10.

 

Когато Венелин ѝ се обади, както беше обещал, тя направо го попита:

–  Какъв е смисълът на живота ти? – беше включила телефона си на високоговорители и бъркаше смес за сладкиш.

Той не отговори известно време, заслушан в тропането на теловете по купата, които чуваше. А после каза:

–  Наред ли е всичко?

–  Да.

–  Какво трябва да отговоря?

–  Каквото смяташ. – Яна облиза пръста си, полепен със сладко сурово тесто. Проверяваше как е на вкус.

–  Тези дни не мога да се оплача, че ми е безинтересно.

–  Защо не ми отговориш?

–  Защото няма еднозначен отговор.

–  Добре. Искам да чуя нещо. Каквото и да е.

Венелин се изгуби в пауза.

–  Ами… В известно отношение се изразява в това да се грижа за сестра си.

–  Това тя ли беше, когато ви срещнахме?

–  Да, тя.

–  Извинявай, че те прекъснах. Какво друго?

–  Работата ми…

–  Не си много уверен. Все едно се прицелваш.

–  Не. Трудно ми е. А твоят?

Тя вдигна очи към прозореца, за да не види нищо. Умът ѝ бе празен.

–  Яна, да оставим това. Какво е това философстване? Животът е, за да се живее, не да се анализира. – извади я от състоянието Венелин.

Тя премести поглед към приготвяното от нея изкушение и отсече:

–  Знам. – беше изсипала сместа в тавичка, взе съда за забъркване и го пусна в мивката при другите. – Десертът ми ще бъде готов точно след около четиридесет и пет минути. Искаш ли да го опиташ? Ще направя и кафе. Съботните следобеди са хубаво време. Приличат ми на черги, изтъкани в плътни цветове от здравите ръце на баба, яздила ритмичен стан в безсънни нощи, метнати подир върху плета, където слънцето ги багри още, а очите ни, нахвърляни по тях, са ненаситни.   

Яна настрои печката на нужните градуси и отвори вратичката ѝ.

–  Трябва да започнеш да се занимаваш с писане. Много поетично си настроена. – каза Венелин.

–  Е, ще дойдеш ли? – Яна пъхна тавичката.

Хвърли си душ и облече подходяща рокля в непретенциозен стил. Искаше ѝ се да е жена, без да го натрапва. Бе забравила какво е. Венелин бе откликнал на поканата ѝ и тя желаеше да събуди онази женствена и привлекателна същност, която къташе за черни дни. „Приличам на антика, изтрила праха от себе си, за да вдигне цената си. Колко съм жалка!“

–  Не си жалка. Хубава си. – каза ѝ на прага.

Тя се изчерви.

Трябва да беше свикнала с четенето на мисли, бе се изключила за него или Венелин бе тактичен и не си позволяваше да рови в главата ѝ и тя не усещаше присъствие. Повече не изпита онова стягане, като да е притисната до стената с дуло в слепоочието. Преживяла го беше и затова- приела или обратно- приела го бе и затова- преживяла.

Стоеше пред него, прилична на полско цвете- крехко, но устойчиво, незабележимо, но за обиграното око- съкровище посред пустиня.

–  Къде отиде онова уверено момиче, онази смела жена, която видях за пръв път? – прекрачи Венелин и връчи чантичка на Яна.

–  Какво е това? – запита го, преди да надникне в нея.

–  Не е на хубаво да се ходи на гости с празни ръце. Да влизаме.

Яна се отмести.

–  Как са родителите ти? – разговори се Венелин, когато седнаха вътре.

–  Добре са. А ти?

–  Почивам си от Мена. Тя е фурия…

–  Мена?

–  Исках да кажа Ирмена- сестра ми. Понякога се държи безобразно и да я наричам така е най-безобидното отмъщение от моя страна. Трябваше да ви запозная, но стана бързо и неочаквано.

Яна осмисляше казаното, а после рече:

–  Не ми изглеждаше да е лошо момиче.

–  Разбира се, че не. Но ми се налага да си я отглеждам.

–  Тоест?

–  Тоест, само двамата сме си.

–  Разбирам. – Яна бързо смени темата. – Искаш ли да донеса, каквото съм направила? По-точно: каквото се получи.

–  Хубаво. Мога да дойда с теб и да направя кафето.

Докато отиваха към кухнята, Яна бъбреше.

–  Имах една приятелка преди, която не можеше да си случи живота. Постоянно ѝ опяваха- близки и приятели, как си го проваля, как се мисли за безсмъртна, а времето не щадяло никого, как трябвало да си опича акъла, да помислела за себе си и такива работи. А аз моя си го правя и пак не ми достига нещо.

Яна продължи да каканиже, когато влязоха в стаичката за готвене и докато режеше мекото тяло на сладкиша и редеше парченцата в чинийка с цветчета по ръбчето, а Венелин гласеше напитката.

Той вдигна глава, задържа момента и я попита защо му говори това. Защото търсела нещо. Може да било толкова дребно, колкото връх на игла, но трябва да било с колосално значение, щом я ядяло отвътре. Попита я от кога е тая история. Не можела да определи, но се превръщала в досадна паяжина, която висяла над главата ѝ и било време да я смота с метлата. Венелин се разсмя. Имала ли представа на колко години е той, овъпроси я на свой ред. Тя се загледа в него, обиколи го надлъж и шир с очи и изказа предположение. Била в пълно слънчево затъмнение. Сега бе ред на Яна да захихика. Сигурно бил на 30- не се отказа и настъпи втори път. Тц. Пак греда. И на толкова не бил. Трябва да бил пил някакъв еликсир за вечна младост или ял някаква гъба, която чрез транс те изважда от мрака му по-мъдър и удължава времето ти. Как си ги измисляла, откъде можел да се сдобие с такава. Вярно било, че някои пречиствали водата и способствали съхраняването на младостта, а други преборвали рака и можело да се поръчат по интернет, ама приличал ли на човек, който щял да се впусне да го прави, твърде бил зает с по-важни дела. На колко бил тогава, след като не била нацелила. Имало ли било значение. Е, той я попитал да отгатне, пък и да не бил жена, че да си криел годините. Как не. Не страдал от суетна болест, но защо ѝ било. Искала да разбере колко дълга е ръката разстояние между тях, на колко отстояли бреговете им и дали времето между тях щяло да се окаже мост или бездна. Да вземела наистина да се позанимава с литература, много поетична била. Той самият не си позволявал да използва терминологичния език на физиката в ежедневието си, защото хората се стряскали. Това дистанцирало и трудно се печелели приятели. Да, да, разговорът им от първата пица бил нарушение на правилото, но нямало да се повтори. Не било ли добре да млъкнат и да натъпчат дърдорещите си усти с храна, за да дадяли шанс на тишината да изпълни святото си предназначение. И какво било то? Да сглобява световете.

При тези думи Яна трепна. В края на късния следобед поиска от Венелин да ѝ позволи да включи озарителя. Той я успокои, че няма да ѝ се случи нищо лошо. Каза, че е възможно при нея преживяването да приеме напълно различно изражение и че точно това му било любопитното- да разберат повече за действието на уреда. Не я инструктира за техники на безопасност, защото опасност не съществуваше. След това тържествено обяви, че я прави член на екипа си. Условиха ден и час на събитието.

 

 9.

 

            Ирма отказа да яде пица, но не остана гладна. Менюто предлагаше и други варианти. Мястото ѝ хареса. Не преставаше да зяпа огъня в пещта.

–  Тук ли идваш да се храниш? – попита тя, когато бяха привършили.

–  Не. Бил съм само веднъж. Но е хубаво, нали?

–  Да, да. В твой стил е- малко и уютно.

–  Не е достатъчно мащабно за теб, знам. Не е мѐтро, нито хипер ърбън, но пък виж колко време сме тук. Нещо в това място те задържа. Не усещаш колко е минало, но и не е пропиляно. Остава спомен за смислено преживяване.

–  Ох, батенце… – изцъка в знак на презрение Ирма.

–  Знаеш си ме. – повдигна рамене, не се обиди Венелин.

–  Да, скучен, лигав романтик.

Венелин се засмя.

–  Само ти ме възприемаш така.

–  Защото съм любовта на живота ти.

–  Ирма! Пак почваш. Не отричам любовта. Тя си съществува. Това обаче не значи, че се случва на всеки. Ако не си благословен да те сполети, не бива да се отказваш от нея. И не съм.

–  Не виждам да правиш нещо.

–  Да се заплитам в сложни сюжети като теб ли? – Венелин пийна от чашата. Виното не беше марково, но го развеселяваше.

–  Животът ти е една безкрайна увертюра, батенце. Никога нищо не почва и никога нищо не свършва в него. Как търпиш това?

–  А твоят, Ирма, безкрайна авантюра. Как търпиш това? – защити се.

–  Искаш ли да ставаме? – без да дочака съгласие, тя се беше изправила и свалила късото си кожухче от закачалката.

Бяха платили и се отправиха към изхода.

Вили и Яна имаха традиция да се срещат само двете на вечеря. Когато малко оставаше да се сблъскат с Ирма и Венелин, те стояха лице в лице, погълнати от поредната смешна история на Вили.

–  И наговори всичкото това, без да знаеш, че не е той? – питаше през смях Яна.

–  Моля ти се! Разгърнах се на макс. – непоклатима в сериозността си беше тя, което допълнително разпалваше гъдела.

–  И предложи да му изплетеш шушони? – Яна се задъха, когато трябваше да изрече „шушони“.

–  Да, бе!

–  О, не мога! – Яна бе покрила корема си с ръка, а главата ѝ бе отметната назад. Кикотеше се сдържано, но с пълно гърло.

Вили се бе заплела в някакво чат недоразумение и именно реалността на случката я правеше толкова забавна.

–  Спри се, Яна! Не е възпитано. – стараеше се да я накара да се овладее, без да беше забелязала появата на хората.

–  Аз? – едва успя да каже, сочейки себе си с пръст. – Не е ли по-невъзпитано да предизвикваш делириуми на обществено място? Жертвата съм аз. Кой би се сдържал, бе, Вили?

  Венелин поздрави учтиво и двете, при което те замръзнаха, но кимнаха и, слезли на земята, изтърваха „здравей“, оглеждайки жената с него, която също ги наблюдаваше.

–  Яна, как си? – обърна се лично той, въпреки че знаеше какво бе правила през дните, в които не се бяха срещали.

–  Благодаря, добре. – лаконична отвърна тя, свеждайки и вдигайки поглед в неудобство, че е била уловена в невъздържаност.

–  Приятна вечер! – поглеждайки и двете, се раздели той.

„Ще ти се обадя.“ – чу го да ѝ го прошепва в мислите. „Добре.“ – върна му в отговор тя.

Двойките се размениха. Момичетата потънаха в заведението, а братът и сестрата- в тъмното навън.

–  Това не беше ли онзи от „Капри“? – попита Вили, когато сядаха.

–  Да. – смънка Яна, докато закачаше жилетката си.

–  Познавате се.

–  Да.

–  А коя беше тази с него?

–  Не знам. – каза и замълча.

–  Докога ще се държиш така?

–  Как?

–  Няма ли да ми кажеш?

–  Какво?

–  Е, добре.  – отсече Вили, облегна се назад и скръсти ръце пред себе си. –Щом за толкова години не съм спечелила доверието ти…

–  Вили, грешиш. Дай да говорим за друго. Виж как ни беше хубаво преди. Разкажи някоя от твоите смешки!

–  Не можеш да ме убедиш, че нищо не стои зад това.

–  Зад кое?

–  Не се прави, че не разбираш.

–  Вили, осъзнаваш ли, че говорим за нещо, което е нищо.

–  Не е нищо. Не си ли се замисляла, че минаха пет години, откакто ти…

–  Недей.

–  Нищо драматично няма. Всички преживяваме раздели. Погледни мен.

Яна знаеше с какво се беше сблъскала Вили. Бяха заживели заедно с приятеля си, малко остана да сключат брак.

–  Защо ни зарязват, бе, Вили? Какво ни има? Работещи сме, не сме грозни, нито болни…

–  Точно ние не можем да бъдем зарязани, злато, защото сме най-готините момичета на света. И не сме зарязани. Нашето е друго. – намигна Вили.

–  Да, бе, друго. Вечер си стоим сами и се самозалъгваме, че ни е добре. Трябва да ми липсва нещо, за да не се чувствам пълноценна. Но как да запълня празнината? Бих направила всичко, стига да знам какво. Не е като да идеш в магазина и да си купиш нещо, което ти се яде. Някаква вътрешна потребност е, но не разбирам каква точно.

–  Не знам, злато. Че е въпрос на психология, на психология е. Имаме си неосъзнати драми и, ако се впуснем във връзка, ги проектираме върху другия. Затова, всеки първо сам трябва да осветли тъмните кътчета в себе си и да ги приеме. Преди да си наясно сам със себе си, преди да бъдеш цял сам по себе си, не можеш да се почувстваш завършен в отношения с друг човек. Инак партньорите стават просто донори един за друг.

Вили учи няколко семестъра психология, но не успя да се дипломира. Имаха планове да заминат зад граница, но те предизвикаха вселенското чувство за хумор и ето къде я бе довело то.

–  Твоят проблем какъв е, знаеш ли? – Яна тестваше себеосъзнаването ѝ.

Вили не се замисли.

–  Че съм оптимист. Че не се оставям да съм слаба. Не си ли забелязала, че има хора, в които се съдържаш, и такива, които се съдържат в теб? Става дума не дали някой е повече или по-малко от друг, това е егото, а за степен на пълнота на личността. Нарочно казвам „пълнота“. Има хора, които в по-голяма степен са я постигнали. Разбира се, ние сме индивидуалности и няма как да се съизмерим с другите, но с определени хора можеш да почувстваш, че са способни да ти дадат опит, който нямаш, или да отключат дълбоко приспани в теб способности. Те отгръщат съдбата ти на нова страница. Ти – тяхната - също. Аз трябва да давам шанс на човека да се самооткрие, да се поставям в изчакваща позиция. Не казвам нарочно да го играя „беззащитна“, а да осъзная, че не съм съвършена. Може да знам повече в някои отношения, но не бива да го размятам насам-натам- това пак е егото, а да го пренебрегна, да свивам знамето, докато дойде ред за развяване.

–  Но на теб в това ти е силата.

–  Да. Обаче прекалявам с нея. Тя е само една от всичките ми дрехи. Хармония между отделните самоличности в мен ми е нужна. Гъвкавост, Яна. Аз настъпвам в една посока и се затварям за възможностите. Упорствам. Ако не бях препирала толкова, ако бях оставила Миро сам да достигне до идеята, че ще ни е по-добре заедно далеч от тук, нямаше да ме отхвърли. Излизаше, че искам да го контролирам, да напусне работата си, да ми угоди, да докажа, че съм права. Независимо, че виждах ситуацията по-ясно от него, независимо, че накрая стана, както аз предполагах- фирмата им фалира и баща му сам помогна да замине, трябваше да оставя нещата да се развият от само себе си, но да бъда до него.

–  Но, ако е трябвало да стане, е щяло. Казват, че случилото се е единствено възможното.

–  Да. Аз сега виждам себе си.

–  Избрахте ли? – прекъсна ги сервитьорката. Беше се забавила, без да забележат, без да погледнат менюто.

Двете размениха погледи.

–  Може ли след малко? – каза Вили.

 

Когато се прибра, Яна влезе в тъмното си жилище и не пусна лампите. Сгуши се в хола като котка на любимото си място. Не помръдваше. От време на време стените се шареха от отражения на светлините на отлитащи фарове. Яна ги проследяваше и потъваше в себе си. В тъмнината винаги намираше покой. Говореха на общ език и за младата жена бе най-лесно да се вгледа в лицето си.

Беше подвила крака, притиснала заключените си една върху друга ръце към гърдите. Главата ѝ бе приклонена на облегалката на меката мебел. Не можеше да се каже, че дреме. Бе спокойна и тиха като след вечер, изпълнена със силни, възвисяващи- не опустошителни, емоции, издигната някак, просветлена. С Вили отключиха врата, през която не бяха влизали никога. Пристъпиха прага на един непознат за двете свят. Многократно бяха коментирали живота си. Приятелството е най-добрата терапия, казват, но досега не бяха изричали нещата по този начин. Не ги бяха и чувствали така. Животът им не беше свършил. Само се озаряваше от друг ъгъл. В него изплуваше спотаяваното, чакало да узрее, в чийто дълбок вир се гмурваха сега. Яна и Вили не се заблуждаваха, че са първите, които преминават такъв етап. Те само търсеха своя път, искайки дните им да имат значение.

 

 

 

 8.

 

– Ще ми помогнеш ли? – беше сестрата на Венелин.

–  Кога не съм? Нали съм батко? – смееше се той, докато се уговаряха.

–  Обаче няма да стане по телефона.

–  Проблем. Какъв ли този път? Обадѝ се, като пристигнеш, да те посрещна.

Деляха ги няколко часа. Ирма, както я наричаха, все се забъркваше в разни истории. Беше емоционална до болезненост. Поради това се случваше да избухва в неконтролируеми изблици, за които после съжаляваше. За да облекчи гризещата я вина, си имаше бати, научил се да я рециклира. Негова грижа бе екологичната чистота на душата ѝ. Превърнал се бе в професионалист.

–  Тихо е. Чуеш ли гугутки, на изход е. – използваше подобни апломби, когато искаше да изненада някого. Шокът идваше от шантавия израз, който нямаше логичен смисъл и, шашнат, за човека бе невъзможно да реагира.

Беше на входа и Венелин, макар да знаеше, че е способна да се изтърси така, подскочи на стола. Съсредоточил се до транс, тя с ножица сряза връзката му с вътрешния свят.

–  Мено, убих те!  – почти озверял се нахвърли Венелин. Употребяваше увеличителното, когато го изкарваше от нерви. Така беше и сега: работеше, а тя нахлу като ураган, като глиган.

            Ирмена се кикотеше, наслаждавайки се на постигнатата цел.

–  Как ме намери? Нали щях да те чакам? Изкара ми ума, вещица такава!

Ирмена още не бе дошла на себе си. Пусна белия сак на пода и се втурна да прегърне брат си.

–  Ужасен нахалитет си, знаеш го. – Венелин я прие в обятията си и вече ѝ беше простил. Сам се затресе в смях.

–  С питане…

–  …до Цариград се стига. – заключи той.

–  Значи, тук се криеш.

Ирмена го освободи от захвата си и се заразхожда. Отвори всички врати, пусна коментар за всяка подробност, която попадна в погледа ѝ, а накрая в изтощение се тръшна на единия от меките столове. Беше в късо бяло кожухче, с бели ботушки с токчета.

–  Същата вихрушка си. В какво се замеси тоя път?

–  Преди да ме подложиш на кръстосан разпит, няма ли да ми честитиш? Голяма съм вече, а ти пропусна партито по случая.

–  Имах намерение да пътувам и да го направя официално. Даже ти купих подарък, обаче много работя. Улисах се. Извинявай, ако ти е важно.

–  Обичам подаръци и само заради това ще ти простя.  – ухили се Ирма.

Венелин се пресегна към рафта, където стоеше донесеният от Яна пакет. Поднесе го на сестра си, почтително подгъвайки крак.

– Заповядай, сестричке! Като те гледам, май съм уцелил цвета.

Ирма зяпаше рошавата си връхна дреха.

–  Не си падаш по парцалки от животни, затуй да отбележа, че е изкуствено. – отвърна, взе кутията с панделка и я остави в скута си.

–  Не, защо? На зверче- звънче. – закачи я Венелин и се разсмя.

–  Непоправим си.

–  Не повече от теб.

–  Не сме еволюирали, батенце! – Ирма се наведе и го хвана за ушите, като леко завъртя главата му наляво-надясно, след което го обви с ръце. Преди да го задуши, Венелин рече:

–  Няма ли да видиш подаръка? Ще падне.

–  Ех, и ти…

–  Прояви малко уважение, де!

Ирмена въздъхна и започна да разопакова хартията.

–  Исках да ти се порадвам, бе, батенце. Не сме се виждали от месец.

Декорацията шумеше, докато се отдели като черупка, за да я пусне Ирмена като обелка на пода. Венелин наблюдаваше сестра си мълчалив. Искаше да долови чувствата ѝ. Приклекнал пред нея, не я изпускаше от очи. Достигнала сърцевината, погледът ѝ заискри, а пръстите ѝ заопипваха зрънцата.

–  Толкова добре ме познаваш…

–  Надявам се да има къде да го сложиш. Пасва на роклите, които харесваш.

–  Много те обичам, батенцеее…  – обгърна го в нова прегръдка.

–  Ирма, отдавна не сме деца. – приземи я.

Тя го освободи от обръча си и го погледна.

–  Не мислиш, че се глезя, нали? Липсваше ми. Наистина.

–  Добре, добре. – примири се Венелин.

–  Какво ще правим сега?

–  Увърташ, малката. За какво си тук?

Отне ѝ известно време да сподели. Той уж я слушаше с доверие и разбиране, но когато проблемът се очерта в завършен вид- любовна драма, какво друго можеше да бъде, Венелин се изправи и заразхожда изнервен. Само няколко минути в нейно присъствие бяха достатъчни да го ядосат. Винаги, винаги, винаги Мена правеше така. Тъкмо си решил, че няма с какво повече да те разбие, и тя ти тресва удар с тухла, който, естествено, не очакваш, и с който те довършва, без да мигне.

–  Ирма, кога ще пораснеш? Ако не си сигурна в някого, просто не затъваш с него.

–  Ти не знаеш какво е. – хленчеше Ирма.

–  Не става дума за мен, а за теб. Какво да те правя?

–  Ти не си обичал никога. Защо дойдох при теб?

–  Защото знаеш, че мога да оправя нещата, без да съм обичал.

–  Ти си безсърдечен.

–  Не съм. Разумен съм. Различно е.

–  И за какво ти е?

–  Заяждаш се. Няма да помогне. Искаш ли го този, или е просто увлечение? Само ти знаеш. Никой друг, освен теб, не може да е наясно. Чувствата са твои, мислите са твои, ти си в себе си. Трябва да се приемеш, да се опознаеш и да се научиш най-после сама да си оправяш бъркотиите. Нарича се отговорност за собствения живот, ако не знаеш. Не можеш вечно да тичаш при някого за подкрепа. Хората само ще се съгласят с теб, или пък не.

–  Стига, стига… Знам твоите дървени философии.

–   Дървени философии, които вършат работа. Винаги аз те вадя от кашите. Не, че нещо… Ще ти помагам всякога, когато мога, но е време да се вземеш в ръце. Животът си е твой, Ирма. Не можеш да продължаваш по този начин.

Не я бе виждал такава- смълчана и кротка.

–  Татко не би постъпил така.

–  Не го намесвай. Хората не са еднакви. Ако приемаш думите ми за грубост, значи, нищо не си разбрала, и ще продължиш да вървиш по пътя на болката.

–  И какво да направя? – гледаше го нацупена, надменна хлапачка.

–  Не обичам да давам съвети, но ще е добре да отидеш някъде, да останеш сама със себе си и да осмислиш на спокойствие нещата.

–  Тук, при теб? – просветна ѝ.

–  Абсурд. Знаеш, че работя. – поля я с ледена вода.

–  Ей, все преча. Малката сестричка, която трябва да мъкнеш със себе си.

–  Изопачаваш. Знаеш, че не е така. Възрастни хора сме. Всеки има право на самостоятелност.

Беше свела глава сякаш са я заловили в пакост.

–  Обичам те, Ирма, и обичта ми е неизменна. Ако има нещо, което ни вдъхва сила и ни държи, това е кръвната връзка.  – той се усмихна. – Дай ми знак, че разбираш. – Търсеше очите ѝ.

Ирма се облегна назад и впери взор в прозорчето, обърнато към улицата. Бе започнал да се спуска мрак. Венелин се взря.

–  Ще останеш за през нощта, а утре ще видим. Ще спиш оттатък. Утрото е по-мъдро от вечерта. Имам да довърша нещо, а после ще ядем. Знам една пицария. Много съм зает и не съм готвил нищо.

 7.

 

Лаптопът на Венелин светеше върху масата с тюркоазен плюш. Пръстите на физика се стоварваха като градушка по клавиатурата. Екранът белееше. Страниците на отворения документ се сменяха със скоростта на подметнати от есенен вятър листа. До лаптопа димеше чаша кафе. Джезвето бе полупразно.

 

„…

Хората се опитват да обяснят понятия като „Бог“ и „душа“- ключови за разбирането на проблеми на философията и религията. За да го сторят, ги обличат в други понятия и сгъстяват и без това непрогледната мъгла около тях. В заблудата си ги оковават в думи. И пак остават слепи за същността им. Не проумяват.

Източната и западната църква чертаят рамки, които са свръх възможностите на човека. Те потискат импулсите, които го владеят. Рисуват образ, който е вече съвършен, докато човекът е по пътя, именно защото се е отклонил от него. Комплексират го, налагат му мярка, в която да не се помести. Като дреха, чужда нему, неприлягаща на собствените му извивки. Психологията му казва да се обича и приема, какъвто е. Прощава му слабостите, смъква част от товара на вината, но то е, за да го укроти, а после да го тикне отново да се стреми към съвършенство. Езотериката го хвърля в дълбокото със сложна терминология. Описва го като еволюираща енергийна система. Разделя го на части, разглобява го като часовник, анализира всеки детайл от неговата материална и нематериална същност. Това правят науките - и тези за човека, и онези за другото около него - дробят, дробят… Накъсват целостта на хляба, докато човекът забрави кой е, докато изгуби образа си и спомена за него.

Философиите на Изтока проповядват методи като медитация, просветление, съединяване на противоположностите, простота, за да му го върнат. Но всяко усилие за постигането на което и да е от тях не е ли отрицание на изначалното им съществуване? Не е ли в противоречие с естеството? Защо да се стремиш към нещо, което никога не си е тръгвало от теб?

Заради чувството, че си изгубен, което се настанява в незнаен, непонятен миг, което не успяваш да излъжеш, че е мираж, иначе умел в самозалъгването, винаги когато ти изнася, което не надживяваш, защото се превръща в натрапчиво. Ето заради това…

…“

 

За Венелин не съществуваше нищо и никой. Бяха само той и клавишите. Една взаимна благотворна самота. Искаше да запечата случилото се, докато бе свежа паметта на сетивата му. Той вярваше в тях.

Не отричаше чувствата. Не ги потискаше. Без съмнение бе изпитвал радост, знаеше какво е тя: зачервени от зимен мраз страни и мокър гръб от битка в снега; топъл чай и аромат на пресни пуканки от овехтяла тенджера; игра с котката; разходка с кучето, което го ухапа, но което продължи да обича, защото се обичаха; грапавите ръце на баба му, задържащи неговите, за да остане; една целувка, която нито можеше да бъде изговорена, нито забравена; доверие и вярност, които го изпълваха и чрез които чувстваше смисъла да бъдеш човешко същество. Преживяното и познанието за него правеше ли повторението му излишно? Жадуваше ли го отново?

 

„…

Не критичната точка на натрупване изчерпва. Не нужното количество е праг за край. Качественото ниво определя потребността от проява и продължителността ѝ. Дали качеството на положителните преживелици подхранва честотата им, а това на отрицателните я намалява, или напротив- високият интензитет на едно щастие, например, го превръща в неповторимо, сравнено с единствеността на колосална по дълбочината си гадост?

Балансът: вграден автоматизиран механизъм, везна на природата. В него е положена причината за времетраене: да се породи стойност. Постигането на стойността определя границите на дълговечност и кратковремие, без значение как изглежда- красиво или грозно; без значение колко трае. Над тях е само стойността. Тя е скритата цел на всяко проявление. Достигната, предизвиква качествено изменение. И премества света. Липсва ли тя, движението не спира. Покрита ли е, то пак продължава, но в нова писта. Защото, нагърбил се да я докоснеш, преследваш съвършенството до онова щракване, което ти казва, че самὸ е дошло. Бил си помилван. Бил си целунат. Катерейки се, изпитвайки всичко, не ти си се приближавал към върха, а той е слизал към теб за среща по силата на щастлива случайност.

…“

 

Пръстите на Венелин бяха обиграни и силни. Бягаха по буквеното поле. Маршируваха в такт с мислите му.

 

„…

Не съзираш ли бряг, създаваш го. Видимите творения са бреговете, които боговете сътворили, преплувайки празнотата. Тя е почивката, в която се оттеглили, в която се отдалечили от творението.

…“

 

„…

Те нямало да позволят на Земята да загине. Те- Воините на Светлината. Тогава защо – казват – допускат безобразието, което живеем? За толкова важни ли се мислим? Нима не подозираме, че има по-значими неща от живота ни на тази планета? Нима не ни хрумва, че отвъд границите на егоцентризма, биват други светове? Отвъд парите, отвъд властта, отвъд желанието да победиш… Успехът днес е толкова важен, жизненоважен, толкова много, че сме погубили ценността му…и себе си.“

…“

 6.

 

Дни наред Венелин не звънеше, не търсеше Яна в магазина. И тя не го обезпокои. Както ненадейно създадоха връзка помежду си, така изведнъж я прекъснаха. Все едно никога не се бяха срещали, все едно никога не бяха се запознавали, сякаш никога не бяха споделяли телепатично.  

Яна имаше работа. Увлече се в обичайното ѝ русло, но продължи да се рови и размишлява.

Тя не разбираше напълно какво бе преживял Венелин. Глождеше я идеята да го потърси, да го помоли да опита и тя, но се спираше. Почти го бе решила, когато майка ѝ и баща ѝ се обадиха. Налагаше се да отиде до другия край на града, за да ги види.

Бе горещ априлски ден, необичайна жега. Жарта на слънцето вдигаше градусите близко до летните. Яна затвори магазина. Беше се разхвърляла по къс ръкав. В събота винаги си тръгваше по обед. И сега се запъти към спирката за тройката. Щеше да е изпитание да се грабне пеша в това време. Подмина игралната зала, спусна се по улицата. Трябваше да прекоси от другата страна, да спре на тротоара. Купи си билет. Припичаше. Яна примижа. Извади от чантата си слънчеви очила. Прикрита зад тях, се оглеждаше, когато позна тъмносиньото BMW. Видя го да спира на отсрещната страна- на паркинга до стоянката за таксита. Венелин се измуши, бързо-бързо се намърда в магазина за авточасти. Автобусът, който чакаше Яна, скри мъжа от погледа ѝ. Тя се качи, залепи се до прозореца, докато перфорираше билета. Имаше пет спирки. Загледала се през стъклото, зърна Венелин да излиза с чанта в ръка. „Може колата му да се е повредила. Не е нова.“- каза си. Автобусът даде ход и Яна седна на седалката наблизо. Слънцето изгаряше. Вътре бе парник. Остана с очилата, облегна се назад, сля се с движението.

Кварталът, в който живееше преди, бе приятен, макар почти извън града. Бе тих, обичаше си го. На една от спирките се качи нейна приятелка. Някога бяха съученички. Познаха се, поздравиха се и Радост- така се казваше момичето, седна до Яна.

Размениха реплики: откога не се били виждали и как са нещата в квартала, докато автобусът изви край павилионите за вестници, за цигари, за ядки. Стояха по местата си, както Яна ги знаеше, не беше ги забравила. Двете с Радост слязоха. Отправиха се по напечения тротоар. Вратите на возилото произведоха шумящия си звук зад гърбовете им. С Радост живееха в два съседни входа. Асфалтираната алея, водеща към тях, украсяваха млади стъбла на акации. След няколко месеца щяха да цъфнат и да станат пухкави. Харесваше ги в този сезон. Радост остави Яна, а тя продължи сама, докато стигна вход В.  

Посрещна я майка ѝ. Прегърна я.

– Милото ми момиче! Защо не се обаждаш?

– Работа, маминка…

– Стига си работила! В живота има и други неща… – наставничеше Катя, докато Яна се събуваше на входа и прекрачваше.

Бяха вече вътре, когато баща ѝ излезе от стаята, за да я поздрави. Яна го обгърна с ръце.

– Как сте?

– Справяме се. – почти в един глас отвърнаха.

Когато влязоха в хола, Яна седна на любимото си място- с гръб към прозореца. Някога слънцето я огряваше в следобедните часове, което я караше да притихва, да затваря очи, да се унася в собствения мир. Родителите ѝ заеха дивана до нея. Катя загрижена попита дали е обядвала. Майките винаги се тревожат децата им да са нахранени. Получила отрицателен отговор, запренася чинии и чаши откъм кухнята и заизпълва масичката, покрита със стъкло. Когато свърши със задължението си и седна, разкри причината за поканата.

Бяха решили да се оттеглят да живеят в къщата, която бе собственост на родителите на Яниния баща, а сега тяхна по право.  

–  Дойде и нашето време, моето момиче. – каза той.

–  Не сте престарели. – отвърна тя.

–  Не сме, но мислим, че там ще ни е по-добре.

–  Яж, яж! – подкани я маминка Катя. – Там ще си произвеждаме по нещичко. Тук сме като затворници. Обичаме на въздух и простор, знаеш.

            Яна отделяше с вилицата късове от пухкавите мамини кюфтенца и се радваше, че е тук. Знаеше, разбира се.

–  Какво ще правите с апартамента? – попита тя.

–  Засега ще оставим нещата така. Ако искаш, може да се преместиш. Ще си идваме от време на време.

Яна се загледа, помисли.

–  Добре ми е. Свикнах. А и тук ми е далеч. Ако закъсам с парите, ще се възползвам.

–  Иначе как си? – поинтересува се Борис- бащата на Яна.

Тя го погледна и скоро отмести очи.

–  Нормално. – отряза с виличката хапка от парчето пастичка и го разтопи със сладост между зъбите. Майка ѝ още помнеше какво обича.

–  Не си се затворила съвсем, нали? – попита Катя.

Яна се усмихна.

 

 5.

 

Яна бе убедена, че Венелин не ѝ каза всичко. Сигурна бе, че е преживял повече. Твърде умен бе, за да ѝ се открие напълно. Но се беше доверил. Зачуди се защо първо се направи, че няма представа за какво служи изобретението. Може да бе премълчал, за да се досети сама. Преминаване на световете... Шантаво. Кой би повярвал? Ако кажеха на някого, щяха да ги помислят за луди. Беше опитал, а не предложи на нея. Искаше и тя.    

  Не обичаше неделите. В тях вършеше всичко, което през седмицата не успяваше. В деня, предназначен за почивка, Яна трябваше да се занимава с прозаични дела. Все се канеше да започне да ги върши в делниците, а в неделя да почива. Прахосмукачката пищеше. Не ѝ пречеше да мисли за изживяното от Венелин.

Яна нямаше задълбочени научни познания. Те се заключаваха в усвоеното в училище. Да, беше чела и чувала. Пресата преливаше от описания на срещи с духове и призраци на починали, на пътуване във времето, на разкази на хора в кома, преминали прочутия тунел към отвъдния свят, които звучаха като апокрифи. Интернет изобилстваше с информация, но това тук бе друго: двамата разполагаха с уред, изобретен неясно от кого, който създаваше поле, позволяващо контакт, неясно съвсем с кого и какво. За Яна бе възхитително, че един физик откриваше в него научна стойност. Ако вярваше на думите му, защото той, а не тя, бе включил странната находка. Особено я занимаваше историята ѝ- как се бе озовала там, чия беше, кой е създателят ѝ. Науми си, че могат да питат стареца, познат със собствениците на къщата. След това умът ѝ проблесна и тя почти хвърли прахосмукачката, с която се бе развъртяла.

  Включи компютъра. Откри този ексцентрик, за който ѝ говореше Венелин. Казваше се д-рАнтъни Гарет Лизи. Сега трябваше да е на 46-47 години. Смятан от повечето хора за странна птица. Сърфист и сноубордист. Изследванията му съвпадат с теория Е8 и той се опитва да я доразвие. Откритите до момента частици обаче са малко, за да бъдат попълнени празните полета. И Гарет ги предсказва на теория, надявайки се един ден да бъдат научно доказани. Не това я интересуваше.

  Натъкна се на редовна статия в Уикипедия за светлината. Описани бяха всички теории, но нищо конкретно по техния случай.

Опита по друг начин. Имаше уреди и апарати за детоксикация и дълголетие, кирлианов апарат… Не това търсеше.

Загледа статия за аурата. Прочете, че за човешкото око е достъпен определен диапазон от излъчвания и че не е в състояние да възприема инфрачервените и ултравиолетовите. Как тогава тя го правеше? Следващото изречение изясняваше- окото не работело на пълна мощност, но можело да се развие. Поредният абзац я зашемети- авторът допускаше възможност да съществува такова зрение, след като световете, които наблюдаваме под микроскоп и телескоп, реално погледнато, да не са действителни за нас, но ги има. Дочете, но се обърка. Не бе съвсем по темата.

  Едно бе сигурно- нямаше сведения за такъв уред. Вярно, можеше да се предположи, че такъв съществува и другаде, но те разполагаха с, ако не оригинал, то поне копие. Вярно, бе примитив, но на някого му бе дошла идеята за него; открехната бе врата към друго измерение, където и да се намираше то- на различно място или в съзнанието. Най-вече: имаше човешко същество с електрическо преживяване. Яна го нарече така. И тя познаваше това човешко същество- Венелин. Беше се оказала част от събитие, което можеше да има смисъл за цялото човечество. Чувстваше се въвлечена в нещо голямо и значимо.

 „Как можем да наречем тоя уред? Трябва да му казваме някак. Уред е. Не е апарат. Механизмът му е опростен, затова. Ореолосътворител. Много тромаво. Защо не Озарител? Харесва ми. Озарител. Звучи лазерно. Дали при всяко пускане образите и контактите са различни? Има ли повтарящи се като в сънищата? Интересно... Твърде интересно...“- мислеше Яна, докато се канеше да приключи с къщната работа.

– Ей, какви ги вършиш? – изненада я Венелин по телефона. –  Да не се ровиш из нета?

– Как разбра? – Яна го прие за съвпадение.

– Телепатия. – засмя се Венелин. – Цял ден те виждам. Биг Брадър. – продължаваше да се забавлява той.

–  Будалкаш ме! Печеля ли? Каква е наградата?  – влезе в шегата, опита се да преодолее представата, която изплува в нея.  

– Не те подхлъзвам. Трябва да е страничен ефект от употребата на уреда. Мисля, че се отваря съзнанието, разширява се. Да изрецитирам ли какво прави от мига, в който си тръгна?

Яна потръпна. Заоглежда се. Почувства се гола и уязвима. После се сети, че Венелин вече е прочел мислите ѝ. Трябваше да се направи, че не е, ако искаше да продължи:

– Опитай.

– Ще спестя подробностите. Не искам да те притесня. Видя статията за аурата и откри отговор за способността, която си развила. Искаш и ти да включиш уреда. Даде му име: озарител. Като „ускорител“. Допада ми.

За секунди ѝ доказа: телепатията е факт. Яна гледаше съсредоточена пред себе си, не гъкваше. Личното ѝ пространство се стопи като захарен памук.

– Ако съвестта ти е чиста, ако са искрени мислите ти, ако си доверчив, светлината на прожектора няма да буди тревогата ти. – отговори ѝ Венелин.

– Мислиш, че крия нещо? – излезе от ступора и се издразни Яна.

– Не си направила и не правиш нищо лошо.

– Ти си този, който има тайна. – премина в настъпление тя и изигра единствения коз, който имаше срещу Венелин.

– Представа нямам за какво говориш. – отвърна той.

По-добре щеше да е да мълчи- прецени Яна. Не искаше да изглежда като глупачка. Пристъпи в играта.

– Където и да съм, ти ще знаеш какво правя, какво мисля… Няма нужда да се чуваме, няма нужда да се виждаме… С какво е полезна тази способност? Вярно, не е приятно да стоиш отвън, но без тайни няма изненади, промени, развитие… Осветен отвътре и отвън, разтворен в безграничност, какво остава от теб? За човечеството може да е ценност, но в нея аз виждам само заплаха.

– Не го мисли. Трябва да го направиш.

– Винаги съм била от другата страна.   

– Защо не ми се довериш?

– Ще помисля.

– Няма да те стряскам повече.

– И други ли неща има?

– Ще се чуем пак. До скоро!

  Препарира я. Венелин хербаризира Яна. Улови я без мрежа и я забоде върху сламената основа на живота ѝ, който в заблуждение тя смяташе за подреден. Държеше телефона, закачила очите си върху стената срещу нея. Безсъзнателно го затвори. После се премести в средата на стаята, като не подхващаше нищо. Повъртя се, давайки вид, че е наясно коя е следващата ѝ стъпка, но спираше отново, за да се закове за неопределено време, без да знаеше къде е. Не свърши нищо повече. Само умът ѝ не утихна, в която и стая да идеше. Бореше се с него. Появеше ли се мисъл, напрягаше се да я отпрати. Тревожеше се как изглежда отстрани. Настървено зами чиниите от снощи, вярвайки, че ще се разсее. Установи, че ѝ е невъзможно да не мисли. Мислите я притискаха, бе стегната в ментално менгеме. Как ли го правят монасите на Изток? Как спират шумотевицата в главата си, ако изобщо я имат? С медитация? Как се медитира насред океан от вълни?

 

Съзнанието ни е вътрешни пътеки под прага на съзнанието, прилични на подводно течение. Само някои от тях преливат бента, наберат ли мощ. Те се осветяват. Тях изминаваме, давейки се в другите, които се наливат. През повечето време тънем в мрак: смътен, ала пълноводен теч на умствени вълнения, нервни импулси, които се превръщат в образи. Съзнанието ни е кукичка, а уловът му- цели и стремежи, дейности на ежедневието и задачи. Неизменните ни „трябва…“ или пък „не трябва“. За да ни погълнат. Да се усетим изцедени. Да не остане капка истински живот. Да преплетем кабелите на потребност, страхове, на чувства и желания… Да се удавим в собствения свят…

 

Записа в бележника за особени случаи, които бяха изключение. С едри букви добави:

 

Изгубена. Не знам коя съм. Мишена съм на нещо, вън от мен, а Венелин е негово оръдие. Рухнала съм в центъра, не и в ореола.

 

Захвърли тефтера. Трябва да се обадя на Вили- поддаде се на привичната си реакция. Тя винаги ѝ помагаше. Беше ѝ опора, когато се раздели с приятеля си, спасителен пояс, към който винаги посягаше, попаднеше ли насред буря. „Хубаво, ама какво да ѝ кажа? Оня непознатият прави връзка между световете, иска да направя и аз, дрън-дрън… Нали съм голямо момиче? (винаги си го повтаряше) Нали се справям сама? Защо сега не мога?“- мислеше, докато я заля друга мисъл: „Той чува всичко. И сега разбира колко съм объркана…“ Главата на Яна бе радио, включено на няколко станции, които слушаше, но не защото иска. В нея се бе възцарило вселенско многогласие, космическо бърборене с колосални стойности в децибели и честоти. Приличаше на скала, извисила се насред вилнееща стихия, направена от огън и вода, която се блъска в нея.

 

Да бъдеш център на съзнанието си, значи да си се предал в ръцете на могъщ Лабиринт. Без нишка няма как да се спасиш, ала коя е тя, когато ти самият си кълбо, което се разплита без начало и без край? Ти само се търкаляш и търкаляш…

 

Бе грабнала бележника. Ръцете ѝ трескави премятаха първите листове, за да запълнят следващия. Населила редовете с думи, съзна празнотата им.

Присети се нещо. Не биваше да мисли въобще. Това първо. Не биваше да възприема Венелин като човек отвън, като агресор на вътрешния ѝ свят, а сама да пристъпи в него и да стане негов владетел (другите не са ни господари, ако сами не им го позволим)- това бе другото. Реши да опита. Бе плаха. Попита, както се напипва рана върху тялото: „Чуваш ли ме?“ - „Разбира се.“ На секундата получи отговор. Нямаше време дори да се ослуша. „Леле!“- ахна. „Какво те изумява не разбирам.“- каза Венелин. „Чудовищно е.“- рече тя. „Не е.“- с ведър тон, който внушаваше нормалност, отвърна той. Яна запристъпва. Клатушкаше се като дете, което прохожда. „Чела съм, чувала съм за тези неща, но на практика е… влудяващо.“ - „Не е. Такъв е бил езикът на древните. Не си ли чела „Какавидите“?“- убеждаваше я Венелин. - „Объркваш ме“. - „Така е, когато заговаряш непознати… - присмя се той и продължи. - Има си предимства. Пестим пари от телефон. Тарикатско. Ще сринем фирмите монополисти. Спасяваме се от системата.“ Главата на Яна се изпълни със смеха на Венелин.

Не беше сама. Повече и нямаше да бъде. Сбогом, лично пространство. Бе необратимо като топка за боулинг, засилена към кегли; като лавина, като свлачище. Яна се добираше до телефона, когато се препъна в крака на масата, срина се до нея. Търкулна се, но секцийката ѝ я спря. Изохка, но набра Вили:

–  Какво правиш? – сбърчи чело и се опита да не ѝ личи, че я боли.

–  О, злато! Как си? Бутам се из къщи…

„И аз така.“- щеше да каже.

–  Исках само да те чуя. – стресната от синхронността, осъзнала безсмислието на действието си, каза Яна.

–  Всичко наред ли е?

–  Да, да. Бях обещала да ти звънна. – продължи да се измъква, докато с другата ръка разтриваше крака си. – Хубаво, Вили. Трябва да довърша тук. Оставям те. До скоро!

–  Ще ти звънна, злато! – забелязала нелогичността, заяви готовност за подкрепа Вили. – Бай!

„Какво правя?“ – помисли си Яна, докато цъкваше копчето на телефона и се стараеше да се овладее. – „Какво очаквам от Вили? Да прочете мислите ми? Я, да се залавям за работа…“ 

Изправи се бавно, поразтъпка ходилата си. Налагаше ѝ се да живее на тясно и да свикне с това. След минути шумът на прахосмукачката заглуши менталната какофония, която я бе обсебила, но не успя да я изключи.

  

4.

 

Неделя беше ден, в който Яна се оставяше на течението. Не планираше нищо. Спа, докато ѝ се спеше. Можеше да излезе, ако някой я потърсеше. Щеше да гледа телевизия или да си приготви ядене, за което през седмицата нямаше време. Беше на стенд бай режим, отвъд всякакъв график.

Докато си вареше кафе, я прободе мисъл: всичко ѝ е безразлично, движи се по инерция, животът ѝ е монотонен. Медното джезве беше загряло, сместа спря да шуми. Загледана през прозореца, Яна не забеляза тишината. Стреснаха я пращящият звук на кипнало кафе и мирис на прегоряло. Засуети се да намери кърпата, да махне съда от огъня. „Почти никога не ми се случва, да му се не види!“- ядоса се на себе си. Ръкохватката стоеше върху шкафа до котлона. Грабна я, хвана кафеника и го отмести. Спря газта. „Ама, че съм непохватна днес!“

„Венелин.“- подхилна се теменужката на перваза ѝ. Погледна я. „Да! Защо не съобщих за него?“ Завъртя глава към стъклото и се загледа. Стискаше топлата кърпа в ръката си, забрави да я пусне. „На всичкото отгоре се видях с него два пъти. Какво ми става? Губя инстинкт за самосъхранение?“ Обърна глава към цветето. „Кога го полях за последно? Сложих ли му тор за цъфтеж? Не. Не губя никакъв инстинкт за самосъхранение.“ Втренчи се в празната улица отвъд накъдреното перденце. „Просто ми е скучно. Това е.“ Сведе очи и със замах лепна ръкохватката на плота пред себе си. „Даже на родителите си не съм се обаждала“- укори се тя. „Преди често се чувахме по телефона. Живеят в другия край на града, а не съществуваме един за друг. Всеки по пътя си. Аз съм голямо момиче, ясно, и, рано или късно, ще остана наистина сама. Имам една приключила петгодишна връзка... Не, няма да се тровя с вина сега. Той имаше амбиции и замина. Аз обичам спокойствието тук. Не ми е тясно. Харесваше ми и ми харесва да живея в града, в който съм родена. Тогава?“

Беше подпряла двете си ръце на плота до печката. Вътрешните страни на лактите ѝ бяха изопнати нагоре. Десният ѝ крак бе сгънат в коляното и с другия почти правеха напад. Бе навела глава, забила очи в кремавия теракот. Искаше да проумее.

„Ох, щях да пия кафе.“- подсети се. Беше приготвила един от любимите си бокали. Навремето бе се увлякла по модата с чаши. За малко да започне да ги колекционира. Добре, че навреме спря.

Топлата пара и ароматът от смлените кафени зърна ѝ върнаха уюта на неделята, който обичаше. Мушна дясната си длан в широкото ухо на дръжката, лениво се понесе към хола. Подгъна крак на дивана, допря и другата си ръка до затопления порцелан и надвеси лице над струйките дим на течността, която щеше да я събуди. Пиенето на кафе бе за Яна медитация. След няколко глътки взе визитната картичка на Венелин – беше я оставила на масичката до дивана - и набра номера, отпечатан на нея.

– Как си днес? – попита, след като чу едно „ало“ отсреща.

– Добре. Занимавам се с нещо.

Яна се опитваше да измисли претекст да се видят и мълчеше.

– Изненадата още те чака. Искаш ли най-после да я разбереш? – извади я от неудобното положение Венелин. – До един час ще съм свободен.

– Ще дойда.

– Ще чакам.

Зарадва се, че я улесни. Сви пръсти към дланта си и дръпна невидима връв надолу- йес! Скочи да се приготви. След едно полувреме изхвърча навън.

 

Последният път, когато видя къщата, бе мрачна и сива, опръскана с дъжд, начумерена и свита като пале. Сега денят бе хубав, дърветата- напъпили, някои облечени в цвят, а тя- обляна в светлина. Природата празнуваше новото си начало.

Кепенците бяха вдигнати догоре. Бараката бе прогледнала. От двете страни на каменната пътека свежата трева дъхаше на прясно и съживено. Откъм дърветата в задния двор се чуваха птици.

Яна премина пътя почти на пръсти, като да прекосяваше река. Спря пред вратата. Подвоуми се. Наведе се към прозорчето вляво и, надзъртайки, почука. Завесата се повдигна и момичето видя усмихнатия Венелин. Пердето се спусна, а след секунди той се появи на вратата. Мрежата изскърца, поздравиха се и влязоха вътре.

– Направих кафе.

– Не допих своето.

– Ще го донеса.

Яна седна на фотьойла, който бе по-близо до вратата, огледа стаята, за да си я припомни. Подът бе застлан с вълнен килим на шарки в зелено, червено и жълто. Те бяха в пълен дисонанс с останалите цветове в помещението. Личеше, че хората бяха използвали, каквото имат, за да придадат уют на мястото. Всичко бе същото като в онази дъждовна вечер, само бе по-светло. През прозореца косо се спускаха слънчеви лъчи: играеха по пода- екран на тяхно представление. Откъм кухнята влезе Венелин. На малка табличка носеше познатото джезве с чашите.  

– Кафе машината ще почака. – пошегува се той и постави посудата на масата. Там наля от черното злато и го поднесе на Яна. – Карам я спартански още. – върна се да си налее.

– Зависи колко си решил да останеш. – попипа чашката Яна.

– Не съм. Засега съм тук. После ще видим. – наклони глава в догадка.

Яна отпи. Венелин се настани до нея.

– Доста мръсно беше. Много прах и струпани вещи. Кой знае откога не са идвали собствениците. – нагласяше съдинката към чинийката.

–  Помня, че преди две или три години съм виждала младо семейство тук.

– И като се има предвид, че не са живели постоянно…

– На кого ще плащаш наема?

– На един възрастен човек. Живее отсреща. – Венелин отметна глава да укаже посоката. – Техен роднина е. Сам е. Договорили са се да взема парите. Вероятно му дават някаква част. Добре ли е кафето? Още захар?

– Идеално е. Какво е това нещо, което толкова държиш да видя? – подходи дирекно Яна.

– О, да! – веднага скочи Венелин, остави чашата на пода, влезе в антрето.

Върна се с картонената кутия в ръка. Някога е била бяла, но сега бе жълта и мръсна. Сякаш машинно масло бе изливано върху нея.

– Забърсвах я, но така си остана. – търсеше ненужно извинение.

Венелин повдигна капака и извади нещо. Не бе лесно да се каже какво.

– Не съм виждал такова чудо. Разглеждах го, мислих… Имам предположения, но… Ти какво ще кажеш? – Венелин подаде нещото на Яна.

За да го вземе, тя остави кафето си на земята. Оглежда го дълго, без да отвърне.

– Провери ли в интернет? – каза накрая.

– Да, но искам да чуя мнение на непредубеден човек.

– Аз не разбирам. Мога само да оприлича. Напомня барометър или пък компас. Но не виждам скала. Може да е радиостанция. Като мобифон е по форма, но няма бутони, а „струни“ и копчета… Прилича ми на метален фенер… Не знам… – Яна продължи да налучква и оглежда.

 

Уредът бе правоъгълен. В горната си част- заоблен в неточна полусфера. Бе около петнайсетина сантиметра в дължина и горе-долу половината на това в ширина. Побираше се в ръка. Трябва да беше направен от материал, приличен на алуминий, защото бе лек и сив до сребристобял на цвят. В горния си ляв край, гледано през очите на наблюдателя, се виждаше дървено парче, прикрепено за метала. По-скоро бе плътно стегнато в него. Забелязваха се отпечатъци на зъбци от пристягане. По същия начин бяха направени нещо като ръкохватки, симетрично разположени от двете страни на правоъгълника. Алуминият бе двупластов лист, огънат така, че да оформя предница и гръб, а в средата да образува кухина, която не бе празна. В дясната част на полусферата стърчеше миниатюрна антена. Тя не се разтягаше. В средата на правоъгълника се виждаха три успоредни метални струни от здрав тел. Излизаха от единия край на листа и влизаха по дължина в другия. Не бяха пристегнати и неподвижни, а се движеха относително свободно. В долния десен ъгъл имаше копче  тик-так. Съвсем като на антиквариат. Можеше да се хване с два пръста- ЦК ключ. Вдясно, под ръкохватката, имаше подобен, който Яна сравни с този на фотоапарата „Смяна 8“. Като дете имаха и тя обичаше да си играе с него. Беше в улей и спуснат, което можеше да значи режим „включено“. Странни и неуместни, без ясно предназначение, ѝ се видяха диагоналните ленти в синьо и червено, които се редуваха с десен наклон. Сякаш уредът е бил чупен и сега го придържаха. Нямаше следи от удар, но бе ясно, че не са без цел.

 

– Любопитно нещо. Не ми каза какво мислиш. – поде Яна, бе се умълчала.

– Нищо по-различно от теб.

– Колко старо смяташ, че е?

– Нямам представа. Прилича на изобретение на любител, на самоделка. Бих могъл да кажа повече, ако го отворя. Но още не съм.

– Къде го намери?

– В дървеното шкафче на антрето към задния вход.

– Повдига въпроси.

– Като например?

– Ами, за какво служи, как е попаднал тук. Някой от собствениците ли го е направил, някой им го е дал ли, отпреди тях ли е… Такива неща.

– И защо точно аз го намирам. Случайност на случайностите.

– Вярваш ли в тях?

– Дали ще е случайност или синхронност, има ли разлика във феномена?

– Не мислиш ли, че е включен? Копчето вдясно е пуснато надолу.

– Явно, не. Иначе щеше да произтече нещо.

– А това, което е отпред? Опита ли да го натиснеш? – Яна бе сложила показалеца си върху него, готова да го стартира.

– Не го прави. – спокоен каза Венелин.

– Защо? Страх ли те е? – с дяволита усмивка попита Яна.

– Не, но недей.

– Нали искаше да последва нещо?

– Не си играй. Моля те. – настоя той.

– Имам чувството, че си пробвал. Иначе нямаше да ме спреш. Нещо лошо ли се случи?

Венелин замълча.

– Опитал си.

Продължаваше да стои отпуснат, взрян в ръцете си, премяташе ги в жестове.

–  Станало е нещо. – разобличаваше го Яна. – Какво?

Венелин се изправи, заоглежда се.

–  Хайде, де! – закрънка го тя. – Сам поиска да споделиш. Какво беше?

– Какво-какво? – хвърли към нея бързи погледи, като по принуда заразказва. – Открих уреда в първите ми дни тук. Разглеждах го, но се занимавах с други неща. Бях го забравил. Работя върху нещо. Не исках да се разсейвам. Обаче ми се прииска да го покажа на някого. Почти бях готов да отида при дядото- тогава познавах само него, но се появи ти. Мислех, че един страничен човек ще види нещо различно.

– А онези от заведението?

– Казах ти: кандидатствам за пари през фондация. Изискването е опитът да е направен от екип- заради обективността. Споделих идеята си с тези. Открих ги чрез интернет. Не им допадна. А за изобретението нищо не съм им казвал. Не звучи сериозно…

– Кога го включи?

– Разговорът ни от снощи ме накара.

– Кой разговор?

– За котките. И виждането.

– Ах, да. Бях забравила. Сякаш са минали дни.

– Да. Беше особено и някак свързах едното с другото.

Венелин млъкна.

– Искаш ли да излезем в градината?

– Добре. – съгласи се Яна.

– Вземи кафето.

Пейката до задната врата бе прошарена от движещото се на запад слънце. Лъчите се закачаха с дървените ѝ ребра. Надничаха зад ъгъла, гъделичкаха я с прозрачни пръсти, свиреха песента на поредния си ден.

Яна и Венелин се настаниха да ги огрява.

– И, казваш, пусна го. – подхвана тя, намествайки чашата си, докато се настаняваха.

– Да. Прибрах се. Извадих кутията. –  Венелин преметна крак. – Като теб видях, че едното копче е надолу. Застанах в центъра на стаята и рискувах. Държах уреда в лявата ръка, опрял пръсти на ръкохватките, а с дясната натиснах горния бутон. – Бе се загледал в невидимото, възстановяваше преживяното, онагледяваше с ръце. – Металните струни, както ти ги нарече, затрептяха. – Венелин завъртя глава към Яна: бе седнала отдясно. – Първоначално в бавен плавен ритъм. Хрумна ми, че може да има степени. Раздвижих ключа. Тествах кога и как ще се промени трептението. – Пръстите му се движеха. Имитираха движенията от снощи. – Установих, че се пуска докрай, а после се настройва. Има две степени между фазите „изключено“ и „включено“. Усещат се, ако поместиш копчето. На едната от тях металните жици затрепериха по-силно, докато започнаха да се докосват една друга. От време на време заизскачаха сини искри. – Пръстите му се изопнаха.

Яна разшири очи:

– Опасно си е било.

– Най-обикновено електричество. – махна с ръка Венелин. – Страничният стартер се задейства и мина в затворено положение. Уредът не спря. Червените и сините ленти засветиха всяка със своя светлина. Редуваха се, като сигнал: червена-синя-червена-синя. Така известно време. От полусферичната част се оформи синкаво-бяла мараня. Създаде се енергийно поле, казано на наш език. Уредът продължаваше да работи. Интензитетът на полето се усили. Разрасна се, изгуби вид. Стана безформено като разтегнат сапунен мехур.

– Колко голям?

–  Метър-метър и нещо в диаметър. – ръцете му оформиха кръг.

– А после?

–  Чу се звук от антената. Тя завибрира. Мисля, че прихвана честота. Това раздели полето на две. Направо като Моисей и Червено море. – дланите му се събраха и раздалечиха, имитираха плуване. – Като обяснението с шпагата. Станаха два сапунени мехура. Образува се процеп между тях. Той се изпълваше със светлина. Тя преля над балоните и ги стопи. – Замахна. – Всичко се озари. Бях в това озарение. Влязох в ореол. – Вгледа се в очите на Яна.

– Аха.

–  Вътре бях, не отвън.

– И?

– Световете се докоснаха. Преляха се.

– Как така?

–  Без разделение. Всичко бе едно.        

– Видя ли някого или нещо?

–  Теб.

– Мен?

– Да. Ти беше там.

–  Защо аз?

–  Не знам.

– Както сега ли изглеждах?

– Да. Същата.

– И говорихме ли си?

– Да. Много дълго.

– Какво?

– Друг път ще ти кажа.

– Защо?

– Защото сега може да няма значение.

– Но помниш казаното.

– Всичко.

–  Имаше ли друг или други?

–  Да.

–  Но няма да ми кажеш за тях.

–  Не.

– Мислиш ли, че си бил някъде, или е в твоето съзнание?

– И двете.

– Как се върна?

– Чух звук от превключване. След него се озовах в стаята, каквато я знам. Видях се да държа уреда в ръка. Като в началото. Погледнах страничния стартер. Бе смъкнат надолу. Мисля, че е таймер.

– Изумително.

– Знам.

– 21 век сме.

– Знам.

– Това нещо е първобитно.

– Знам. Първобитно, но невероятно. – Венелин бе спокоен като поток, намерил коритото си.

Яна бе се загледала в люлката.

– Мога да работя над това. – притихнал каза Венелин.

– Но то сменя посоката ти.

– Това не я прави неправилна.

Слънцето бе извило овала си като глава на карфица и боцкаше наоколо с топли иглички. Градината изглеждаше приветлива, а люлката не толкова зловеща.

– Сигурно е вече обед. Трябва да се прибирам. – промълви Яна.

– Остани. Ще измислим нещо за ядене.

– Ще вървя. Ден за домашни задължения. Утре работя.

 

 3.

 

На следния ден, малко преди дванайсет, в магазина влезе Венелин и поздрави. Яна отвърна по навик, без да погледне. Беше се навела да прережда новите модели гривни. Когато се изправи и обърна, се зачуди.

– А, как ме намери?

– Попитах. Свършваш ли?

– Да. Десетина минути, да оправя и затварям.

–  После какво ще правиш?

– Прибирам се.

– Да хапнем навън?

– Добре. Само да приключа тук.

–  Паркирал съм пред игралната зала. Там ще съм.

Яна се усмихна, че е съгласна, и продължи да реди артикулите.

Беше хубаво момиче. Носеше косата си свободно, понякога си играеше да ѝ придава форма с маша и преса. Беше наситено тъмнокестенява. Имаше приятен мек оттенък, с който излъчването ѝ бе далеч от строгостта на черното. Кожата ѝ беше бледоматова, очите- тъмни.

Работното ѝ време свърши, тя се облече, метна чантата на рамо, заключи, пусна металната решетка, заключи и нея и се отправи към уговореното място.

– Какво ти се яде? – посрещна я Венелин, когато се появи. – Открих две-три места, но кое ще ти хареса...

–  Ходя в пицарията. Не е голяма и шумна. Приготвят храната бързо. Ако ти допада…

– Ок.

Скоро се озоваха на другия край на градския парк.

– Не си разговорлива. – започна Венелин, когато вече чакаха поръчката.

– Така е. 

– Какво си учила?

– Икономика, обаче бижутата от малка са ми страст.

– От тук ли си?

– Да. А ти с какво се занимаваш?

– С опити.

– Затова ли си дошъл? Трябва ти уединение?

– Горе-долу.

– Някой плаща ли ти за тях?

– Не получавам пари за това. Издържах се от производство на медицински и научни уреди. Но искам друго. Дано фондацията, с която преговарям, да ме спонсорира.

Сервираха им. Яна бе предпочела „Фаджоли“, а Венелин- „Дженовезе“.

– Пиеш ли газирано, вода? – попита мъжът. Бяха изпили поръчаното.

– Кὸла.

– Значи, две. – обърна се той към сервитьорката, която кимна.

Настъпи мълчание. Яна беше гладна, съсредоточи се върху обяда. Момичето, което ги обслужваше, ги накара да нарушат тишината.

– Как се забавлявате тук? – попита Венелин.

Яна вдигна глава от храната, помисли малко и занарежда.

– Имаме няколко дискотеки, игрални зали, заведения, музеи. Фитнес, спортни зали… Отскоро и кино си имаме. Общината издейства пари по проект, нали е модерно… В момента сме един от малкото малки градове с кино. Намира се къде да иде човек, ако иска. 

– Ставаш за гид. – закачи я. – От всичко какво харесваш ти?

– Не ми е интересно да излизам. Рядко се случва.

– Смяташ се за стара?

– Твоите опити какви са? – отклони въпроса тя.

– Ами, аз съм на границата на теоретичната и експериментална физика. Последовател съм на един сърфист физик. Опитва се да обедини квантовата физика и теорията на относителността. Едната обяснява света на малките неща, другата- на големите.

– Не трябваше да питам. – засмя се Яна и продължи да реже от парчето.

–  Няма да дотягам. Ти поиска да разбереш.  

– Да, и сгреших. – отново разшири устни тя. 

Неусетно изминаха три часа. Говориха за различни неща. Обядът премина в пиене на следобедно кафе, а когато часовникът на пицарията наближи пет, Яна предложи да стават, защото, ако продължавали така, можело да останат за вечеря.

Венелин я откара. На входа на кооперацията тя го покани:

– Ела да видиш къде живея.

Той не отказа. Качиха се по стълбите. Блокчето бе малко и нямаше асансьор. Яна живееше на последния– пети, етаж. Наемът ѝ излизаше евтино, затова го избра. Отключи, но не светна в антрето. Беше тъмно като в кутия. Венелин се бутна неволно в Яна:

– Ох, извинявай! Нямаш ли лампа?

– Забравих да я щракна. Нали виждам в тъмното… – цъкна ключа тя.

Венелин се засмя.

– Като котките, а?

– Да. В инфрачервено. – каза Яна, докато отваряше вратата на малкото си холче и светваше. Покани Венелин да влезе пред нея. – Нещо като рентген, в очертания. Сядай, където искаш. – вдигна ръка тя и Венелин се настани на фотьойла до телевизора.

– Направо ме застреля. – не спираше да се смее той. – Пързаляш ме.

– Напротив. Не виждам ореола на нещата, а самите неща. Какво да донеса за пиене? – Яна стоеше, готова да излезе.

Венелин се вглъби. Не схващаше майтапи ли се.

Вместо да изрази предпочитание, продължи:

– Не разбирам за какво говориш.

Тя загърби коридора, накъдето бе тръгнала. Гледаше открито с разширени очи и разясни:

– Понякога зрението ми превключва. Не виждам нещата в ореол. Наблюдавам ги отвън.

Венелин прибели очи. Обмисляше.

– А мен има ли ме в това, което наблюдаваш? – заинтригуван попита.

– Да. Сега си тук- пред мен, но аз съм вън. Не сме в един свят.

Венелин загледа тавана и продължи:

– А как си говорим?

– Общуваме, но не знам как два свята истински се досягат.

– Чрез парола…? – опита да влезе в странния тон на разговора, да налучка, а после самоконтрира. – Това беше тъпо.

– Не, не беше. – потри брадичка Яна. – Може да е подобно… Когато определени думи се отразят… – Не довърши и започна отначало. – Говорейки, ние все едно се дуелираме. Кръстосваме шпаги. Думите са шпаги, а разговорът- фехтовка. Думите разкъсват аурата. Шпагата разцепва завесата и… Всеки пробив в другия свят е контакт.

– При който хората се срещат. – довърши Венелин.

– Да. Това обаче още не е обмен. Няма преливане на световете. То е друго.

– Ако не си добър по фехтовка?

– Ако не си, просто няма контакт. Какво ще пиеш?

– Каквото имаш. – замислен отвърна той.

Тя отиде до кухнята и се върна с бутилка вино- купуваше си от време на време. От витрината на семплия си секционен шкаф извади чаши.

– Какво беше това? – попита Венелин, докато тя наливаше.

– Кое? – погледна го.

– Какъв беше тоя разговор?

– Не знам. –  повдигна рамене Яна.  – Ти попита и аз отговорих. – Седна на диванчето.

– Искам пак да дойдеш някой ден. Не видя какво намерих. Хукна все едно съм канибал. – беше се навел към масата, с опрени на коленете лакти.

–  Ако беше, сега нямаше да съм тук. – захихика Яна и отпи.

 Венелин се засмя с нея за кратко, после сериозен продължи.

– Не познавам друг, на когото да го покажа. Особено е.

Яна го стрелна.

– А онези мъже от „Капри“?

– Мислех, че можем да бъдем съмишленици. Не се получи.

Няколко бързи отпивания и допълни.

– Ще ставам. Обадѝ се, ако искаш.

–  И ти хукна. Заради инфрато ли? – сподави кикота си Яна, за да не я помисли за лигла.

Венелин се обърна:

–  Не. Нищо общо.

Яна заключи след него и се сгуши на дивана. Утре почиваше. Можеше да да се отпусне, да не мисли за нищо. Но мислеше.  

 

 2.

 

Измина една обичайна седмица. Шефката на Яна се отказа да прави по-голям магазин. Трябвало да наеме друг човек, а това бил допълнителен разход, който не можела да си позволи. За Яна бе добре, защото имаше нужда от пари, а при новите условия можеше да се наложи да загуби част от тях.

В петък ѝ се отвори работа. Магазинчето предлагаше поръчки онлайн и тя опакова едно перлено колие, за да го занесе в обедната си почивка в Спиди. В дванайсет и половина заключи и се отправи натам. На входа на офиса видя Никола.   

–  Ти ми трябваш. – познаваха се, отдавна работеха заедно.

Яна подаде пакета. Куриерът го взе и погледна адреса.

–  Имам извънградски. Обработвам тях. Тръгвам след малко. За кога е?

–  Днес.

–  Няма да успея. Остави го, но ще го предам най-рано утре.

–  Може да е за подарък. Клиентът преди всичко.

– Ти не живееше ли в този район?

–  На път ми е.

– Ако искаш, занеси го. Мога да пусна есемес за присъствие.

–  Утре ще дойда за парите и да се оправим документално.

–  Ще го нагласим някак. – смигна Никола. – Бързам. Чао!

Яна се настани в близката пицария да обядва. Сметна, че няма да има време да хапне, да занесе пратката и да се върне. След работа щеше да е.

В пет часа обичайно се смениха с шефката. Обсъдиха оборота за деня и още делови въпроси. Яна взе подаръка и се отправи към къщи. Леко ръмеше. Бе началото на април, пролетните дъждове зачестяваха и тя все носеше чадър.

Лесно намери адреса: „Петър Парчевич“7. „А! Дървената барака на новия. Не познавал никого, а поръчва. Че и по интернет. Можел е направо да дойде в магазина.“ – каза си, когато установи мястото с точност.   

Табелката с номера бе поизбеляла, но според четните и нечетни номера, трябваше да е тук. Яна се изправи пред вратата. Предположи, че няма звънец. Да, нямаше. „Сигурно така са изглеждали къщите в Дивия Запад.“- каза си. Входът бе с комарник с дървена рамка. „Съвсем по американски са решили виличката. Липсва само веранда.“ Чудеше се как да извести присъствието си. Отвори мрежата и похлопа. Без отговор. Затвори я. „Дано есемесът е пратен, да не уплаша някого.“ Отдалечи се, огледа къщата. Прозорците бяха четири- от двете страни на вратата по два, със стари кепенци. Олющената им боя приличаше на юфка. Всички бяха спуснати, с изключение на един, вдигнат наполовина. Приближи към него. Наведе се и мушна ръка. Потропа на стъклото няколко пъти. Видя завеса, тя пречеше да се разбере има ли някой. Никакъв резултат. „В краен случай ще върна пакета в Спиди. Да се оправят. Не ми е работа. Имах добро желание, но... Вали на всичкото отгоре.“ Яна се завъртя, тръгна по обратния път и почти беше стигнала улицата, когато от другата ѝ страна чу:

– Има човек, но изглежда е зает.

Яна вдигна глава. Викаше възрастен мъж от прозореца на сградата отсреща. Пушеше цигара и трябва да бе станал свидетел на опитите ѝ. Привлякъл вниманието ѝ, продължи:

 – Къщата е с два входа. Другият е отзад. Предишните собственици го направиха да играят децата им в градината.

Яна го изслуша, въртейки глава. Кварталът бе тих, но тревогата им трябва да е имала основание.

– Благодаря! Ще обиколя. –  махна с ръка тя и направи кръгом.

Мина по пътеката вляво. Беше поразкаляна и ѝ се стори, че се озова в гора. Имаше дървета и градинка- само очертания. Тук-там личаха намокрени от дъжда зелени стръкове растения. Точно зад къщата, на едно от дърветата висеше, привързана с въжета, люлка. Седалката ѝ лъщеше от мокрото. На задната стена на дървената сграда бе облегната пейка, която гледаше към градината. И тя- попила дъжда. Вратата, боядисана в бяло, на пръв поглед бе масивна и Яна се усъмни, че ще произведе звук. Бе дошла и трябваше да пробва. Сви китка в юмрук, удари силно. Крилото се отвори, появи се Венелин.

– А! Здравей! – изненада се той.

– Здравей! Опитах на предната врата, но… – очакваше да го види.

– О, извинявам се. Бях тук. Още тъна в безпорядък. – с ляв палец Венелин посочи помещението зад гърба си- по земята се търкаляха натурии.

– Нищо. Намерих те. Трябва да си получил есемес за пратка.  

–  Да.

–  Можеше да си спестиш разходите за доставка, ако беше отишъл в магазина. – укори го кротко Яна.

– Не познавам града. Спешно ми трябва подарък. За Спиди ли работиш? –  попита, докато момичето вадеше пакета от чантата си и го подаде.

– Не. В кинкалерията. От нея си поръчал. Дълго е за обяснение. Подаръкът е при теб- това е важното. Заповядай! Дължиш… –  не успя да довърши.

–  Знам колко. – каза Венелин и извади от джоба си пари. Бяха точни.

–  Трябваше да се подпишеш, обаче няма. Ще занеса парите утре. Нещо против? – попита, докато прибираше сумата.

Венелин не отговори. Яна пожела приятна вечер.

– Чакай! – спря я той. – Обещах да пием кафе! Или чай, ако искаш.

Яна го погледна.

– На работа съм, макар че това не влизаше в нея.

–  Тъкмо. Ще отдъхнеш. Това сигурно е краят на работния ти ден.

Умееше да убеждава. Тя потърси аргументи.

–  Вали. И е късно. – отсече, закани се да тръгва.

– Искам да видиш нещо. – възпря я Венелин.

Яна сви вежди. Разтревожи се малко. Огледа се.

– Какво да видя?

–  Разтребвах… Може да ти е интересно... Влез да ти покажа! – бе добронамерен и личеше. Отмести се от входа, правейки път.

Беше висок, с тъмнокестенява коса и очи, усмихнат и ведър.

Яна не беше страхлива. Свикнала бе да живее сама, оправяше се с всякакви хора. Имаше опит и от работата си. Запита се за какво издирват мъжа. Поколеба се, но реши.

– Само за малко. – уточни тя.

Минаха през нещо като антре. Венелин вървеше напред, сритвайки с крак една обувка, лятна чанта за плаж, някаква скъсана сламена шапка, като през цялото време се оправдаваше за хаоса, и отвори следващата врата за насока.

Озоваха се във всекидневна. Вляво от нея се виждаше вход към съседна стая. Вдясно се намираше кухнята. Помещенията не бяха големи. Виждаше се, че къщата служи за временен престой. В стаята имаше светъл диван в пъстра дамаска, облегнат на стената под прозорците до предния вход. На съседната до нея стояха два фотьойла, заметнати с тъмносини покривала на бели цветчета в тон с канапето. Малко по-нататък, към задната врата, в ъгъла на същата стена имаше обикновена маса, оцветена в бяло, с плюшена покривка, която върна Яна в детските години. Ходеше у баба си да яде крем карамел на такава тюркоазена покривка. Понеже беше в ъгъла, до масата имаше два стола. Бяха дървени, градински, с изпънати назад крака. На отсрещната страна стоеше шкаф с открити рафтове. По тях се редяха книги, сувенирчета, моливник...

– Чай или кафе? – предложи Венелин.

– Чай. Късно е за кафе. А и се понамокрих.

– Веднага идвам. – каза той и влезе в кухничката. Не след дълго се зачуха привични звуци- тропане на прибори, шум на вода…

Яна се огледа. Отиде до рафта, взе една от книгите. Беше поезия. Отгърна произволна страница. Подсмихна се на попадението. Прозвуча ѝ нелепо и затвори книгата, без да погледне името на автора. Остави я на лавицата. Загледа се в моливника и видя ключове, закачени на един от химикалите. Ключодържателят бе с логото на BMW. Засмя се пак наум: „Намерил къде да го държи.“ Някъде там мерна опакования лично от нея подарък.

Вратата на кухнята хлопна. Венелин носеше в ръце джезве с две чаши.

– Разглеждаш ли се? И аз бях така в началото. – каза, докато оставяше съдовете на масата. – Със или без захар?

– Какъв е чаят?

– Билков. Още не съм купил разни неща.

– Половин лъжичка тогава.

–  Ти сядай, аз ще донеса.

Венелин отскочи до кухнята, а Яна се настани на единия от столовете.

–  Заповядай! – каза, когато се върна, постави захарничка на масата.

– Какво щеше да ми показваш? – попита тя, докато той сипваше чая.

– А, да! Секунда. – досипа и изчезна по посока на антрето.

Аромат на билки се разнесе във въздуха. Сложила захар, бъркаше да я разтвори. Венелин се позабави. Върна се след минути с кутия в ръка. Яна бегло я погледна. Беше преполовила чашата и хванала чадъра си.

– Ще тръгвам. Става късно. Благодаря за чая! Хубав беше. – каза тя с усмивка и стана.

– Забавих се. Рових. Бутнал съм го в дъното. Ти сега дойде! – изстреля той.

– Знам. Друг път. – Яна се отправи към предната врата, а Венелин тупна кутията на масата, спусна се да отвори.

– Надявам се, не съм те притеснил.

– Не, не, няма такова нещо. Изморена съм. Дълга седмица беше. По-добре да се прибирам. Утре работя. Приятно ми беше. Лека вечер!

– Лека. Имаш координатите ми. Обади се, ако решиш. – в съгласие разтвори ръце Венелин.

Яна кимна, намести чантата на рамото си, готова да прекрачи прага. Венелин натисна бравата. Дъждът се бе усилил. Водата шумеше, изобилна и застрашителна, вилнееше порой. Яна спря.

– Вали като пред края на света. Да те откарам? – съобрази мъжът. – Държа колата си в гараж. Близо е.

Предложението бе разумно. Яна го прие с „мхм“. Венелин грабна ключовете от моливника, дръпна яке от закачалката зад вратата, наметна го, като закри главата си, изскочи в дъжда.

– Вземи чадъра мииии! – викна след него Яна.

– Бързо ще се върнаааа. – репликира Венелин с обърната назад глава. Дъждовният шум заглуши гласа му.

Яна стоеше на прага, ослушваше се. Примигваше от пръските, които я достигаха. Дъждът бе хладен. След пет минути видя колата да спира на улицата до алеята към къщата. Венелин се върна и я покани. Докато тя разпъваше чадъра, той заключи вратата, а когато се обърна, Яна подскачаше по камъните. Когато бе дете, момиченцето на съседите пружинираше така, когато играеха дама. Конската му опашка се мяташе от жабешките скокове, а той се възхищаваше на точността, с която камъчето падаше в квадратите. „Дежа вю.“- помисли, последва я. Наближили колата, той заобиколи, кавалерски отвори предната врата. Момичето сви чадъра и се мушна.

– Имаш ли шофьорска книжка? – попита Венелин, когато зае мястото зад волана и разтриваше с пръсти навлажнената си коса.

– Не. Преди години преживях лека катастрофа, но още ме е страх.

Той я гледа известно време втренчен:

– С мен можеш да бъдеш спокойна. – каза и завъртя ключа. Пусна чистачките и потеглиха. –  Кажи къде да карам.

– Тръгваме напред, третата пресечка вляво. Ще посоча къде да спреш.

Заредиха се къщи, малки блокчета. Чистачките тиктакаха струя след струя.

– Ти защо ме заговори? Сякаш ме познаваше.

– Въртеше се край къщата. Предположих за какво.

– Аха. Свивам тук, нали?

– Да. При последния завой- вдясно, в началото съм.

– До люляка?

– Да. Благодаря!  

– Лека нощ, Яна.

– Всъщност, съм Калояна, но ми казват Яна. Лека.

Без да дочака отговор, тя слезе, разтваряйки чадъра. Прекоси тротоара до кооперацията. Изкачвайки стълбите, извади връзка ключове и мушна един от тях. Обърна се, видя Венелин да ѝ помахва. Помаха и тя и влезе.

Дрехите ѝ бяха мокри. Взе душ да се стопли. В хладилника имаше зеленчуци. Спретна си салатка. Претопли рибата от вчера и се сви пред телевизора. Мислейки за изминалия ден, стана и взе чантата си. Пребърка я. Изрови визитната картичка, която ѝ даде мъжът в „Капри“. Докато хапваше, зачете: Венелин Каменов. Физик. Следваше адрес в един от големите градове на страната, имейл и телефон. Текстурата на картончето бе с черен фон, на който изпъкваше спектърът. „Пинк Флойд.“- каза си.

– Физик? – прошепна полугласно. – Изглежда по-голям от мен. Не бих предположила, че се занимава с това. – гадаеше, когато телефонът прозвъня.

– Какво правиш, злато? – беше Вили. – Знам, че е късно, ама не се обаждаш.

– Добре съм, не се тревожи. Работа, знаеш.

– Ще се видим ли пак?

– Нека аз да звънна. Изникват ми разни неща…

– Добре. Ще спя спокойно, щом те чух. Ще чакам. Лека, злато!

– Лека, Вили!

Затвори и се зае да довърши вечерята. „Обичам това момиче. Винаги е загрижена и сърдечна…“. Стана да измие празните съдове. Постоя пред компютъра. Утре- събота. Работеше до обяд. По-добре щеше да е да си ляга. Лампите в дома ѝ угаснаха.

 

  

Всяко съвпадение на образи, идеи, имена и събития от реалността е непредумишлено, непреднамерено и напълно случайно, плод на синхронност или колективно подсъзнание

 

 

1.

 

Той напълно отговаряше на описанието. Всичко съвпадаше- ръстът, цветът на косата… Трябваше само да набере 112. Той нямаше да я чуе. Стоеше на метри от нея, извън опасност да разбере какво прави. Не звънна, а се приближи.

–  Може да си намерите нещо под наем.

– Обмислям го. Благодаря.

Загърби го, пое по тротоара. Работеше в магазинче за бижута. Трябваше да е отворила.

Вечерта, когато се прибираше, по-надолу от мястото, където срещна мъжа, го видя зад волана на тъмносиньо BMW- моделът беше стар, което паркира.

– Донесохте ми късмет. – извика след нея. Беше подминала, но се обърна. – Наех бараката, пред която се видяхме.

– Ползваха я за вила преди години. Годна ли е за живеене?

– Става. Само да поразчистя.

Тя направи крачка да продължи пътя си. Той скъси разстоянието, за да я спре:

– Не се представих. Венелин. Приятно ми е.

Тя не очакваше и малко се смути. Трябваше да отговори:

– Яна. Приятно.

– В знак на благодарност, да пием някой път кафе.

Тя кимна – не ѝ беше до това сега, пое напред.

Не изпита угризение, че не се обади. Отдавна не значеше нищо да си примерен гражданин. Не се и уплаши. Издирваният можеше да е опасен, но не си даде сметка. Скоро забрави.   

 

Дните на Яна се нижеха. Бяха зърна на броеница- еднакви, повтарящи се и безкрайни. От години живееше самостоятелно. Издържаше се сама. Изкарваше достатъчно да се оправя, да не разчита на родителите си. Кинкалериите не бяха печеливши, но тя обичаше такива неща.  

Живееше тихо и уединено. Движеше се в тесен кръг приятели. Четеше вечер, слушаше музика. Понякога излизаше.

– Янче, хайде да те изведа! – звънеше ѝ Вили. – Ще дойдат Петко и Камелия. Не сме се виждали след годежа им. Ще те чакаме в седем в „Капри“.

Какво пък? Не бяха се търсили скоро. Имаше час да се оправи.

„Капри“: местно коктейл бар заведение, в което се събират млади хора. Винаги е пълно и винаги има място. Когато Яна влезе, компанията я чакаше. Разговаряха оживено и се шегуваха.

– Ааа, ето го и моето злато! Сядай! – извика Вили, когато видя Яна, стана, разпери ръце за прегръдка, после ѝ направи място.

– Как сте? – попита, докато сваляше якето си и сядаше.

– Весело ни е. – каза Ками.

– А сега ни стана по-весело, защото ти дойде. – Вили пак я прегърна. Винаги беше в добро настроение. Но си обичаше Янчето и беше искрена. – Какво става с теб, злато?  

– Работя. Знаете как е. – повдигна рамене тя. – Шефката ще разширява магазина. Вие? – обърна се тя към Петко и Камелия. – Да не планирате нещо?

– Не сме решили. Мислим по въпроса. – отвърна бъдещият съпруг и сложи ръка върху рамото на жената до него.

– Ей, ама какви са съкровища! Не са ли сладки? – с ентусиазъм продължи Вили, обръщайки се към Яна. – А! Сервитьорката идва. Какво ще пиеш?

– Млечен шейк. – поръча си тя.

На вратата на заведението мерна познато лице. Погледнаха се и си кимнаха. Яна осведоми Вили:

– В понеделник пристигат нови модели гривни. Ела да ги видиш.

– О! Непременно, злато! – наведе се към нея и почти през зъби каза. – Трябва да го познаваш тоя. Зяпаше те, а сега идва… – не довърши, защото Венелин вече стоеше пред Яна.

– Не разменихме телефони и координати. Визитката ми. – усмихна се, докато ѝ подаваше картончето.

– Благодаря! – взе я.

– Приятна вечер! – обърна се към компанията Венелин.

Стъписани, всеки по различно време смъмри поздрав, след който видяха как мъжът се отдалечи и се върна на масата си. На нея стояха още двама души, които никой от приятелите на Яна не познаваше.

– Къв е тоя, бе, Янче? Да не сте се забърсали? Нищо не си казала. – захили се Вили.

Без да прочете визитката, Яна я прибра.

Върна се в малкото си апартаментче към единайсет. Не, че приятелите ѝ бяха лоши, но не си казваха нищо съществено.