Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Моят блог в Blog.bg
Постинги в блога от Април, 2013 г.
17.04.2013 00:04 -
Животът отвисоко - фотографска изложба на Йордан Йорданов / 17-27 април 2013 - ПРОМЯНА
Животът отвисоко
фотографска изложба на Йордан Йорданов / 17-27 април 2013
Поради неблагоприятните метеорологични условия, откриването на изложбата се отлага за 17 април (сряда) от 18:30 ч.
Да полетим като птиците е най-отдавнашната и голяма човешка мечта. Точно като пернатите полита със своя мотоделтапланер Йордан Йорданов, фотографът с криле. Така той ни показва познатото по непознат начин, от различен ъгъл, такова, каквото никога не сме го виждали.
Елате и се потопете в 58 магически снимки от един различен свят в изложбата на Моста на влюбените до НДК от 17 до 27 април 2013 г., организирана от Списание 8 и Photosynthesis.
В понеделник (17 април) от 18.30 ч ви очакваме в Радиокафе (точно под Моста), където авторът ще представи изложбата си и ще разкрие част от тайните на магичното снимане отвисоко.
Йордан Йорданов полита на крилата на мотоделтапланер през 1993 г. и оттогава голямата му страст са пейзажите от високо. От 2004 г. е единственият български фотограф, който лети и снима самостоятелно.
През 2010 г. Списание 8 организира изложба на Йордан Йорданов в Созопол в рамките на празниците на изкуствата „Аполония".
Йордан е роден в Хасково. Първите му опити с фотоапарата са от 6-и клас в кръжока по фотография в село Горски извор. То и днес е едно от любимите му места, където прави много от магическите си снимки.
Източник: www.photosynthesis.bg/
16.04.2013 23:02 -
За думите "Обичам те!"
Какво правим, когато чуем съкровените слова, които всеки желае да погалят слуха му? Какво се съдържа в тях? Има ли път от „Харесвам те!“ до „Обичам те!“?
Изчетох, макар и не до края, понеже е непосилно да погълнеш 70 и няколкото признака, че някой мъж те обича, а още по-малко да ги проследиш на практика (и целият ми живот не би стигнал) това- www.zajenata.bg/73-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%B9-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0-news2213.html, и се зачудих съществува ли такъв човек? Всъщност, нужно ли е да има, когато винаги ни е потребно много по-малко, отколкото си мислим? Само ни е нужно време, за да го разберем. В римейка на „Отнесени от бурята“ (оригиналът е италиански, от 1974г.) героите на Мадона и Гай Ричи откриват колко е лесно да споделяме живота си с човек от противоположния пол. Достатъчно е всеки от двойката да поеме своята роля и да загърби егото си и всичко, което произтича от него- гордост, претенции, самолюбие, агресия…, или с други думи- отсъствието на любов, и да приеме другия, което е пътят към това да обичаш. Да кажеш на някого, че го харесваш, все още нищо не значи. Ние можем да харесваме едновременно безброй неща- пицата, колата, риболовът, книгите, филмите, цветята, природата... И да ги обичаме също. И това е някак по-абстрактно и не толкова личностно… А любовта прави човека, към когото я насочваме, специален. Тя го отделя от множеството само за нас. Любовта ни към него е като лъч, който осветява точно определеното място- онова, което попада в обсега му. Като празната сцена, в чийто център прожекторът е насочен към актьора и го прави видим. Извежда го от мрака на неизвестността и го призовава да съществува. Любовта е призив да започнеш да живееш. Кога ли идва „Обичам те!“? При някои- в първия миг, в който разберат, че харесват. А при други, чувството сякаш пътува до сърцето или е там отдавна, но не е събудено, а после и до устните, за да се освети, за да излезе от мрака. Не зная кои какви са и как е по-добре. В любовта няма категории и точно определени правила. Съвършена свобода е тя. Може би, първите са вече зрели, а вторите узряват с времето. А, може би, „Обичам те!“ не е задължително да бъде изречено. Очите могат да го изразят. Ръцете също. Или жест, наситен с огъня, който запалват думите. Те могат да бъдат признание за чувствата, молба или въпрос за взаимност, желание да се открием за другия… Нюансите могат да бъдат безброй. Това чувство можем да изкрещим, да прошепнем, да измълчим, да предадем телепатично… Какво изразяваме с думите? Вече съществуващи емоционални приливи, които търсят израз и път навън, или думите са обет за изпълнение на дълга за служение на любимия човек? Винаги има жертва, когато някъде наоколо е любовта… Вероятно, е и миг, в който заявяваме желанието си да споделяме живота си с някого дотогава, докато това „Обичам те!“ не загуби своята давност. Понеже и това се случва. Вечността е за вечните, а този живот е за живите тук и сега. В това е величието на изреченото- сякаш в пещерния мрак прониква лъчът на магията и прошушва, че безвремието съществува, но дали ще го досегнат поредните жертви на Ерос-Амур…? Какво да направим, когато чуем „Обичам те!“? (Хе, текстът ми започна да прилича на наръчник!) Ако чувствата са взаимни, би следвало да отвърнем със същото. С това приемаме човека, който ни е осветил. А ако случаят не е такъв… Отделен е въпросът дали споделеното ще се окаже истинско… А вие как мислите? На мен ми се струва, че направих завой и избягах от темата, пък текстът ми заприлича на статия от следосвобожденска България, когато в печата се появявали подобни писания относно простички неща като хигиената, които целяли да цивилизоват изостаналите по време на робството груби селски жени и да ги открехнат за европейската градска култура…
И все пак…, за да се превърнат съкровените думи за обич в най-естественото нещо на света или в специален миг, който е нова отправна точка в живота ни, трябва в себе си да сме изминали пътищата, които в своето начало и край спират в центъра на нашия свят- сърцевината на плода, довела ни тук, която може да ни върне обратно там, където сме били вечни.
Изчетох, макар и не до края, понеже е непосилно да погълнеш 70 и няколкото признака, че някой мъж те обича, а още по-малко да ги проследиш на практика (и целият ми живот не би стигнал) това- www.zajenata.bg/73-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%B9-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0-news2213.html, и се зачудих съществува ли такъв човек? Всъщност, нужно ли е да има, когато винаги ни е потребно много по-малко, отколкото си мислим? Само ни е нужно време, за да го разберем. В римейка на „Отнесени от бурята“ (оригиналът е италиански, от 1974г.) героите на Мадона и Гай Ричи откриват колко е лесно да споделяме живота си с човек от противоположния пол. Достатъчно е всеки от двойката да поеме своята роля и да загърби егото си и всичко, което произтича от него- гордост, претенции, самолюбие, агресия…, или с други думи- отсъствието на любов, и да приеме другия, което е пътят към това да обичаш. Да кажеш на някого, че го харесваш, все още нищо не значи. Ние можем да харесваме едновременно безброй неща- пицата, колата, риболовът, книгите, филмите, цветята, природата... И да ги обичаме също. И това е някак по-абстрактно и не толкова личностно… А любовта прави човека, към когото я насочваме, специален. Тя го отделя от множеството само за нас. Любовта ни към него е като лъч, който осветява точно определеното място- онова, което попада в обсега му. Като празната сцена, в чийто център прожекторът е насочен към актьора и го прави видим. Извежда го от мрака на неизвестността и го призовава да съществува. Любовта е призив да започнеш да живееш. Кога ли идва „Обичам те!“? При някои- в първия миг, в който разберат, че харесват. А при други, чувството сякаш пътува до сърцето или е там отдавна, но не е събудено, а после и до устните, за да се освети, за да излезе от мрака. Не зная кои какви са и как е по-добре. В любовта няма категории и точно определени правила. Съвършена свобода е тя. Може би, първите са вече зрели, а вторите узряват с времето. А, може би, „Обичам те!“ не е задължително да бъде изречено. Очите могат да го изразят. Ръцете също. Или жест, наситен с огъня, който запалват думите. Те могат да бъдат признание за чувствата, молба или въпрос за взаимност, желание да се открием за другия… Нюансите могат да бъдат безброй. Това чувство можем да изкрещим, да прошепнем, да измълчим, да предадем телепатично… Какво изразяваме с думите? Вече съществуващи емоционални приливи, които търсят израз и път навън, или думите са обет за изпълнение на дълга за служение на любимия човек? Винаги има жертва, когато някъде наоколо е любовта… Вероятно, е и миг, в който заявяваме желанието си да споделяме живота си с някого дотогава, докато това „Обичам те!“ не загуби своята давност. Понеже и това се случва. Вечността е за вечните, а този живот е за живите тук и сега. В това е величието на изреченото- сякаш в пещерния мрак прониква лъчът на магията и прошушва, че безвремието съществува, но дали ще го досегнат поредните жертви на Ерос-Амур…? Какво да направим, когато чуем „Обичам те!“? (Хе, текстът ми започна да прилича на наръчник!) Ако чувствата са взаимни, би следвало да отвърнем със същото. С това приемаме човека, който ни е осветил. А ако случаят не е такъв… Отделен е въпросът дали споделеното ще се окаже истинско… А вие как мислите? На мен ми се струва, че направих завой и избягах от темата, пък текстът ми заприлича на статия от следосвобожденска България, когато в печата се появявали подобни писания относно простички неща като хигиената, които целяли да цивилизоват изостаналите по време на робството груби селски жени и да ги открехнат за европейската градска култура…
И все пак…, за да се превърнат съкровените думи за обич в най-естественото нещо на света или в специален миг, който е нова отправна точка в живота ни, трябва в себе си да сме изминали пътищата, които в своето начало и край спират в центъра на нашия свят- сърцевината на плода, довела ни тук, която може да ни върне обратно там, където сме били вечни.
15.04.2013 21:49 -
Лингвист проследи историята на псуването през вековете
(Източник: www.vesti.bg/index.phtml)
Лингвист проследи историята на псуването през вековете Повечето деца научават псувни, преди да научат дори азбуката, твърди д-р Мелиса Сор В своя труд "Кратка история на псуването" (Holy Sh*t: A Brief History of Swearing) д-р Мелиса Мор от Станфордския университет проследява появата и развитието на нецензурните словосъчетания през вековете, пише в "Дейли мейл".Но преди да се задълбочи в далечното минало, специалистката констатира тревожни факти в нашето съвремие.
Оказва се, че в наши дни всеки англоговорящ изговаря средно по един неприличен израз на всеки 140 думи.
А със същата честота се употребяват личните местоимения в множествено число - "ние","вие" и "те".
Децата в ангоезичния свят научават псувните много преди буквите от азбуката, а всяко двугодишно дете знае поне една мръсна дума.
В съвременния английски език 0,7 процента от съдържанието е изпъстрено с нецензурни думи и изрази.
За псувнята няма граници, твърди д-р Мор.
Нисшите слоеве на обществото еднакво често прибягват до псувните, както и най-заможните.
Най-благоприлична реч употребяват средните прослойки, което се дължи на викторианското наследство на Великобритания.
Именно средната класа най-стриктно е спазвала добрия тон, търсейки утвърждаване и евентуално изкачване по социалната стълба.
Докато аристократите по това време били в силна позиция и често я демонстрирали чрез нецензурна реч.
Преди повече от две хилядолетия римляните използвали обидни думи, които най-често се свеждали до слабата сексуална активност на мъжете.
През Средновековието на преден план излязло богохулството, което наранявало и унижавало вярата на опонента.
Повечето мръсни думи и изрази в английския език са останали непроменени от 1000 години.
Мор отчита и психологическите ефекти на псувните.
Най-нови проучвания установиха, че сквернословието променя прага ни на търпимост към физическата болка и действа успокояващо.
Ама и ние не оставаме назад. Имаме си "блажно" народно творчество. За фолклорния ни еротикон тук: e-vestnik.bg/3980 и за самата книга, от която е откъсът тук: www.knigabg.com/index.php. Проф.Димитър Овчаров (за него тук: www.ipernik.com/skrishenfolklor), Марко Цепенков и Мария Шнитер също са сред хората, изследвали този тип фолклор. А и в този форум има подобни чудесии: kry4ma.com/index.php.
Знае се за силата на словото и за способността му да твори света, който живеем. На това са се надявали, най-вероятно, нашите предци, изричайки всички тези поруменяващи бузите ни изрази... Нещата обаче имат и друга страна- свещена, колкото и невероятно да звучи. Ето го и доказателството: www.xnetbg.com/new/40/115/575---- .
15.04.2013 21:32 -
*** Бойте се за вашите деца!
Бойте са за вашите деца!
Дали ще има кой да ги нахрани с вяра?
Животът ще ги повлече като река
и дано намерят пътя си през гъстата морава,
наречена Забрава...
Дали ще има кой да ги нахрани с вяра?
Животът ще ги повлече като река
и дано намерят пътя си през гъстата морава,
наречена Забрава...
15.04.2013 20:22 -
*** Една чайка издраска...
Една чайка издраска с нокът
върху дъската на небето думи,
чакащи завръщането на Пророка
морето да събуди в бури.
А на принципа на случайността, следната песен на тема "Чайки" ми хареса за случая. Има простор и полет- "взгляни над морем снегопад". Красив образ! :)
Приятна да е вечерта!
върху дъската на небето думи,
чакащи завръщането на Пророка
морето да събуди в бури.
А на принципа на случайността, следната песен на тема "Чайки" ми хареса за случая. Има простор и полет- "взгляни над морем снегопад". Красив образ! :)
Приятна да е вечерта!
15.04.2013 14:03 -
И възненавидих..., или За позитивното мислене
Не знам дали наистина е така, но ми се струва, че всички ние сме жертви на всесветовната мания за позитивното мислене. Не ми се рови из нета, за да разбера кой е авторът на тази откровена лъжа, но имам сто процента сигурност, че теорията и практиката на това чудо са на някой американец. Ами, само такъв би бил способен да изобрети подобна глупост. Не ми се впуска в подробности и доказателства „за“ и „против“.
Не отричам оптимизма. Но, съгласете се, че в преувеличените дози- направо насипното състояние, в което ни се предлага той от тези фалшиво настроени позитивни хора под формата на литература и филми, човек може да изглупее. Пределният оптимизъм не води до нищо друго, освен самозаблуждение, което има нужда от себепотвърждение, от постоянно себеутвърждаване, за да съществува, за да утвърди собствената си несъстоятелност.
Вярвам в реалистичния оптимизъм. В този, който се основава на действителността и на реалните възможности, които тя ни предлага. А тези мантри, които проповядват филми като “The Secret”, са чисто и просто израз на най-обикновена меркантилност. Та защо настройката, която правят, трябва да е непременно свързана с пари? Понеже това са основните примери, които подобни творения дават- как еди-кой си спечелил хиляди долари, само като си повтарял една фраза по определен брой пъти на ден. Сякаш Вселената или Бог са някаква машина, която изпълнява желания, когато натиснеш достатъчен брой пъти нужното копче. Като машините за кафе, от които можеш да си поръчаш еди-какво си, с или без захар. Е, може ли чак такова елементарно мислене? Вярно, че Вселената си има закони, по които действа, ама едва ли е чак толкова просто.
Това, за което те говорят, не е начин да сбъднеш мечтата си, а да осъществиш цел. Те правят една кардинална грешка, като не поставят знак за различие между мечта и цел, представяйки второто за първото или, ако си послужим пак с математиката, слагат знак за равенство между тях. Целта е удовлетворен стремеж на желание, което има земен (така да се каже) характер и засяга потребностите ни в материален план. Докато мечтата е нещо, което се докосва до малко по-различна сфера, която за американците е мнооооого далечна и непонятна и която, с каквато и скорост да се движат срещу Изтока, пак няма да достигнат скоро. Не ми се иска да употребявам думата духовност. Неуместна ми изглежда някак си тук.
Тяхната „мечта“ се заключава в къща с басейн (а защо не и с изглед към океана или морето), съпруг/съпруга, деца и куче (или друг домашен любимец- един или повече). Това са техните ценности. Те умеят да подреждат, сякаш те- тези ценности, са нещо, на което можеш да заповядаш да бъде тук и сега, именно когато ти искаш или когато си планирал да ги получиш с доставка чрез някоя от многото им куриерски фирми- DHL Universe, разбираш ли...
И все пак, те не са никак лоши- ценностите. Въпросът е, че ги постигат по пътя на материалното. Те са просмукани от материализъм. За тях всичко е пари и това, което произтича от тях. Най-важно е колко печелиш. (Тук само да вметна- не отричам парите. Те са средството, което, поне на този етап от човешкото развитие, е необходимо на всеки от нас да живее що-годе нормално. Но не бива да бъдат така абсолютизирани.) Да мислиш позитивно, по начина по който ни се предлага, означава да затвориш очи за проблемите, да се самонавиваш, че всичко е наред, а ако не е, че ще се оправи от само себе си. От скромния си опит, аз поне не знам да става така. Понеже нашият мъдър народ има една приказка с простичкото заглавие „Неволята учи“. За ония двамата (може и трима да бяха) абдали, на които се развалила каруцата посред път, та по заръка на баща си викали Неволята да им я оправи. Е, няма как да стане. И те били позитивно настроени, че, и без да си мръднат пръста, Вселената и Бог ще им решат проблема, ама нещо не им се получили нещата, докато сами не се захванали да ремонтират. И още нещо. Всяко човешко същество е уникално само по себе си. И неповторимо. Не може всички да вървят по калъпа на позитивното мислене. Психиката ни е набраздена от особености, които едва ли могат толкова просто да бъдат канализирани и шаблонизирани. Аз поне не искам да нося фалшивата усмивка на позитивизма, само за да се пиша негов поклонник. Е, естествено е и да не желая да натоварвам с изкривената си физиономия останалите. Поне не непрекъснато. А пък и не искам да се лишавам от безбройните нюанси на състояния, които същата тази психика предлага. Може би, в държава като Америка, подобни простички като формула учения са единственият начин да вкараш толкова многоброен разнороден човешки материал в коловоза на нормалността и да успяваш да ги управляваш. Може. Съгласявам се. Ама не би ли било хубаво, ние пък да спрем с копи-пейста, защото вековната ни история показва, че това никога не ни е носело ползи?! Успяват хамериканците. Успяват, вярно е. Но този успех не е ли само на полето на материализма? И нужен ли ни е на нас такъв, когато всъщност трябва да бъдем духовни водачи, каквито древността говори, че сме били? И накрая се чудя защо си проветрявам клавиатурата, когато ние отдавна сме преклонили глава, паднали сме на коляно и са ни ръкоположили в Ордена на материализма… Докато Орфеевата лира стои заглъхнала, потулена в проядения от червеи шкаф- единствено оцелял и изложен на дъжда, снега, пека и ветровете в порутената ни къща, останала без покрив и стени, разграбена от мародери, наречена наша мила Родина… Всъщност, и така вече не я наричаме, защото почти сме забравили мила ли ни е тя…
Едно изследване по темата: www.obekti.bg/chovek/12096-%D0%9F%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B5-%D1%88%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%85
Тяхната „мечта“ се заключава в къща с басейн (а защо не и с изглед към океана или морето), съпруг/съпруга, деца и куче (или друг домашен любимец- един или повече). Това са техните ценности. Те умеят да подреждат, сякаш те- тези ценности, са нещо, на което можеш да заповядаш да бъде тук и сега, именно когато ти искаш или когато си планирал да ги получиш с доставка чрез някоя от многото им куриерски фирми- DHL Universe, разбираш ли...
И все пак, те не са никак лоши- ценностите. Въпросът е, че ги постигат по пътя на материалното. Те са просмукани от материализъм. За тях всичко е пари и това, което произтича от тях. Най-важно е колко печелиш. (Тук само да вметна- не отричам парите. Те са средството, което, поне на този етап от човешкото развитие, е необходимо на всеки от нас да живее що-годе нормално. Но не бива да бъдат така абсолютизирани.) Да мислиш позитивно, по начина по който ни се предлага, означава да затвориш очи за проблемите, да се самонавиваш, че всичко е наред, а ако не е, че ще се оправи от само себе си. От скромния си опит, аз поне не знам да става така. Понеже нашият мъдър народ има една приказка с простичкото заглавие „Неволята учи“. За ония двамата (може и трима да бяха) абдали, на които се развалила каруцата посред път, та по заръка на баща си викали Неволята да им я оправи. Е, няма как да стане. И те били позитивно настроени, че, и без да си мръднат пръста, Вселената и Бог ще им решат проблема, ама нещо не им се получили нещата, докато сами не се захванали да ремонтират. И още нещо. Всяко човешко същество е уникално само по себе си. И неповторимо. Не може всички да вървят по калъпа на позитивното мислене. Психиката ни е набраздена от особености, които едва ли могат толкова просто да бъдат канализирани и шаблонизирани. Аз поне не искам да нося фалшивата усмивка на позитивизма, само за да се пиша негов поклонник. Е, естествено е и да не желая да натоварвам с изкривената си физиономия останалите. Поне не непрекъснато. А пък и не искам да се лишавам от безбройните нюанси на състояния, които същата тази психика предлага. Може би, в държава като Америка, подобни простички като формула учения са единственият начин да вкараш толкова многоброен разнороден човешки материал в коловоза на нормалността и да успяваш да ги управляваш. Може. Съгласявам се. Ама не би ли било хубаво, ние пък да спрем с копи-пейста, защото вековната ни история показва, че това никога не ни е носело ползи?! Успяват хамериканците. Успяват, вярно е. Но този успех не е ли само на полето на материализма? И нужен ли ни е на нас такъв, когато всъщност трябва да бъдем духовни водачи, каквито древността говори, че сме били? И накрая се чудя защо си проветрявам клавиатурата, когато ние отдавна сме преклонили глава, паднали сме на коляно и са ни ръкоположили в Ордена на материализма… Докато Орфеевата лира стои заглъхнала, потулена в проядения от червеи шкаф- единствено оцелял и изложен на дъжда, снега, пека и ветровете в порутената ни къща, останала без покрив и стени, разграбена от мародери, наречена наша мила Родина… Всъщност, и така вече не я наричаме, защото почти сме забравили мила ли ни е тя…
Едно изследване по темата: www.obekti.bg/chovek/12096-%D0%9F%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B5-%D1%88%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%85
15.04.2013 09:39 -
***Аз съм само празно квадратче...
Аз съм само празно квадратче
от нечия партия шах.
Бяло или черно, в здрача
на незнанието свое, не видях.
от нечия партия шах.
Бяло или черно, в здрача
на незнанието свое, не видях.
14.04.2013 19:01 -
***Духът ми, нажежен до бяло...
Духът ми, нажежен до бяло,
край восъчното мъртво огледало-
в центъра на Космоса се спряло,
като зъбчато колело проскръцва.
Търси наронената си цялост.
край восъчното мъртво огледало-
в центъра на Космоса се спряло,
като зъбчато колело проскръцва.
Търси наронената си цялост.
12.04.2013 22:13 -
*** На болката хладното жило...
На болката хладното жадното жило,
на утопията вдигнатото било и хоризонтът с линия недостижима досягат слънцето, от извора пило. В мен разцъфва закъсняла бяла зима.
на утопията вдигнатото било и хоризонтът с линия недостижима досягат слънцето, от извора пило. В мен разцъфва закъсняла бяла зима.
12.04.2013 13:13 -
За хвърчилата...
Първите хвърчила са създадени преди 2800 години в Китай и са направени от коприна, като за основа се ползва бамбук. Втората неделя на месец октомври е обявена за Международен ден на хвърчилата и любители от цял свят се събират за да издигнат своите любими хвърчила във въздуха.
Хвърчило е малък летателен апарат, който се контролира от земята с връв. Хвърчилото се издига, когато въздушното налягане отгоре стане по-малко от това отдолу. Силата, която се създава от разликата между подемната сила, съпротивлението на въздуха и опъването на връвта издига хвърчилото във въздуха. За целта е необходим вятър. Хвърчилата обикновено са по-тежки от въздуха, но съществува и специален вид, които са по-леки.
(от Уикипедия, свободната енциклопедия)
За типовете хвърчила, наречени змейове: prokite.ru/kites/tipyi-vozdushnyih-zmeev/ .
Хвърчилото не стигна скелето
на своята лелеяна мечта.
Прости безумните му,
неуспешни прелети
над океана с вълшебства.
То не е стрела.
11.04.2013 00:10 -
*** Ореолът бавно се стопява...
Ореолът бавно се стопява с времето.
Реката в извора се влива.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш.
Утра и залези, във теб родени;
небеса, спасения и ледове;
не възкръсват спомените- те, погребани,
лежат пречупени
в жестокостта на невидени богове.
И там- в хралупата, наречена сърце,
където трябва да се раждат ароматите
на блестящи в истината си крале-
повелители на чувствата с богатството
на божествено струящи светове,
там чезнат и умират- непокръстени,
стъблата скъсани на непотекли сокове
и като златни, ала адски пръстени
коват безмилостно със скоростта си токове,
докато сетиш веждите си свъсени,
догде настроиш струните разкъсани
и инжектират те непоклатимо ропоти...
Едва тогава в свойта лодка алена
доплуват и Озирис, и Изида
и те целуват по челото непогалено,
и пламъците адови загниват.
И очите ми- студени като камъни,
от взиране съня прогонили,
най-сетне своя час постигат,
най-сетне миг отронили,
клепачите склопяват...и нощта стопяват;
и преструват се,
че пак умеят да заспиват.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш...
Реката в извора се влива.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш.
Утра и залези, във теб родени;
небеса, спасения и ледове;
не възкръсват спомените- те, погребани,
лежат пречупени
в жестокостта на невидени богове.
И там- в хралупата, наречена сърце,
където трябва да се раждат ароматите
на блестящи в истината си крале-
повелители на чувствата с богатството
на божествено струящи светове,
там чезнат и умират- непокръстени,
стъблата скъсани на непотекли сокове
и като златни, ала адски пръстени
коват безмилостно със скоростта си токове,
докато сетиш веждите си свъсени,
догде настроиш струните разкъсани
и инжектират те непоклатимо ропоти...
Едва тогава в свойта лодка алена
доплуват и Озирис, и Изида
и те целуват по челото непогалено,
и пламъците адови загниват.
И очите ми- студени като камъни,
от взиране съня прогонили,
най-сетне своя час постигат,
най-сетне миг отронили,
клепачите склопяват...и нощта стопяват;
и преструват се,
че пак умеят да заспиват.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш...
10.04.2013 14:00 -
Странни явления и феномени
След като човек види подобно нещо в цедката си, как да не повярва, че съществуват енергии и светове на въображението, а защо не и извънземни? Разбира се, не е задължително всеки да вижда това, което и другите, но ако повече хора са свидетели на едно и също явление, със сигурност може да се твърди, че то обективно съществува. :)
След всичко това, ако някой може и да ми гледа на цедка, цена няма да има... :)
След всичко това, ако някой може и да ми гледа на цедка, цена няма да има... :)
Търсене
