мога да разчитам на теб.

 Имам чувството, че ме манипулираш.

 Глупости. Смятах, че се зароди приятелство между нас. Изглежда, съм грешал. – той наведе глава.

И сега го правиш. Искаш да се чувствам длъжна.

 Ще се оправя някак.

 Извинявай, но аз…

 Променила си се. Интересно ти беше, а сега...

Яна се обърна и си тръгна.

Какво бе по силите му, без да раздува много-много ситуацията? „Как не се сетих? Мена ще питам. Тя е шушумига и се вре тук-там.“ Тя вдигна веднага. Беше събитие да види името му върху дисплея на телефона си.

– Батенце, за да ми се обаждаш, или нещо извънредно лошо се е случило, или е безкрайно хубаво. Какво е?

 Ирма, виж сега. Получи се нещо сложно.

 А, не на мен тия. Тая роля е моя!

 Стига! Издирват ме. Тоест…

 А, това ли? Знам. А с мен и тия, дето гледат телевизия.

 Какво?

 Наясно сме, че става дума за случайност. Много си приличате.

 Чакай. Правилно ли разбрах: всички знаят, освен аз?

 Какво толкова?

 Мога ли да се видя някак с този мой близнак? Ти имаш познати тук и там…

 Искаш ми услуга? Не е за вярване.

 Мено, вразуми се. Не мога да ти кажа защо, но е с космическо значение.

 Добре, де. Не се палѝ толкова. Ще стане ясно мога ли да направя нещо.

 Да е по възможност в близките дни обаче.

 Е, хайде сега, претенции, батенце. Падна ли ми в ръчичките, а?

 Искаш да ме изнервиш и ядосаш ли?

 Ноу мърси, батенце! Целувам те! А по моя въпрос…като се чуем...

 

Категория: Други
Прочетен: 453 Коментари: 0 Гласове: 1
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 877022
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Януари, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031