Всяко съвпадение на образи, идеи, имена и събития от реалността е непредумишлено, непреднамерено и напълно случайно, плод на синхронност или колективно подсъзнание

1.

Той напълно отговаряше на описанието. Всичко съвпадаше- ръстът, цветът на косата… Трябваше само да набере 112. Той нямаше да я чуе. Стоеше на метри от нея, извън опасност да разбере какво прави. Не звънна, а се приближи.

–  Може да си намерите нещо под наем.

– Обмислям го. Благодаря.

Загърби го, пое по тротоара. Работеше в магазинче за бижута. Трябваше да е отворила.

Вечерта, когато се прибираше, по-надолу от мястото, където срещна мъжа, го видя зад волана на тъмносиньо BMW- моделът беше стар, което паркира.

– Донесохте ми късмет. – извика след нея. Беше подминала, но се обърна. – Наех бараката, пред която се видяхме.

– Ползваха я за вила преди години. Годна ли е за живеене?

– Става. Само да поразчистя.

Тя направи крачка да продължи пътя си. Той скъси разстоянието, за да я спре:

– Не се представих. Венелин. Приятно ми е.

Тя не очакваше и малко се смути. Трябваше да отговори:

– Яна. Приятно.

– В знак на благодарност, да пием някой път кафе.

Тя кимна – не ѝ беше до това сега, пое напред.

Не изпита угризение, че не се обади. Отдавна не значеше нищо да си примерен гражданин. Не се и уплаши. Издирваният можеше да е опасен, но не си даде сметка. Скоро забрави.   

Дните на Яна се нижеха. Бяха зърна на броеница- еднакви, повтарящи се и безкрайни. От години живееше самостоятелно. Издържаше се сама. Изкарваше достатъчно да се оправя, да не разчита на родителите си. Кинкалериите не бяха печеливши, но тя обичаше такива неща.  

Живееше тихо и уединено. Движеше се в тесен кръг приятели. Четеше вечер, слушаше музика. Понякога излизаше.

– Янче, хайде да те изведа! – звънеше ѝ Вили. – Ще дойдат Петко и Камелия. Не сме се виждали след годежа им. Ще те чакаме в седем в „Капри“.

Какво пък? Не бяха се търсили скоро. Имаше час да се оправи.

„Капри“: местно коктейл бар заведение, в което се събират млади хора. Винаги е пълно и винаги има място. Когато Яна влезе, компанията я чакаше. Разговаряха оживено и се шегуваха.

– Ааа, ето го и моето злато! Сядай! – извика Вили, когато видя Яна, стана, разпери ръце за прегръдка, после ѝ направи място.

– Как сте? – попита, докато сваляше якето си и сядаше.

– Весело ни е. – каза Ками.

– А сега ни стана по-весело, защото ти дойде. – Вили пак я прегърна. Винаги беше в добро настроение. Но си обичаше Янчето и беше искрена. – Какво става с теб, злато?  

– Работя. Знаете как е. – повдигна рамене тя. – Шефката ще разширява магазина. Вие? – обърна се тя към Петко и Камелия. – Да не планирате нещо?

– Не сме решили. Мислим по въпроса. – отвърна бъдещият съпруг и сложи ръка върху рамото на жената до него.

– Ей, ама какви са съкровища! Не са ли сладки? – с ентусиазъм продължи Вили, обръщайки се към Яна. – А! Сервитьорката идва. Какво ще пиеш?

– Млечен шейк. – поръча си тя.

На вратата на заведението мерна познато лице. Погледнаха се и си кимнаха. Яна осведоми Вили:

– В понеделник пристигат нови модели гривни. Ела да ги видиш.

– О! Непременно, злато! – наведе се към нея и почти през зъби каза. – Трябва да го познаваш тоя. Зяпаше те, а сега идва… – не довърши, защото Венелин вече стоеше пред Яна.

– Не разменихме телефони и координати. Визитката ми. – усмихна се, докато ѝ подаваше картончето.

– Благодаря! – взе я.

– Приятна вечер! – обърна се към компанията Венелин.

Стъписани, всеки по различно време смъмри поздрав, след който видяха как мъжът се отдалечи и се върна на масата си. На нея стояха още двама души, които никой от приятелите на Яна не познаваше.

– Къв е тоя, бе, Янче? Да не сте се забърсали? Нищо не си казала. – захили се Вили.

Без да прочете визитката, Яна я прибра.

Върна се в малкото си апартаментче към единайсет. Не, че приятелите ѝ бяха лоши, но не си казваха нищо съществено.