С появата на Джино, начинът на живот на Яна се промени. Това се отнасяше най-вече за утрините. Стана ѝ навик да се събужда от мокрия език на кучето, което започна да извежда на разходка в кварталния парк. Поредната неделя от живота ѝ протичаше в същия ред: Джино се навираше между дърветата, душеше ги по кората едно по едно, за да маркира някое, а Яна стискаше каишката, за да го направлява, и вдишваше чистия въздух.

Откъм уличката с магазинчета се появи Венелин. Едното гледаше към градината и трябва да ги бе видял.

–  Рано-рано си напазарувал. – посрещна го Яна, когато наближи.

Венелин мъкнеше две найлонови торбички по една във всяка ръка, които стовари на най-близката пейка, заради което Джино задърпа Яна и засумтя. Тя го обузда и придърпа към себе си, а мъжът се настани до покупките.

–  Как са нещата? – попита той.

–  Добре. Джино създава проблеми, но все по-често се питам как съм живяла без него. – отвърна Яна.

–  Нещо ново? – продължи Венелин.

–  В какъв смисъл?

–  Е, знаеш.

–  Ах, да. Онези тайнствени неща.

–  Няма ли да седнеш? – Венелин започна да смества чантичките да направи място.

Яна завърза Джино за пейката и се отпусна на нея. Гледаше пред себе си и от време на време хвърляше по един поглед какви ги върши приятелчето ѝ.

–  Не казваш нищо. – отбеляза Венелин.

–  Да. – отговори бързо. – Ако имаш предвид това, което ми повери… Превръщаме се в измислени герои от конспиративен роман, не усещаш ли? А най-особеното е, че, колкото повече се опитвам да стоя настрана и да не се набърквам, толкова повече потъвам.

–  Което означава?

–  Странната тетрадка, която ми повери.

–  Е?

–  Аз не исках да я отварям. Джино настоя.

–  И?

–  Имаше изписана някаква дата. Стара беше- 1916.

–  Сигурна ли си, че не ти се е привидяло?

–  Напълно.

–  Само година ли беше?

–  Не. Пишеше 20.03.1916г.

Венелин се облегна.

–  Датата, на която Алберт Айнщайн публикува Теорията на относителността.

Джино изджафка. Яна го нагледа. Беше се вкопчил в нещо и ровеше с лапи в пръстта.

–  Ела тук. – придърпа го и го намести до краката си. После се обърна към Венелин. – Това е вече прекалено.

–  Така ти се струва. Какво ще кажеш, ако чуеш, че ние не открихме нищо подобно, когато разгърнахме подвързията.

Яна премисляше, но, изглежда, не забеляза същественото, и добави:

–  Ние? – гледаше зачудена.

–  Да. Не съм ти казал. Срещнах се с Венелин. Живее временно при мен.

В мига, в който изрече това, край пейката почти прелетя момиче със сандали, на чиято платформа пишеше: E=m.c².

Яна не пипна тетрадката. Даже не я погледна. Остави я на масичката, на която преди стоеше стационарният телефон, а сега оставяше мобилния или някоя книга за дочитане. Вечерта обаче, когато се настани на дивана да потърси нещо по телевизията, задряма на някаква реклама. Трябва да бяха изминали около петнадесетина минути, когато в просъница чу скимтенето на Джино. Усети нещо в ръцете си и се сепна. Едва отворила очи, подскочи. „Какво правиш! Ще я скъсаш!“ – развика му се тя и я вдигна над главата си. – „Ама и аз съм една! Все забравям, че не е като преди. Вече трябва да се съобразявам с теб…“ Джино обаче не спря да скимърца. Гледаше я настоятелно. „Какво?“ – питаше го Яна. Очите му сякаш светваха, а езикът му увисваше отвън, но тя не разбираше, докато новото ѝ приятелче рязко не лавна и я накара почти да подскочи. „Е, добре.“ – говореше Яна. – „Май не само във филмите се случва… Искаш да погледна тетрадката. Ти си от онези кучета артисти, които подсказват решенията на героите. И какво сега, да я отворя ли?“. Джино джафна пак. Яна премигна, защото не го очакваше, смъкна тайната пред себе си и я отгърна.

20.03.1916г.

„Деветстотин и шестнайста? Какви са тия работи?“  – каза си. Джино скочи на дивана до нея и запъха почти в лицето ѝ. На върха на езика му се бе проточила тънка слюнка. Още като я зърна, Яна го навика, като изместваше тетрадката встрани. „Ще я намокриш! Какво ще отговарям после? Не, няма да рискувам повече.“ – ядоса се, стана и постави подвързията на най-горния рафт на секцийката си. „Невъзможен си!“ – стросна му се. Джино изскимтя, легна на дивана, като положи главичка върху предните си лапи и погледна виновно изпод вежди само веднъж.

Не може да се каже, че Яна запомни датата, която видя. По-вярно би било да се твърди, че тя сама се отпечата в съзнанието ѝ и не я остави да мигне, въпреки упоритите усилия. Беше се забила като гвоздей в ума ѝ, като натраплива реклама се въртеше пред вътрешния ѝ взор, като досадна муха врънкаше в мислите ѝ, в полусъня ѝ, блъскаше я като вълна, обграждаше я като бодлива тел, на която се намушваше при всяко най-незначително движение и изобщо крещеше да ѝ обърне внимание. Посред нощ Яна отметна завивката и екранът на лаптопа светна. Резултатът я порази. „Не може да бъде!“- прошепна на себе си в тъмното, на което Джино, който също беше буден, изскимтя. „Ти пък какво разбираш? Все много знаеш!“- засече го тя и той сви ушички. Изведнъж ѝ дожаля. „Държа се отвратително, знам.“- каза, стана, взе го и го сгуши в себе си. Милва го, милва го, милва го, докато и двамата се укротиха, докато заспаха помирени.

Разговорът с Венелин бе неизбежен. Работата ставаше повече от подозрителна. 

–  Мислиш ли, че съм луд? – попита той, след като разказа как стояха нещата.

–  Не, защото знам какво си преживял- същото, което и аз. Ако ти си луд, значи, и аз съм. – отвърна.

–  Какво искаш да кажеш?

–  Не знам какво ти е наговорила сестра ми, за да те доведе, но аз знам за уреда и въздействието му. Ако твоето е форма на проповедничество, аз развих нещо като телепатия.

Венелин го гледаше, но сякаш не го чуваше или не можеше да повярва. Въпреки това, физикът му разкри своето преживяване.

Разговорът им стана подозрителен, привличаше погледи- някои от минаващите хора край пейката, на която стояха, се обръщаха, след като отминеха. Задуха вятър и довя в краката им измъкнати от кошчетата за отпадъци опаковки от кроасани и вафли. За минути въздушната струя се усили и донесе някакъв кашон, който с трополене се дотъркаля до тях.

–  Хайде да се прибираме! – подкани ученият.

Качиха се в колата и отпрашиха.

Вече в къщата, чийто комарник Венелин бе забравил отворен и от приумиците на вятъра се хлопаше със сила, необичайният им разговор продължи.

–  Религията не може да се взема превантивно. Тя е лекарство. Не го пиеш, преди да си болен. Лекува, когато вече има последствия. Човешката природа е такава: трябва да сгрешим, да страдаме, да си отиде материалното, за да можем да възприемем и разберем учението, да се обърнем към нетленното. Така сме устроени.

–  Как намери уреда? – попита Венелин от метрото.

–  Като теб- случайно. Защо не си го взел със себе си?

–  Мислех, че мястото му е тук. Като Библията- да не напуска дома. – каза и седна.

–  Вече си има име- Озарител.

–  А! Подходящо.

–  Баща ти никога ли не ти е споменавал какво прави? – суетеше се Венелин.

–  Не.

–  Според теб, възможно ли е да има още нещо?

–  Не зная. – Венелин Метрὸто повдигна рамене и се умисли.

Съименникът му използва момента и донесе малко уиски във водни чаши.

–  Виждам, че мога да ти се доверя. – каза Проповедникът. – Затова, ще ти споделя. – Помълча и продължи. – След смъртта на баща ми намерихме къс хартия с надпис на латински.

Венелин- физикът, го погледна със спокойни очи - вече нищо не можеше да го шокира – и попита:

–  Какво пишеше?

–  Deus ex machina.

–  Някакъв бог и машина? Какво значи?

–  Бог от машина. Наложи се да се поинтересувам. Помниш сигурно, в античния театър в края на драмата, със специален механизъм, като от небесата, се спуска бог, който разрешава всички проблеми на героите. Схващаш ли?

Венелин завъртя очи.

–  Напълно.

–  Мога ли да спя тук?

–  Разбира се.

Домакинът за втори път, откакто живееше в къщата, заоправя стаята за госта си, който не бе съвсем гост. Нагласяше завивките, когато, при едно потупване на матрака, нещо изпада. Беше най-обикновена тетрадка с твърди корици. Венелин я вдигна, прокара ръка по тях, обърна книжното тяло откъм гърба, не забеляза нещо особено и побърза да надникне вътре. Тетрадката имаше вътрешна заглавна страница. От горната ѝ част по цялата площ надолу бе разположен израз, който гласеше:

От този ден, от дълбините на сърцето вярвам, защото е абсурдно и това е моето алиби. Тя е Светлина.

Венелин понечи да разгърне листовете, да погледне в сърцевината, когато вратата се отвори, а Метрὸто подаде глава и каза:

–  Настана затишие. Наред ли е всичко?

Венелин вдигна очи. Синът улови погледа и спря своя върху ръцете му.

–  Баща ти е оставил и друго завещание. – изрече бързо и прикани. – Да го разгледаме!

Настаниха се на масата и отгърнаха находката.

–  Не е бил особено предпазлив. Искал е следите му да бъдат намерени. – констатира физикът.

–  Можеш ли да пуснеш музиката, която е отбелязал?

На първата страница на записките имаше заглавие, което веднага грабна вниманието на мъжете. Венелин отвори лаптопа си, включи го и магичният интернет даде резултат на търсенето.

–  Баща ти знаеше ли инглиш?

–  Малко. В по-късните години ги пращаха на обучение, но…

–  А латинският?

–  По негово време се изучавал в училище.

–  Мхм. „Безкрайни кръгове“- това е посланието му.

Заслушаха се в музиката, а Венелин запремигва. В съзнанието му изплуваха кръговете, които намери в тревата и които също толкова ненадейно изчезнаха, колкото и се появиха, и ги накараха да се питат с Яна- лъжа или истина бяха. Беше убеден, че всичко е в някаква връзка, която започваше да му се струва дяволски последователна. Въпросът бе- обективна ли бе тази логика, или резултат на субективните им преживявания? Чувстваше се като във филм на ужасите, в който всяко нещо произтича от друго нещо, а невидимото те влече към неясен край с усещането, че не вървиш към изход, а потъваш в бездънното.

–  За какво мислиш? – попита Проповедникът, забелязал мълчанието.

–  Че, за да се измъкнем живи от това, в което сме въвлечени, трябва да го изпреварим.

–  Кого? Или кое? – недоумяваше наследникът на създателя на Озарителя.

–  Не бих могъл да ти отговоря.

–  За да изпревариш, трябва да предвидиш.

–  Точно така.

–  Но ние не сме пророци.

–  Не. Но при мен се получи така, че бих могъл да разбера някои неща.

–  Какви неща? Говориш загадъчно.

–  Трудно е да се преведе с думи.

–  Няма ли да разгледаме докрай оставеното от баща ми?

–  По-добре не. – закова погледа си в стената Венелин и затвори тетрадката, след което, още преди съучастникът му да се усети, я грабна и се изправи.

–  Какво си намислил? Нямаш право! – наостри се синът и се протегна да му я отнеме.

Венелин изопна ръцете си назад.

–  Довери ми се. Знам какво върша. – гледаше госта си право в очите, а той стоеше като в положение „шах“: не разбираше как е бил победен и в същото време му се налагаше да приеме поражението.

–  Сестра ти ме предупреди, че си особен. – успя да промълви.

Венелин се усмихна и излезе със завещанието в ръце.

Наемателят не се притесни,  че оставя Метрὸто- той си бе у дома. Късничко беше, но яхна колата и не се посвени да позвъни у Яна. Скоро чу симпатичните опити на Джино да се прави на пазач. След бърз поглед през шпионката, момичето отвори, а кучето се втурна през прага и се заувърта в краката на Венелин. Яна не успяваше да го хване и бе готова да се скара сърдита, но вместо това и двамата в един глас се засмяха: Джино неуморно преораваше ходилата на мъжа, появил се по никое време на вратата.

–  Бъжляк. – каза през кикот Венелин, навел се в опит да докопа и погали мъничето. Опашката му описваше непрестанни окръжности и все едно казваше: смейте се, де, смейте. – Не сте заспали още.

–  Ами, не. Невъзможно е с него, както се вижда...

Преди Яна да попита за какво е тук по нощѝте или да го покани да влезе, Венелин каза:

–  Искам само да ти дам нещо, а друг път ще говорим.

–  Пак мистерии. – репликира го Яна.

–  Не. Разплитат се нещата. – подаде ѝ тетрадката, като внимаваше да не настъпи Джин, който се въртеше и скимтеше. – Предавам я на съхранение при теб. Нищо по отношение на нея не е разрешено и нищо не е забранено.

–  Някаква игрословица за дешифриране? Как да го разбирам?

–  Никак. Прибери я при теб- само това.

–  Е, какво пък? Не виждам тетрадка за пръв път. – пое я с ръка Яна, а Джино заскача като дресирано циркаджийско куче, което иска награда за номера си.

Когато Венелин се върна, Проповедникът спеше. Щеше да се наложи да му даде някакво обяснение. 

  Венелин Каменов отиде в дървената къща в такъв момент от живота си, в който повече не очакваше нищо от него. Не беше отчаян, а празен от надежди за бъдещето, затворил вратата на миналото. Беше защипан между клещите на настоящето и не му оставаше друго, освен да го приеме, каквото бе, без емоционална оценка за добро и зло.

Венелин от метрото бе скитник, но не живееше на улицата. Напусна работата си, защото не го удовлетворяваше в степента- нужна, за да иска да я върши. Озова се в градчето, защото дните на баща му приключиха тук. Ако той беше жив, щеше да се срамува от постъпката на сина си, който се раздели с жена си- единственото, което успокояваше Венелин, както и убедеността, че това положение е временно. Съпругата му и момиченцето им щяха да се справят, сигурен беше. Имаха спестявания и щяха да издържат. Тревожеше го само мисълта щяха ли да му простят. Ива го нарече „безотговорен“ и това като присъда тегнеше над него.  

Трудно е за един мъж да последва интуицията си.

Чичо му го подкрепи в решението. Той нямаше деца и за чудене бе, че прояви разбиране. „Синко, не всичко в живота ни е „трябва“.“- каза му.

Безумие- как по друг начин да наречеш това, което направи Венелин?

Страхуваше се, разбира се. Кой не би изпитвал страх, ако трябва да се хвърли с разперени ръце в бездна, при това, без да умее да лети? Не знаеше какво върши, не знаеше накъде върви, но бе убеден, че едно „трябва“ се заменя с друго „трябва“ и е правилно да тръгне по стъпките му. Последните думи на баща му, очевидно предусещал края си, които някакъв къс от стара амбалажна хартия бе запечатал и който откриха върху масата, стояха като забодени с пин върху дъската на ума му. Те бяха обикновени, в тях нямаше нищо тайнствено, но за Венелин след време се превърнаха в Откровение.

Той поживя сам в последното убежище на баща си месец, който се оказа достатъчен за едно себеоткриване. Натъкна се на Озарителя, точно както Венелин Каменов- случайно неслучайно. Ако баща му бе искал да го скрие, щеше да се постарае по-добре. Чичо му бе споменавал на няколко пъти за нещо, над което работел, но племенникът не бе обръщал внимание. Не можеше да повярва, че уредът бе останал извън полезрението им при толкова идвания тук. Винаги почиваха през лятото. Винаги, когато имаха възможност- за седмица или повече, колкото им позволяваха ангажиментите. Пресияна- дъщеря му, не беше от най-кротките, как не го бе намерила?

Шкафът в антрето бе за обувки, но бе дълбок и вътрешността му бе пълна с разни вехтории, които никой не си бе правил труда да подреди. Една сутрин Венелин поиска да изпие кафето си в задния двор, отвори вратичката на ниската мебел, за да потърси и нахлузи някакви чехли. Понеже беше тъмно, той опипом го прерови, като събаряше чифт по чифт, и намери за необичайна формата, на която попадна ръката му- не знаеше да има квадратни обувки. После дълго се удивлява на намереното. Не сподели с чичо си.  

Когато поразучи Озарителя, нямаше как да не го включи, а преживяването му не бе по-различно от това на Венелин и Яна: съществува друг свят, който е част от видимия или обратно- в тези неща няма точно определение, няма пространство и време и всяка гледна точка е в един миг и вярна и невярна.

Не се наложи да се подлага на въздействието му втори път. Не проповядваше, но за другите изглеждаше именно така. Не можеше и да се скрие, нито да потисне настъпилата промяна да се прояви- това би означавало, че е натиснал копчето за осветление, а продължава да стои на тъмно и отрича, че е светло. Съзнаваше, че не знае всичко, но то бе на равнището на ума, а иначе– знаеше, но знанието му не бе информация, която е следствие, а нещо като концентрат под собствено вътрешно напрежение, готов да набъбва още или да се освободи от нещо.

Познаващият Дао изглежда като луд, а пребиваващият в Дао- като отсъстващ. Ето затова обявиха Венелин за издирване.

Просветлените хора щяха да се множат. Старите мисловни схеми- да се рушат. Всеки разпад е нещо лошо. Всяка липса на опора дезориентира, но няма по-щастлив шанс от подобен миг за упражнение в свобода. Това и правеше Венелин. Той бе съзнание, излязло от общоприетите рамки, открило същността си и себепознаващо се. Обществото ни нарича това „лудост“, точно защото не се побира в шаблоните му. Боим се от това състояние. Точна е думата, с която го обозначаваме- откачам. Ще рече- отделям се, откъсвам се, излизам от рамката, защото съм разбрал, че съществуват множество картини, в които мога да пребивавам. Ако състоянието бъде овладяно, съзнанието преминава в ново качество, остане ли неосъзнато, превръща се в болест. Но свобода или утвърждаване на Аза бе, триумф на егото, което е всичко и всички ли бе- това установяваше по емпиричен път Венелин, изпитвайки границите на тази нова, непозната за него сила.  

  Венелин Каменов и Венелин Каменов се срещнаха в парка на градчето. Мена бе извършила „операцията“ в кратък срок и по план. Не се оглеждаха взаимно, за да си изяснят различията. Заливаха се с погледи, защото бяха почти еднакви. Почти.

  Огледалото отразява света, какъвто е, този свят- отсамния. То връща точните очертания на образа- нито обърнати, нито с разменени посоки, и не казва да има отвъд, не казва на отразеното, че може да заеме неговата позиция- позицията на огледалото. Затова го наричат „дяволско творение“: защото не предлага друго мислене, освен мисленето, че не съществува повече от това, което е. Така утвърждава убеждението, че светът е затвор.

Способна ли е природата да сътвори две напълно идентични същества? Не. Тя преследва многообразието. Може би в нея е вложен механизъм за бягство от съвършенството- то е смърт, която ще я възпре да твори. И пряко това, го постига във всяко създание.

Разстоянието между веждите и очите на Венелин Каменов от метрото беше по-голямо от това на Венелин Каменов физика. И гласът не беше същият. Пролича, още когато размениха поздрави, а и по-късно в течение на разговора. Тембърът се доближаваше, но силата му бе по-малка. В най-общи линии, ако ги погледнеше човек, можеше да вземе единия за другия, но на втори поглед изплуваха разликите. Може би сходствата са привилегия на нефизическия свят- качества на характера, стремления на душата…, и те са, които могат да създадат привидна близост, да дадат онова, което наричаме излъчване, общ дух, образ, но и да породят най-остро противопоставяне.

Венелин, който живееше в бараката, въпреки широтата на възгледите и разбиранията си, мислеше за възможно близнакът му да не е съвсем с всичкия си, и тръгна за срещата с тази нагласа. Действителността го опроверга, както често се случва. Не беше и това се оказа колкото освобождаващо, толкова и озадачаващо. Отпадаше вариантът думите му да са налудна случайност, което затвърждаваше и диалогът им.

Венелин от метрото бе неблагоразумен. Той смяташе, че има право на своя странност, на свободата да я изрази и очакваше да бъде приет по силата на същото това право. На теория всички сме равни, равнопоставеността е наша рождена привилегия. Решиш ли обаче на практика да се възползваш от нея, разбираш, че тя стои само в теорията и в границите на ума. Неприложима е, даже излишна. Защото веднага влиза в конфликт с друго право и друга свобода- това да създаваш правилата, каквито, по законите им, са вече установени, но не от теб, а от смелчаци, успели да наложат волята си и да ограничат тази на останалите, включително и твоята. Венелин се бе оказал боец в битка, която най-малко търсеше, излизаше даже, че той я провокира. Миротворците са войнолюбци- едно откритие на Изтока, което се проявяваше чрез него. Той желаеше да намери отклик на думите си, преследваше именно сходство на светоусещане и преживяване. Наивно вярваше, че, дори хвърляйки напосоки, нечия врата ще се отвори и ще установи, че го има. Вместо това, го обявиха за ненормален, направиха фоторобот и го пуснаха по телевизиите, че се издирва. Едва сега, на раздумка със съименика си, той можеше да се отпусне, да плува в свои води, да изрази, което носеше и знаеше, и то се превърна в семе, каквото първоначално бе, но семе, което пада в благодатна почва, на място, което го приема с разбиране и му предоставя шанс да покълне, да се роди в предназначението си.

–  Реалността е филм, в който искаш да кажеш определени реплики, обаче изричаш други- по-глупави.

И:

–  Не тръгвай след болката. Остави я да боли и ще си иде.

Такива ги говореше и питаше Венелин кое им е нередното на подобни приказки, който на свой ред го връщаше към Озарението, питаше го как се е озовал в него, как се е върнал от там.

–  Преди това, нека ти кажа защо стигнах до него, как се случи така, че да го открия. Мисля, че, когато човек прави нещо дълго време, настъпва момент, в който, ако сам на себе си не каже: само това ли е?, спира да обича нещото, а то- да има смисъл за него. Ако след „Само това ли е?“ не продължиш да търсиш, нещото е изчерпано и ти за него. Напротив, ако след това не спираш да вървиш, непременно ще откриеш или нов материал, или ново средство, нов начин или нов израз, изобщо нещо ново ще намериш. И това ще ти отвори следваща врата към това, което обичаш, за да продължиш да го обичаш; ще задълбочи отношенията ти с него и, в крайна сметка, ще развие теб. Не си ли зададеш въпроса „Има ли нещо повече?“, спрял си и трябва да си постигнал тавана си. От тук нататък не очаквай повече отвъд механичното възпроизвеждане на едно и също повторение. Не отправиш ли поглед надалеч, убил си себе си, убил си и това, което дава смисъл на живота ти. А сега, на въпроса ти…

С години не беше стъпвала на културно мероприятие. То и толкова културно ѝ се видя. Яна не бе въодушевена от развитието на съвременните технологии. Дигиталният звук, малкото киносалонче, което приличаше по-скоро на бутикова зала за вип посетители, не ѝ даде усещането за преживяване, което отваря душевен хоризонт, не я въведе в мащаб, който разчупва ежедневните рамки. Не я докосна. Но благодари на Венелин, че я извади от кутийката на миниатюрния ѝ свят, за да узнае, че по дребнавостта си той не отстъпва на индустрията, която създава условен художествен свят с претенция за глобализъм. Глобални бяха само материалните средства, вложени в киноплатното, не и дълбочината. Бе плитко море, в което не би могъл да плуваш, дори да можеш. „Изместили са центъра на смисъла.“ - каза си Яна на излизане от киното – „Положили са го другаде. Човечеството е в криза на духа, която компенсира с финансови вложения. Изкуството не е разговор между човеци, чийто език е общ и чрез който се обменят идеи, а монолог на технологията.“

Отбиха се във Венелин, преди Яна да поиска да се прибира. Бяха се разпалили и спореха.

–  Технологиите ще убият изкуството. – твърдеше Яна.

–  Не. Те са само едно ново изразно средство. – отбраняваше се Венелин.

Яна се плашеше, че човешкото е погребано, че роботизацията придобива надмощие. Венелин смяташе, че това е необходима крайност, в която трябва да се отиде, за да се стигне същината. Не виждал ли какво става- всичко, с което си служим, са уреди- смартфони, таблети, компютри, машини, които са програмирани, скоро сигурно и човешките мисли биха могли да се подменят с по-нова версия като софтуер с по-добри възможности. Венелин се противеше.

–  Вярвам в развитието, колкото и лош и страшен да изглежда процесът.

–  Но тези противоестествени дейности, които човечеството извършва, не те ли тревожат? Изкуствено оплождане, биохрани, които колко са био, след като са наш продукт, а не природен, ГМО и всякакъв род генни модификации? Ние сами застрашаваме живота си. Самоунищожаваме се.

–  Ще ти задам един въпрос. Сега същата ли си, както когато си била дете?

–  Предполагам, че не. Но какво общо?

–  Ще ти кажа. За себе си откривам, че в определени мигове се оказвам някой друг. Толкова друг, че даже спомените, които имам не са мои. Спомням си ги, но сякаш не аз съм ги направил, и се питам как са се озовали в главата ми, защо ги помня, и дали не са нечии чужди. Не мога да се върна там, гледам ги през витрина, зад която са те. В тях може да съм аз, но вече не съм. Не изпитвам сантимент да ги изживея отново. Знам, че би било хубаво, но се питам има ли смисъл, а щом е така, навярно са били съвършени и няма за какво да бъдат поправяни. Какво по-ярко доказателство, че развитие съществува, че изминаваме път от точка А до точка Б, но не само, защото, когато се върнем в началото, вече не сме същите. Усъвършенстваме се. Изглежда, че се въртим в кръг, но след всяко повторение придобиваме нов нюанс, може изменението да е на милиметър от предишното ни постижение, но е вече друго. Пътуването е вътре в нас и там нещо се намества, независимо как изглежда отстрани. Технологиите са играчки, те са едно от средствата, чрез които това вътрешно движение се осъществява. Да, човешкото е затрупано, но си е там и ще дойде миг, когато ще ни напомни за себе си.

Яна знаеше, че живее и мисли така, защото го бе срещнала. Бе се изправила пред него- той бе източник на нейното безсилие, на съпротивата ѝ, на болката ѝ, на омразата и страстта ѝ, но още не можеше да го определи. А и да можеше, как би се лишила от силата, която ѝ даваше мъглявостта на този неизразим въпрос, който подхранваше безсилния ѝ наглед живот? Все някога щеше да го достигне- дали гугутка в пролетна утрин щеше да ѝ го подскаже, или щеше да го прочете в случаен текст, или щеше да го чуе между редовете на обикновените думи на някой, който води с нея банален диалог, или щеше да е калинка върху рамото, или слънчев лъч в окото, които ще я събудят в осъзнаване, но бе убедена, че източникът ще е жив.

– Невъзможно е да се говори за същественото. Джино е сам. Трябва да вървя, че ще извърши някоя поразия.

– Как е Джино? – хилеше се Венелин, когато ѝ се обади, беше се прибрала.

–  Май не ми се сърдиш. Попитал си стъкленото кълбо. – каза Яна.

–  Сладък е. Как е днес?

–  Притеснявах се, че няма да се справи сам, докато ме нямаше.

–  Можеше да ми го оставиш.

–  Не знаех, че си ми простил. А Джино ръфа един кокал, който му купих. Разнася го и приръмжава.

–  Щастлива си. Гласът ти звучи различно. На някое небе си.

–  Да. Заради Джин е. Само като го погледна, очите ми светват и се захилвам. При теб как са нещата?

–  Ами…още не знам. Мена чакам. Възложих ѝ задача да проучи.

–  Ей, чудех се, исках да питам: как получаваш мислите ми? Като образи или…?

Венелин не очакваше и помълча известно време.

–  Като цели изречения. Понякога идват направо подредени, а понякога думите са разбъркани и виждам как умът ми ги слага в логичен ред, докато аз само наблюдавам отстрани. Има случаи, в които пристига една дума- като сигнал, който заостря вниманието ми, да кажем, „куче“. Изплува ми и аз решавам дали да тръгна след нея. Така снощи разбрах за Джино. Като цяло, ако са мислите ти, са по-отчетливи и става без усилия- пристигат като текст с много малко празни места, за които да се досетя, а ако е събитие, т.е. някакъв процес, се налага да се концентрирам, за да го достигна или сглобя от един детайл. Дори и да не го направя, винаги става така, че разбирам за него по друг път- например, чувам от някого, прочитам или виждам нещо, свъзрано с търсеното, но съм подготвен и не се изненадвам, няма нужда да го определям като съвпадение. Световете взаимно се допълват- т.нар. реално и нереално си взаимодействат. Като пясъчен часовник са. Когато изтече времето на единия, се сменят с другия, а аз съм на границата между тях като свидетел на размяната, съзерцавам и двата. Когато им свикнеш, скоростта, с която се сменят, се увеличава толкова, че спираш да различаваш кой кой е. При това, те така се проникват един друг, че различията им се заличават и сливат, а ти заживяваш в един единствен свят, в който няма граници.  

–  Преобразуват се в трети свят?

–  Те всички са един. Искаш ли да идем на кино?

–  На кино? – сега пък за Яна бе неочаквано.

На смрачаване Яна вървеше към къщи. Дали бе получила онова, от което се нуждаеше, и затова махна с лека ръка? На нейно място повечето хора биха били щастливи. Имаше всичко, към което се стреми един млад човек, а житейската река бе довлякла дар, чието предназначение не ѝ бе ясно и не можеше да привиди като съкровище, каквото бе. „Не съм просякиня и не се нуждая от подаяния.“ – говореше си с някого тя. – „Гадно е да те съжаляват. Не искам да получа нещо от съжаление. Предпочитам да бъда нищо и никоя.“ – „Не го мислиш наистина.“ – беше Венелин. – „Отбягвам да се включвам, но не се стърпях. Не си сигурна, точно защото имаш сигурността. Отказваш да извършиш промяна и затвърждаваш несигурността. Не аз съм неизвестното, а рутината, в която си изгубила способността да различаваш стойността на нещата. Знам, че опитваш да пишеш, но само защото то е нещо, което не пасва в познатата ти схема, не забелязваш, че се е пробудило. Би могла да вървиш в тази посока. Мисля, че способността, която си развила- да виждаш в тъмното, си придобила несъзнателно. Тя е символ на потъването ти в еднаквостта, но може да те изцели. Вместо да се учиш да живееш в мрака, защо не погледнеш към светлината? Очите ще те болят в началото, но преминеш ли през страданието, ще дишаш свободна.“ Мислите ѝ мълчаха.  

Значи, така било: той си я слушал през цялото време, но от деликатност и тактичност гледал отстрани и не се намесвал. Бе го предизвикала и се притичваше на помощ. Какво трябваше да се случи, за да извади черното жило, което я пробождаше в мигове на избор като този? „Защо постъпих така? Той не го заслужаваше.“ – излъчи и се поправи. – „Ти не го заслужаваше.“ – „Разбирам защо го правиш.“ – беше на линия и върна отговор. – „Не се измъчвай с колебания и раздвоение.“

Слушаше го, когато бе подминала контейнера на тротоара, но слухът ѝ долови скимтене. Чуваше го периферно и, докато стигне завоя, то се засили, изпълни съзнанието ѝ. Нямаше как да не го забележи. То я извади от унеса. Посоката на гравитацията се смени. Яна излезе от света на мислите и влезе в света край нея. Обърна ход.

Зад коша за отпадъци се бе свило кученце- светлобежово и треперещо. То я погледна и тя, без да обмисля много-много, без да търси майка му или собственик, каквито по-вероятно бе да няма, предвид мястото, на което го откриваше, понеже в нея проговори инстинктът или понеже я завладя топлината на очите му, го вдигна, а то не се възпротиви, притисна го до себе си. Пронизителният звук спря.    

Прибраха се двамата. Не знаеше момче или момиче е. Пусна го в преддверието да види какво ще направи, докато тя сваляше горните си дрехи,. То си кротуваше и Яна го заля с милувки. Вмъкна се в кухнята и му сипа вода в паничка. То излочи всичко за времето, през което тя се щураше насам-натам и искаше да се сети какво да му измисли за легло. Нищо не реши, но го грабна и се метнаха в банята. Героят – разпозна тя – бе изкъпан и подсушен, прикътан в стара хавлия. Не издаде звук, не избяга, не я одраска, не я ухапа и нямаше как да не спечели правото на вечеря. Стопанката му намокри хляб, наряза малко колбас, какъвто имаше, а той не навири нос. На първо време това щеше да яде, а утре щеше да му купи кучешка храна. Без капризи и с доволство олиза чинийката си, когато го бе въвела в хола. Яна сияеше, погълната от живата картина пред очите ѝ, която да озаглави: „Свирепият глад на едно бездомно кученце“. Сърцето ѝ се изпълни– не знаше с какво. То бе просто средоточие на субстанция, която правеше така, че тя чувстваше присъствието на онова, което наричат щастие- онова, което те въздига, а и тежи, но чиято тежест е приятна. Кученцето изду коремче, което – по силата на гравитацията - го задърпа, и то едва се примъкна и катурна в краката на Яна. Тя се разведри. Хвана го с ръце, намести го в скута си и го замилва. Ще спиш при мен- заповяда му и главата, заедно с ушите му, отнесоха няколко неизпитвани досега разтърсвания. Идеше ѝ да го смачка от умиление. И ще се казваш…я, да те видя…Джино, а по-краткото ще ти е Джин, нали ги знаеш джиновете- онези духчета, откъде ли пък да ги знаеш… Харесва ли ти?- говореше му, докогато и на нея самата ѝ се доспа.

След две сутрини Венелин се раззвъня на Яна: видя ли, та видя ли.

–  Какво да видя? Работя. Не мога да говоря. Да се чуем по-късно.

Не изтърпя до вечерта. Звънна в обедната ѝ почивка.

–  Извинявай, че те притеснявам, обаче…

–  Успокой се но-напред.

–  Не мога.

–  Какво е станало?

–  Май прекъсвам обяда ти. – чу я как се мъчи да скрие, че дъвче.

–  Няма проблем. Казвай.

–  Гледа ли новините?

–  Не следя телевизиите. Имам интернет. Защо?

–  Ама ти сериозно ли?

–  Изплюй камъчето! – малко остана да му се развика.

–  Издирват ме.

–  Знам. Е?

–  Как така?

–  Обявен си за издирване. Зная го, още преди да те срещна.

–  Ти затова ли подходи все едно ме познаваш?

–  Предполагам.

–  Ама не съм аз! Видях снимката си в новинарския поток, обаче не става дума за мен.

–  Имената ви са същите. Остава фотороботът да е фалшив.

–  Как е възможно?

–  Незнаен брат близнак? Край теб е винаги забавно. Непрекъснато се случват необясними неща. Как така се оказва, че всичко има пряка връзка с теб?

–  Иронията ти е излишна. Повтарям ти: не съм.

–  Обърках се.

–  Нека се видим довечера. Моля те!

Яна извъртя очи в отегчение, но каза „Добре, какво да те правя. Ще дойда.“

Отивайки към къщата, тя си припомни как тогава заговори Венелин. Не си обясняваше защо го направи. Беше импулс, който последва. Не прозря заплаха. Просто се вклини в една настояща ситуация, без изборът ѝ да бе мотивиран от някакъв произвол. „Трябва да съм търсила авантюра.“ - каза си. – „Нещо встрани от ежедневието. Когато ти дотегне, стреляш напосоки навярно, натрупаната инерция се излива в действие, което изглежда спонтанно. Така ли беше? Знам ли и аз…“

Април си отиваше, но изменчивостта му- не. Сиви облаци се скупчиха, когато Яна наближаваше дома на Венелин. Небето помръкна. Само над нея светеше като отворен прозорец светло петно. Тя се движеше под него, вярваше, че ще изпревари дъжда, още повече, че излезе вятър. Той щеше да раздуха небесната завеса, която хвърляше тъмнина извън светлинния портал. Яна подтичваше, а чантата ѝ се блъскаше в тялото ѝ. Ето я и къщурката. Ето го и Венелин на входа. Беше отворил вратата в очакване.

  – Дълбоко си се разтревожил. – подхвана тя, когато стоеше срещу него. – Не съм и подозирала, че може да си толкова нетърпелив.

–  Защо не ми каза? – почти я упрекна.

–  Намекнах, но ти отвърна, че нямаш представа.

–  Дори не си спомням. – събра длани като при молитва и ги допря до устните си, въртейки глава, за да изтърси сякаш спомен от паметта си.

Влязоха.

–  Наясно ли си, че ще ме изхвърлят от проекта, ако от фондацията разберат?

–  Да.

Плесна бедрата си, отпускайки ръце в безсилие.

–  По-добре, отколкото ако се бях обадила на 112. Каквото намерение имах.

Венелин закри с длан очите си и на къси интервали повърташе глава- „не може да бъде“ казваше с това.

–  Ти къде видя съобщението? – върна го в реалността Яна.

–  Случайно. Не търся новини в интернет. Бях в заведение. Седнах да пия кафе. Вървеше телевизор. На секундата се изстрелях.

–  Колко е часът? – продължи тя.

Венелин погледна телефона си на масата.

–  Наближава шест.

–  Пуснѝ лаптопа да проследим някоя онлайн емисия, ще я мислим после.

Не можеше да се окаже по-странно, противоречащо на всякаква логика и потвърждаващо всяка теория за съвпаденията и знаците. Издирваният и Венелин не само си приличаха, не само имената им бяха еднакви. И за Яна, и за новия ѝ приятел особеното тепърва предстоеше.  

Венелин Каменов се появил в метрото преди около два месеца. Бил забелязан, защото поведението му било необичайното за пътник. Телевизията за пореден път му отделяла внимание, тъй като граждани сигнализирали за развитие по темата. Вече се качвал от различни метростанции и започвал да говори с особен маниер. Думите му звучали свързано и логично, но някак налудно. Заговарял някого и разказвал на него или адресирал към всички присъстващи, че идва от Озарението. Че това било място, където човек се свързва със себе си, със своята най-дълбока същност, където проглежда за нея. Че в него можел да открие свои способности, закодирани от векове, приспани от бита и реалния живот. Изнасял цели проповеди, като ангажирал с тях всеки, който проявял минимален интерес към него. Медията внушаваше спокойствие, като твърдеше, че човекът не застрашава никого по никакъв начин. Агресията му се проявявала единствено във факта, че задържал вниманието на обикновените хора и смущавал пътуването им. Поради непривичното му спрямо обществените норми държание, телевизията отново уведомявала своите зрители, предупреждавала ги и се обръщала с надежда към тях да съдействат за изясняване на случая, тъй като странникът изчезвал и след неопределен период се появявал пак, поради което се оказвали безуспешни опитите да бъдат уведомени и задействани институциите.

–  Бих описала срещата ми с теб именно така. С разликата, че инициативата бе моя и че не ти ми наговори тези неща, а че те се случиха по-късно и лично двамата ги наименовахме. – започна Яна.

–  Не съм аз. Вярваш ли ми?

–  Аз те срещнах месец след времето, за което говорят. Имената и физиката е възможно да съвпадат, макар процентът на вероятност да ми изглежда твърде малък, даже клонящ към нула, но да приемем… Обаче останалото е умопомрачително… От къде този човек би могъл да знае това, което ние с теб знаем?

–  Но вярваш, че не съм аз, нали?  – искаше да е сигурен.

–  Излиза, че съм се припознала. Не знам какво да мисля.

–  Ти може и да ми вярваш, но не мога да съм сигурен за другите.

–  Всъщност, ако наистина нямате нищо общо, няма и причина да се тревожиш.

–  Как бихме могли да разберем повече за този човек?

–  Не ме въвличай в криминални разследвания, моля те. Всичко дотук ми е достатъчно. Ако съм била жадна за приключения, уверявам те, жаждата ми е утолена.

–  Няма ли да ме подкрепиш?

–  Какво искаш да направя? – възмути се Яна.

Венелин се отстрани и я погледна.

–  Уверен бях, че мога да разчитам на теб.

–  Имам чувството, че ме манипулираш.

–  Глупости. Смятах, че се зароди приятелство между нас. Изглежда, съм грешал. – той наведе глава.

– И сега го правиш. Искаш да се чувствам длъжна.

–  Ще се оправя някак.

–  Извинявай, но аз…

–  Променила си се. Интересно ти беше, а сега...

Яна се обърна и си тръгна.

Какво бе по силите му, без да раздува много-много ситуацията? „Как не се сетих? Мена ще питам. Тя е шушумига и се вре тук-там.“ Тя вдигна веднага. Беше събитие да види името му върху дисплея на телефона си.

– Батенце, за да ми се обаждаш, или нещо извънредно лошо се е случило, или е безкрайно хубаво. Какво е?

–  Ирма, виж сега. Получи се нещо сложно.

–  А, не на мен тия. Тая роля е моя!

–  Стига! Издирват ме. Тоест…

–  А, това ли? Знам. А с мен и тия, дето гледат телевизия.

–  Какво?

–  Наясно сме, че става дума за случайност. Много си приличате.

–  Чакай. Правилно ли разбрах: всички знаят, освен аз?

–  Какво толкова?

–  Мога ли да се видя някак с този мой близнак? Ти имаш познати тук и там…

–  Искаш ми услуга? Не е за вярване.

–  Мено, вразуми се. Не мога да ти кажа защо, но е с космическо значение.

–  Добре, де. Не се палѝ толкова. Ще стане ясно мога ли да направя нещо.

–  Да е по възможност в близките дни обаче.

–  Е, хайде сега, претенции, батенце. Падна ли ми в ръчичките, а?

–  Искаш да ме изнервиш и ядосаш ли?

–  Ноу мърси, батенце! Целувам те! А по моя въпрос…като се чуем...

Тя включи уреда, както мъжът го бе направил. Натисна горния бутон докрай, за да регулира степените, превключи ги плавно една след друга. Металните струни се намагнетизираха и заизпускаха искри. Страничният стартер се затвори. Яна бе толкова съсредоточена, че не видя създалото се електричество и нямаше повод да се уплаши. Червените и сините ленти заредуваха сигналните си светлини. Озарителят излъчи матирана мъгла, в която момичето се изгуби. Интензивността на полето се подсили и антената затрептя. То не се разкъса, а запази целостта си, в която Яна потъваше. Когато страничното копче прицъка в изходно положение, тя се бе върнала.

–  Двадесет минути е сеансът. – констатира Венелин. – Как си?

Яна бе отнесена в първата една минута от завръщането си, но отговори, че се чувства добре. Поиска да седне. Венелин бе весел. Бяха успели. Бяха постигнали общ успех.

–  Искаш ли вода или друго?

–  Ще допия, каквото си ми сипал. – още говореше зашеметена.

–  Срещна ли някого? – заразпитва я.

–  Да. Преди да стигна далеч, видях дете с книга. А после беше разговорът.

–  С кого?

–  Беше ти. Но имаше и още хора- невидими. Усетих ги. Не мога да ги назова.

–  Супер! – малко остана да подскочи. - Виждаше ли се полето отстрани?

–  Не. Виждах само теб и Озарението.

–  Значи, всичко става само в ума ни или в съзнанието…

–  Да. Контактът се осъществява там.

–  При мен нямаше разделение. Полето беше пълно- като пашкул или капсула. Само силата му нарастваше до плътно сияние. Светлината не дойде от процеп, бе навсякъде.

–  Не като при мен.

–  Да. И това, което ми каза…

–  Какво беше?

–  Няма да го видиш, Пътят е скрит. Какво се случва, няма да разбереш. То е Тайна. Но ще бъде твоя, ако ѝ позволиш да се прошепне.

–  Това мои думи ли са?

–  Да.

–  А в моето озарение знаеш ли какво ми каза ти? Знам Тайната, сама ми се подсказа.

–  Което е май почти същото.

–  Аха. Имаше ли още?

–  Да, но сега мисля за по-общото. Смятам, че това „място“ е във всеки. Щом и аз бях в него… Общо е само в смисъла на достижимо за всекиго. А защо беше точно ти? Излиза, че, свързани тук, сме свързани и там. Спрямо това, необяснимо е, че в пространството не присъстваха мои близки и приятели.

–  Защото не са събудени за него. Може би, са били, но без лицата си.

–  Като онези зародиши в „Матрицата“. Тоест, световете са отразени един в друг.

–  Да.

–  Защо са разделени тогава?

–  Не са. Забравили сме връзката и пътя между тях. Засипали сме ги със страх, съмнения и отрицание.

–  Колко глупаво.

–  Нали?

–  И аз исках да остана в тази глупост. Но защо чрез озарител? Ти можеше да ми разкажеш, а аз да го приема.

–  Това, което наричат „Бог“ е субективно преживяване. То е най-сигурният път към вярата. Не можеш да преживееш преживяното от друг. Не и по неговия начин.

–  Бог? Ти нали беше учен?

– Да. И още съм, но, да кажем, съм почитател на ретрото.

– А могат ли двама да имат еднакво изживяване в еднакъв момент?

Той не отговори.

            Ако за Венелин влизането в Ореола бе Озарение, Яна нарече своето- Осияване. И за нея бе невъзможно да опише пребиваването си там, ако изобщо можеше да се твърди, че бе посетила друго място. Онова, в което бе убедена: че не бе същата. Неизразимо бе. Как едно цвете да разкаже какво е да си семе, пъпка, цвят, пресъхващ стрък?

            Яна бе преминала границите на своите вътрешни деления. Бе се изкачила на върха на своята завършеност. Пълното съгласие се предшества от пълно отрицание. Везните се бяха заковали в средата, която отсъства. В това няма нихилизъм. Бе Тайна, която не се изрича, а се преживява. Какво е преминаването по мост, ако не преминаване по мост? И какво е прекосяването на небесен мост, ако не прекосяване на небесен мост? Не съществуват тук и отвъд, а само отделни моменти на съзнавано и несъзнавано „сега“, които се движат в неподвижна линия, положена в неподвижен център. Центробежността на множествата от „сега“ се пораждат и завръщат центростремително във вечен миг.

            Ние едновременно сме и не сме. Присъстваме и отсъстваме. И когато присъстваме сме в едно с друго присъствие, но в отсъствие спрямо други присъствия и отсъствия. А когато отсъстваме сме в едно с друго отсъствие, което се превръща в присъствие и отсъствие спрямо други присъствия и отсъствия. Така, едни врати са отворени, а други затворени и те сменят местата си, когато и противоположните ги сменят. Ако всички са отворени, също толкова са и затворени. Видими и невидими, се подчиняват на синхрон. Няма абсолютно безобразие или абсолютна красота. Светът се руши и създава, за да се руши и създава; за да върви и да спира в своите движение и покой, които превръщат съществуващото в несъществуващо и обратно; за да бъде всичко и за да не бъде нищо, но и двете да ги има все пак.

Яна не бе и мечтала да преживее точно такъв епизод в живота си, но бе мечтала за необикновени неща и си изясни защо Венелин не ѝ разкри в пълнота личното си изживяване. Не бе умопостижимо и затова- бе отвъд езика. Не можеше да бъде изречено. Оставаше в паметта и нямаше как да се забрави. Но липсата на думи, които да го назовават най-точно, бе естественият защитен механизъм, който го затваряше за описателство и го съхраняваше за живота, за да го достигнат само истински пожелалите.

– Как ти се струва това? – обърна се към Яна Венелин, когато беше затворил вратата и я затисна с гръб.

–  Не знам какво да мисля, вярвай ми. Не ми харесва.

–  Аз пък съм озадачен.

–  Трябваше ли да му кажем, според теб?

–  Струва ми се, че знае. Тестваше ни.

–  Проверяваше дали сме го открили?

–  Може да пропускаме нещо. Освен Озарителя, възможно е да има текстове, от които да се научи повече за него.

–  Ти навсякъде ли подреди?

–  Да. Не бих изхвърлил нищо ценно. Особено книжа със странни формули или описания.

–  А тази стая? Какво има в нея? – Яна посочи вратата до входа.

–  Нощната. Ела да видиш.

Стаичката разполагаше със старинно дървено легло, покрито с памучна кувертюра с дантела от меки конци по края, с две шкафчета. Срещу него се мъдреше голям трикрилен гардероб, на който Яна веднага се нахвърли.

–  Нали не ти харесваше? – заяде се Венелин.

–  Помагам ти просто. – репликира го тя.

Яна прерови, но в шкафа стояха накатени само стари дрехи.

–  Двойно дъно? – подпряла дясната си буза с ръка предположи тя.

–  Много кримки гледаш.

–  Вършат работа в подобни случаи.

–  Откажи се. Вече търсих.

–  Какво правим? – като събудена от сън каза тя.

–  Търсим записки от недалечното минало.

Осъзнала, Яна отряза:

–  Аз съм до тук. Отказвам да участвам в…

–  В какво?

–  …измишльотини. Не сме в „Досиетата Х“.

–  Да идем оттатък.

Яна седна и отпусна глава назад. Изпуфка веднъж.

–  Виж какво, обикновено не се забърквам в каши.

–  Не е каша.

–  А какво?

–  Нещо интересно, което придава вкус на живота ти. Нещо, заради което се замисляш. Нещо, което влива необходимата доза безпокойство, от което да се роди новото.

–  От кога говориш така?

–  Винаги.

–  Искаш ли да донесеш този Озарител, да се озаря и да се приключи с това?

–  Така те искам. – скочи Венелин зарадван.

Върна се с мазната кутия, а лицето му лъщеше от щастие.

–  Не трябва ли да съм сама?

–  Нека бъда тук. За всеки случай.  

Когато Яна вървеше към дома на Венелин, бе неделя. Избраха деня, защото бе удобен и за двамата. В него има от спокойствието на останалото назад и от началото на предстоящото. Вървеше пеша, защото утринта бе усмихната и въздухът ободряваше. Бе около девет сутринта. Студените и топлите атмосферни маси не бяха сменили местата си и хладът можеше да се определи като лек полъх от отваряне на фризер, примесено със слънчевата топлина на утрото. Те освежаваха сетивата ѝ. Затова не извика такси.

Една от причините да живееше още тук бе, че разстоянията са относително къси, можеш да се движиш, вървейки, да ходиш по улиците без притеснение, без да дишаш смог. За Яна това бе малка, но необходима доза романтика. Нямаше против мегаполисите, но вярваше, че закътаните градчета съхраняват дух, който другаде не се чувства.   

Венелин не я посрещна, макар да се мотаеше пред къщата. Обхождаше зелените площи пред нея. Ровеше с поглед тревата като да търсеше нещо.

–  Какво правиш? – Яна бе пристигнала и пристъпваше по камъните като по лотосови листа.

Той не каза нищо. Видя го да прикляка и да прокарва ръка по пресните стръкчета.

–  Намери ли, каквото те интересува? – за втори път атакува Яна.

Бе толкова съсредоточен, че не ѝ обърна внимание. Разбра, че дойде, но бе погълнат от важността на друго. Тя прие и се измести под стрехата, наблюдаваше го от там. Венелин прескочи каменната пътека и приклекна на противоположно - на линията на предходното - място. Не установи нищо, изглежда, защото се изправи, обърна се и тръгна към Яна. Наоколо не се виждаше никой.

– Да влезем.  – прикани я той.

–  Ако не е необходимо, по-добре да не знам. – каза тя, когато преминаваха вратата.

–  Не, не. Вътре ще ти кажа.

Затвориха и Венелин обясни:

–  Бях в кварталното магазинче. На връщане забелязах два малки кръга от двете страни на пътеката. Сигурно си чувала за житните кръгове. – Яна го гледаше и той прие това за „да“. – Подобни бяха, но малки. Особеното е, че докато се приближа, се изгубиха. Оставих покупките и излязох да разгледам по-подробно. Тревата беше поизмачкана наистина, но окръжностите не бяха така ясни, както когато ги видях. Погледнах от мястото, от което първо ми се сториха, но ги нямаше.

Яна стоеше срещу него, не направи нищо. След минути каза:

–  Не искам животът ми да се усложни. Добре ми е така.

–  Не отстъпваш, нали?

–  Не. Постъпвам разумно.

–  Бързо го реши.

–  Съобразно обстоятелствата…

–  Да не би да те е страх?

Мълчеше.

–  Не ми се вярва. – каза Венелин. – Имам друга представа за теб. Нека сипя нещо да се поразсеем. Сядай.

Яна зае мястото, на което бе последния път.

–  Няма да се откажеш заради едни търкалца в тревата, които изчезнаха. Някъде далеч са- откъдето са дошли, или пък откъдето са ми се привидели. – окуражи я Венелин, докато наливаше сок в стъклени чаши на маргаритки, които Яна виждаше за пръв път. – Освен това, засега нищо не доказва, че са във връзка с озарителя, каквато ти, очевидно, съзираш, но в която няма логика, а произтича само от твоето въображение.

            Изказани на глас, страховете нямат власт над нас: Яна последва това правило.

–  Не искам да се получи нещо, което няма да ми хареса.

–  Какво ми има на мен? – контрира Венелин.

Тя не успя да оспори. Не можеше да се избави от усещането, че потъва в дълбока вода и трябва да владее определен стил плуване, който не умееше.

–  Непознато ти е, затова. – рече, когато ѝ подаваше сока.

Тя хвана стъклото, допря го до устните си, но не пи.

–  Едно не мога да си обясня. – продължи Венелин и седна до нея. – Достатъчно безразсъдна си, за да извършиш всичко, което стори досега, а когато стигаш същественото- онова, към което си вървяла, защото знам, че не е случайно, че си тук, спираш. И за мен е ново. Дори още не съм формулирал приемливо обяснение.

–  Ще ни помислят за ненормални. Хората са жестоки.

–  Те няма да разберат. Освен ако ние не им кажем, а ние няма.

–  Ти скри част от истината. Не ме излъга, но не ми каза всичко.

–  Само така ти изглежда.

Яна отново замълча.  

–  Защо го приемаш толкова сериозно? – попита я.

–  Мисля за последствията.

–  Те не могат да бъдат предвидени. Можеш само да предполагаш. В повечето случаи става нещо, извън списъка ти с вероятности.

–  Но ако…

–  Няма предварително знание, Яна. Истински ценното узнаваш, едва когато си преминал действието. Когато то се превърне в опит. Достатъчният брой опити води до потвърждение или опровержение, до приемане или отхвърляне на една теория.

–  В случая опитът не целѝ да се докаже предполагаемо обективно съществуващо явление или преживяване, а конкретен човек да се подложи на неговото въздействие. Би следвало да получим индивидуален резултат.

–  Това искаме да разберем.

–  Казано иначе: няма гаранция, че при мен ще е същото като при теб. Всъщност, аз не зная ти как оценяваш своето озарение- като добро или лошо.

–  Неутрално. Но при мен е обяснимо.

–  Искаш да ми кажеш, че това чудо- озарителят, е възможно да се влияе от субекта, който го ползва.

–  Това се питам.

–  Ами, инфрато? Дали е от значение?

–  Яна, не предполагах, че толкова обмисляш. Имах те за действен тип.

–  Може да съм се променила.

–  Искаш ли да го донеса? 

–  Защо настояваш? В началото дори не спомена. Аз поисках, без да ти кажа, което не ти попречи да разбереш по твоя странен начин.

На вратата се потропа. Яна и Венелин се спогледаха. Кой можеше да е? Нямаше как да се скрият. Който и да беше, трябва да бе чул, че се говори. Венелин стана да отвори.

–  Добър ден! – учтиво поздрави възрастен мъж с мека тъмнокафява шапка на главата, която повдигна и отново постави.

–  А, здравейте! – Венелин позна човека за наема.

–  Не съм дошъл за парите. Има време за тях. – махна с ръка той. – Може ли да вляза?

–  Да, да, заповядайте. – не вървеше Венелин да го отпрати.

Вече в стаята, гостът видя Яна:

–  Вие не бяхте ли момичето, което беше тук в една дъждовна вечер?

Яна се вгледа. Лицето му стоеше в сянка, позакрито от шапката, но когато мъжът я свали, тя позна стареца с олесяла глава, който я упъти, когато представляваше Спиди.

–  Да, аз бях.

–  Приятно ми е да Ви видя отново.

–  Ще седнете ли? – спази етикета Венелин.

–  Благодаря. За бързо.

Мъжът постави шапката на масата, придърпа един от столовете, обърна го към младите хора, настани се като сложи лявата си ръка да легне върху покривката. Преди да седне до Яна, като домакин, Венелин му предложи сок, но той отказа.  

–  Аз понеже по цял ден съм сам и няма с кого дума да разменя…не съм дошъл за почерпка. Дано не преча…

–  Не, не. Всичко е наред. – от уважение потвърди Венелин.

–  Ами, той и кварталът ни е прекалено тих. В блока повечето сме на възраст. Отделно, всеки се е капсулирал… Някой път си мисля, че живеем като в бомбоубежища. Страшни са станали времената. Преди, когато идваха дечурлигите, беше друго, ама откакто спряха… Говоря за племенника ми и неговото семейство.  

–  Да, да. Казахте ми, когато се видяхме.

–  Тя, къщата, е на брат ми, светъл да е небесният му път. Пресели се при ангелите, дето се казва… – дядото обходи с поглед стаята, а гласът му постепенно заглъхна.

Легна тишина между тримата. Яна бе навела глава, а Венелин държеше очите си върху вратата на кухнята и чакаше сантименталният момент да премине. Мъжът се съвзе и продължи:

–  Луди глави бяхме ние с него… Все щуротии мислехме... – очите му, замрежени от влага, сякаш бяха спрели на любим пасаж от книга. – Разделиха се с жена му и той се върна тук. Не поиска да живее при мен. Винаги е бил независим. Дълги години беше военен. Завърши дните си като нощен пазач.

–  Той ли е по-големият?  – прекъсна монолога Венелин.

–  Да, той. И по-голям беше и по-умен от мен беше. Никога не съм го отричал. Не му завиждах, нито го мразех. Възхищавах му се. Гордеех се даже, че ми е брат. Е, утаяваше се чувство за малоценност у мен, но, усетеше ли го, все ми казваше: не си по-лош от другите. Може да не съм, но не съм и по-добър от тях- отговарях му. А той беше. Много способности имаше в различни области… Но… – дядото стисна шапката си. – …да не ви отнемам от времето. Благодаря, че ми отделихте част от него. – Бледото му лице се освети от усмивка.

Яна едва сега забеляза, че то не беше набраздено от бръчки, както при повечето хора на тази възраст. Всъщност, тя с почуда установи, че ѝ е трудно да определи каква е тя. Външният вид внушаваше зрелост, кожата на стареца бе пожълтяла, но нито се беше напукала като пресушена земя, нито се беше отпуснала. „Може работата му да е била такава, че да не го изхаби.“- каза си тя.

На тръгване мъжът се обърна и думите, които произнесе, произведоха тайнственост. Яна и Венелин бяха модерни, рационални хора, но тя ги покори.

–  Брат ми се трудеше над нещо. Така и не разбрах какво. Нощем ходеше на работа, денем се затваряше и по цели дни не го виждах. Беше ми забранил да му преча. Съобразявах се с желанието му. После настана бъркотия около погребението и годишнините и не успявах да дойда. Децата идваха за бързо и не сме говорили. Молбата ми е, ако намерите нещо- записки или каквото и да е… – той не довърши.

Младите хора се бяха снишили, но Венелин отвърна:

–  Разбира се. Разбира се.

–  Хайде, останете си със здраве. – мъжът склони глава и нахлупи шапката си.