Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. tota
13. zaw12929
14. stela50
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. tota
13. zaw12929
14. stela50
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. getmans1
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. getmans1
Моят блог в Blog.bg
Постинги в блога от Май, 2013 г.
04.05.2013 19:19 -
Циндил-пиндил и Джаста-праста
Една вдовица имаше две дъщери близнаци, с две чудни имена. Казваха ги Циндил-пиндил и Джаста-праста.
(Източник: chitanka.info/text/14354-tsindilpindil-i-dzhastaprasta)
Колко мъдър е народът ни. Не е от значение дали приказката е авторска по фолклорни мотиви или е от съкровищницата на народното ни словесно творчество. Възхищава ме простотата, с която са оформени и предадени два основни психологически типа. Могат да се навържат много неща, като се започне с очевидното- екстроверт и интроверт. Но аз ще спра с него.
И ще се върна на казаното в предишен свой пост, на който този текст пасва идеално- по-добре е да го направиш, отколкото да искаш да бъде перфектно.
Със сигурност, прецизността, старанието и желанието да доближиш всичко, което вършиш, до съвършенството, са качества, които всеки иска да притежава. Но, струва ми се, те са присъщи на хората на изкуството- на онези, които изпипват нещата и искат те да бъдат възможно най-добри. На другия бряг са практиците, за които по-важно е да свършат нещата и да се радват на направеното, макар и то да не е чак дотам съвършено и отговарящо на хиляди критерии и изисквания за добро или красиво.
Практичният човек вижда в нещата тяхната полезност и приложимост в земния свят. Той има конкретно мислене и добре борави с материята, като има способността да я оформя и подчинява. "Творците" са ориентирани към точността и перфекционизма. Те са по фината част, по подробностите, детайлите. За разлика от практиците, които гледат някак едро на света. Възприемат го по-скоро в неговата цялост, някак по-глобално, без да държат сметка за вътрешното устройство и работа на нещата. По този повод мога да спомена една чудесна книга по темата, която прави невероятно обобщение и разрез на тези два основни психологически типа- "Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет". В нея в малко по-интелектуален вид е представена идеята на същата тази наша приказка за Циндил-пиндил и Джаста-праста- за противоборството на материалиста и идеалиста; практика и теоретика; рационалиста/логика и интуитивиста.
Всичко това не е ново и не откривам Америка. Отдавна е известно това разделение между хората, една част от които работят по-добре с лявото, а друга част- с дясното полукълбо на мозъка, всяко от които отговаря и управлява определени функции, дейности и способности в човека. Разбира се, не са рядкост хората, на които в еднаква степен се отдават и науките и делата, свързани с математика, рационализъм и логика, от една страна, и тези, имащи отношение към литературата, хуманитаристиката и интуицията, от друга. Твърди се, че това са човешки същества, които са в края на своята земна еволюция, усвоили целия спектър от качества на тази планета. Казах "качества" и бързам да направя връзка със споменатата книга, която дава отговор на въпроса как могат тези два модела на мислене да работят заедно и еднакво добре. Именно чрез теорията за качеството. Стремейки се да получи качество, независимо от преимуществената нагласа на човека, той успява да направи нещото, без да е от значение фактът, че то може да не е от сферата, в която са неговите сила и преобладаващи възможности.
И, за да не става отегчително писанието ми, ще завърша с един нов въпрос, пред който се изправям. Казах, че е по-добре да направиш нещото, отколкото да се стремиш да е перфектно. Прочетено през призмата на споменатата приказка, това изглежда така, сякаш Циндил-пиндил трябва да се превърне в Джаста-праста. Та, възможно ли е това? Може ли човек да смени психологическия си тип? Как един интроверт като Циндил-пиндил да стане екстроверт като Джаста-праста? Идеална тема, над която започвам да мисля още от сега...
Двете момичета никак не си приличаха. Джаста-праста беше ниска, пълничка, с черни коси и черни очи; Циндил-пиндил — тънка, висока, с руси коси и сини като синчец очи.
Джаста-праста беше приказлива, весела и засмяна, а Циндил-пиндил — мълчалива и замислена.
И по работа двете момичета бяха съвсем различни.
Майката, каквото и да наредеше на Джаста-праста, тя тутакси се хващаше за работа.
Наистина случваше се в бързината нещо да счупи, нещо да разлее, но работата пак ще се свърши навреме. А Циндил-пиндил заставаше права пред нещата, гледаше ги жално-жално и не смееше да ги пипне от страх да не повреди нещо.
Най-после двете момичета станаха моми. Един ден майка им ги повика. Тя даде на Джаста-праста голямо парче сукно, ножица, игла и конци. Даде още толкова на Циндил-пиндил и рече:
— Дъщи, пораснахте вече — срамота е все аз да ви шия и стягам; пък и очите ми недовиждат. Ето ви плат, ето ножици и конци — заловете се и ушийте си нови рокли за Великден.
Джаста-праста не чака подкана. Грабна плата и се залови за работа. Крои, ши и разпорва — пак крои и пак ши и най-после роклята беше готова.
А Циндил-пиндил така си остана пред плата, не смееше да го пипне от страх да не обърка нещо. А когато се залови на работа, отмерваше всеки бод, пресмяташе по двайсет пъти и роклята й все не беше готова.
Но ето че зазвъняха гергьовските камбани — дойде празникът. Изви се лудо хоро сред селото. Джаста-праста надяна новата си рокля и припна към хорото. Наистина едната й пола висеше накриво, единият ръкав по-къс от другия, но кой ти гледа!
Джаста-праста се хвана на хорото и затропа ситно-ситно…
А пък горкичката Циндил-пиндил нямаше рокля за пред света. Тя застана дома, зад плета, гледаше жално-жално към хорото, а от сините й очи капеха едри като бисери сълзи.
Оттогава на света все тъй, казват, е било то: Циндил-пиндил — зад плета, Джаста-праста — на хорото.
Край(Източник: chitanka.info/text/14354-tsindilpindil-i-dzhastaprasta)
Колко мъдър е народът ни. Не е от значение дали приказката е авторска по фолклорни мотиви или е от съкровищницата на народното ни словесно творчество. Възхищава ме простотата, с която са оформени и предадени два основни психологически типа. Могат да се навържат много неща, като се започне с очевидното- екстроверт и интроверт. Но аз ще спра с него.
И ще се върна на казаното в предишен свой пост, на който този текст пасва идеално- по-добре е да го направиш, отколкото да искаш да бъде перфектно.
Със сигурност, прецизността, старанието и желанието да доближиш всичко, което вършиш, до съвършенството, са качества, които всеки иска да притежава. Но, струва ми се, те са присъщи на хората на изкуството- на онези, които изпипват нещата и искат те да бъдат възможно най-добри. На другия бряг са практиците, за които по-важно е да свършат нещата и да се радват на направеното, макар и то да не е чак дотам съвършено и отговарящо на хиляди критерии и изисквания за добро или красиво.
Практичният човек вижда в нещата тяхната полезност и приложимост в земния свят. Той има конкретно мислене и добре борави с материята, като има способността да я оформя и подчинява. "Творците" са ориентирани към точността и перфекционизма. Те са по фината част, по подробностите, детайлите. За разлика от практиците, които гледат някак едро на света. Възприемат го по-скоро в неговата цялост, някак по-глобално, без да държат сметка за вътрешното устройство и работа на нещата. По този повод мога да спомена една чудесна книга по темата, която прави невероятно обобщение и разрез на тези два основни психологически типа- "Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет". В нея в малко по-интелектуален вид е представена идеята на същата тази наша приказка за Циндил-пиндил и Джаста-праста- за противоборството на материалиста и идеалиста; практика и теоретика; рационалиста/логика и интуитивиста.
Всичко това не е ново и не откривам Америка. Отдавна е известно това разделение между хората, една част от които работят по-добре с лявото, а друга част- с дясното полукълбо на мозъка, всяко от които отговаря и управлява определени функции, дейности и способности в човека. Разбира се, не са рядкост хората, на които в еднаква степен се отдават и науките и делата, свързани с математика, рационализъм и логика, от една страна, и тези, имащи отношение към литературата, хуманитаристиката и интуицията, от друга. Твърди се, че това са човешки същества, които са в края на своята земна еволюция, усвоили целия спектър от качества на тази планета. Казах "качества" и бързам да направя връзка със споменатата книга, която дава отговор на въпроса как могат тези два модела на мислене да работят заедно и еднакво добре. Именно чрез теорията за качеството. Стремейки се да получи качество, независимо от преимуществената нагласа на човека, той успява да направи нещото, без да е от значение фактът, че то може да не е от сферата, в която са неговите сила и преобладаващи възможности.
И, за да не става отегчително писанието ми, ще завърша с един нов въпрос, пред който се изправям. Казах, че е по-добре да направиш нещото, отколкото да се стремиш да е перфектно. Прочетено през призмата на споменатата приказка, това изглежда така, сякаш Циндил-пиндил трябва да се превърне в Джаста-праста. Та, възможно ли е това? Може ли човек да смени психологическия си тип? Как един интроверт като Циндил-пиндил да стане екстроверт като Джаста-праста? Идеална тема, над която започвам да мисля още от сега...
03.05.2013 21:04 -
***Някой някъде оставя...
Някой някъде оставя някаква следа-
за обич, за омраза и съблазън,
за вечност, мъдрост, красота…
Мостът се стеснява за отвъд.
И знам, че само приказна магия
от него може да направи път.
Скрипецът пее като весело щурче-
вода от кладенец ако налееш,
от лабиринта ще те изведе
като спасително въже.
Разхвърляни по пясъка на времето,
невидими следи блестят.
Със свила напомнят ми предена
паяжина на неискана смърт.
03.05.2013 16:54 -
Светло и свято Възкресение Христово!
03.05.2013 16:39 -
Наричане
Както преди, нека пак тъй да бъде-
без недомлъвки, с открито небе;
с чакани стъпки без изгарящи белези;
без посоки и важни неща;
нека гукат отново в тихото гълъби,
от огнище за сънища роди се съдба;
и нека стелят се сенките дълги
на гроздове въпроси от дива лоза;
нека сочни, безсънни, дълбаещи кротко,
не дирят свой отговор тук и сега;
без да набъбват болезнени чувства
и дебнат през криви огледала;
само ореоли на цялост нека извикват
тихи пясъчни стъпки- на нежност следа…;
без очакване, без деформации,
без изстрадване на ненужна вина;
без изкачване, без търкалящо слизане;
само сламка в бутилка без капка сълза;
и после само спокойното дишане
в тържество нека пак да спои
потоците сила, непрекъснати корени,
пиещи жадни от кристални води.
Както преди нека пак да осъмна,
забозала своята млечна мечта;
да прозра и да зърна на началото края,
да забравя, но зная и продължа след това…
Ембрионът най-сетне и той се обърне
към нова поройна зора,
избрал в живота пак да се върне,
за да закрача отново в дъжда.
Както преди, както преди.
Да пусна пердето, да затворя стъклото,
за да виждам как, възкръснал, Пророкът
съкровения пъзел отново реди.
И без да узная, в мига да прескоча
в своето щастливо „Преди“.
Както преди, най-после да спра
да въвирам ръка в парчетата ребус
и в опит без успех да го редя,
да не избирам винаги грешното.
Да секне най-сетне Горчилката ядна.
Да спре да тече и гори.
Да се опра на колона спасено доверие,
да рисувам отново своята прерия
и започне блаженото бдение
в безкрайно ласкави предсънни гори.
Тогава отново може да ме мъчи тъгата.
Но малко. Не болка в халба дълбока.
И потънала в облаци от овча пухкава вълна,
да извадя непреривното рвение от скобите.
Както преди, да си вляза в ролята-
нейната песен докрай да изпея.
Упойните спомени в стомната
на пристан бленуван в себе си
най-сетне се върнат, най-сетне се върнат
и приседнат притихнали до мене на кея...
най-сетне се върнат, най-сетне се върнат
и приседнат притихнали до мене на кея...
02.05.2013 21:32 -
*** Убиват ми острите ръбове...
Убиват ми
острите ръбове;
хладните и
счупени стъкла
на някога
бляскавия,
на някога
приказен
витраж
на мойта душа.
Неудобно
и тясно,
ръбато
и гърбаво,
остро,
болезнено,
без плавност
и плам,
всеки ден
все по-малко
успявам
да мръдна
всред
стените
на своя-
уютен,
някога
топъл,
мек
и ласкателен,
вълшебен
и светъл,
чудесен и хлебен,
хармоничен
и хубав,
мой храм.
Поема ли път
и посока ли хвана,
неизбежно
ги плащам,
непременно
ме дращи
поредната
болка
от поредната рана.
Счупено не се залепва.
Знам.
Залепи ли се,
цяло е,
но пукнато.
Пука се
и в красота искри
само пролетно
затопленото
цвете.
Не мечтая аз
за стария витраж
във цветове
и слънчев блясък-
изгубени са
те като багаж,
за който
е безсмислен
всеки крясък.
Копнея само
за
метаморфоза.
Макар че страшна
може да е тя.
Макар умираща
след всяка нова
фаза,
ще се пука
за живот
и страда,
превърната
в роза красота
болната ми
и объркана
душа...
острите ръбове;
хладните и
счупени стъкла
на някога
бляскавия,
на някога
приказен
витраж
на мойта душа.
Неудобно
и тясно,
ръбато
и гърбаво,
остро,
болезнено,
без плавност
и плам,
всеки ден
все по-малко
успявам
да мръдна
всред
стените
на своя-
уютен,
някога
топъл,
мек
и ласкателен,
вълшебен
и светъл,
чудесен и хлебен,
хармоничен
и хубав,
мой храм.
Поема ли път
и посока ли хвана,
неизбежно
ги плащам,
непременно
ме дращи
поредната
болка
от поредната рана.
Счупено не се залепва.
Знам.
Залепи ли се,
цяло е,
но пукнато.
Пука се
и в красота искри
само пролетно
затопленото
цвете.
Не мечтая аз
за стария витраж
във цветове
и слънчев блясък-
изгубени са
те като багаж,
за който
е безсмислен
всеки крясък.
Копнея само
за
метаморфоза.
Макар че страшна
може да е тя.
Макар умираща
след всяка нова
фаза,
ще се пука
за живот
и страда,
превърната
в роза красота
болната ми
и объркана
душа...
02.05.2013 20:56 -
Не е важно да го направиш перфектно. По-важно е да го направиш.
Не е важно да го направиш перфектно. По-важно е да го направиш. А времето ще реши проблема с остойностяването.
Никой и нищо не е съвършено. Съвършенството е такова, само по отношение на нещо друго. А често и нещата сами по себе си, извън всякакво сравнение, могат да бъдат такива. Времето определя дали нещо е съвършено. За нас- хората, е важна поредицата от опити. В нея еволюираме и се развиваме. И линията никога не е само в една посока- нагоре или надолу. По-скоро, развитието е в причудливи форми. (По-умните твърдят, че тя е спирала. Нямам сигурност по това, но приемам повторението на нещата на различно ниво. Което почти ме съгласява с идеята за спиралата…) Определени места се втвърдяват повече, а други остават недокоснати или невидими. Оформяйки скулптурата на живота си, наслагваме или отнемаме материал, за да получим образа му, за да го овеществим в телесен план. Създадените от нас "продукти" са израз на нашия път- те го онагледяват, белег са за изминатото. А онова, което става в нас- на другия план на събитията, то променя отношението ни, гледната ни точка към света, докато правим, докато вършим живота си, и развива другите ни нива.
И все пак, днешният свят ни залива с манията по професионализма и перфекционизма. Те имат много общо с амбицията. Още едно от безумията на нашето време.
Ако съществува нещо съвършено, то е такова не по причина на своята форма, а поради енергията, която е вложена в него. В това е ценността му. И тя почти се припокрива със съвършенството му. Понеже, ако имаме ценност, то тя говори за завършеност. Процесът на развитие е завършил. Не зная дали съвършен не е синоним на завършен. Освен това подтекстът е за постигнат връх. За крайна точка.
Всъщност, това твърдение може да се оспори. Човек може да се самообори. Защото, природата е съвършена. Нейните закони нямат общо с перфекционизма. Но има закони. И също се подчинява на повторението. Но естеството й води до причудливости. До творения, а не обикновени шаблони. Затова и хилядолетия наред се опитваме да я наподобяваме в нейната интуитивност и непреднамереност, които водят до изключения и несъвършенства, които определяме като „красота“.
Любопитно е наистина защо перфектното трудно може да бъде наречено красиво. Което ме води до заключението, че нашият- човешки свят, погрознява. Става все по-перфектен и грозен. Просто търсенията ни са в погрешната посока- стремим се само към съвършенството на видимото, на формата. Перфектността на материалната обвивка поглъща достатъчно енергия и сила, за да не остане нищо в сърцевината. А красотата не е ли енергия и сила, които се излъчват именно от нея?
Така стигнах до извода, че е по-важно да го направиш, отколкото да се стремиш да бъде перфектно. С това ще спечелиш повече. И ще се уподобиш с естеството си, с индивидуалните си особености, темп, скорост и ритъм. И ще съхраниш сока от вътрешността, без да го изцедиш и излееш в една обикновена черупка. Да влагаме същност във формите, които създаваме, би ни доближило до божествената ни същност. Другото е производство. Конвейер. Те имат общо само с потреблението и никак с ценността. А ние сме нейни творци.
Никой и нищо не е съвършено. Съвършенството е такова, само по отношение на нещо друго. А често и нещата сами по себе си, извън всякакво сравнение, могат да бъдат такива. Времето определя дали нещо е съвършено. За нас- хората, е важна поредицата от опити. В нея еволюираме и се развиваме. И линията никога не е само в една посока- нагоре или надолу. По-скоро, развитието е в причудливи форми. (По-умните твърдят, че тя е спирала. Нямам сигурност по това, но приемам повторението на нещата на различно ниво. Което почти ме съгласява с идеята за спиралата…) Определени места се втвърдяват повече, а други остават недокоснати или невидими. Оформяйки скулптурата на живота си, наслагваме или отнемаме материал, за да получим образа му, за да го овеществим в телесен план. Създадените от нас "продукти" са израз на нашия път- те го онагледяват, белег са за изминатото. А онова, което става в нас- на другия план на събитията, то променя отношението ни, гледната ни точка към света, докато правим, докато вършим живота си, и развива другите ни нива.
И все пак, днешният свят ни залива с манията по професионализма и перфекционизма. Те имат много общо с амбицията. Още едно от безумията на нашето време.
Ако съществува нещо съвършено, то е такова не по причина на своята форма, а поради енергията, която е вложена в него. В това е ценността му. И тя почти се припокрива със съвършенството му. Понеже, ако имаме ценност, то тя говори за завършеност. Процесът на развитие е завършил. Не зная дали съвършен не е синоним на завършен. Освен това подтекстът е за постигнат връх. За крайна точка.
Всъщност, това твърдение може да се оспори. Човек може да се самообори. Защото, природата е съвършена. Нейните закони нямат общо с перфекционизма. Но има закони. И също се подчинява на повторението. Но естеството й води до причудливости. До творения, а не обикновени шаблони. Затова и хилядолетия наред се опитваме да я наподобяваме в нейната интуитивност и непреднамереност, които водят до изключения и несъвършенства, които определяме като „красота“.
Любопитно е наистина защо перфектното трудно може да бъде наречено красиво. Което ме води до заключението, че нашият- човешки свят, погрознява. Става все по-перфектен и грозен. Просто търсенията ни са в погрешната посока- стремим се само към съвършенството на видимото, на формата. Перфектността на материалната обвивка поглъща достатъчно енергия и сила, за да не остане нищо в сърцевината. А красотата не е ли енергия и сила, които се излъчват именно от нея?
Така стигнах до извода, че е по-важно да го направиш, отколкото да се стремиш да бъде перфектно. С това ще спечелиш повече. И ще се уподобиш с естеството си, с индивидуалните си особености, темп, скорост и ритъм. И ще съхраниш сока от вътрешността, без да го изцедиш и излееш в една обикновена черупка. Да влагаме същност във формите, които създаваме, би ни доближило до божествената ни същност. Другото е производство. Конвейер. Те имат общо само с потреблението и никак с ценността. А ние сме нейни творци.
Търсене
