Яна дърпаше Джино, газейки снега, и се чувстваше примирена, изравнена и тиха като белите полета край себе си. Дори не ѝ минаваха през ум мисли като какво означава всичко това и какво е значението му за нея. Беше наясно, че Венелин няма как да знае за семейната реликва. Звездата и еленът бяха извън обсега на вниманието ѝ, но светецът… Несъмнени оставаха възможностите на уреда. Но и личността на човека, който влизаше във взаимодействие с него, не можеше да е случайна. Венелин се оказваше по някакъв начин свързан с Яна и като да притежаваше паролата за вход към нейния свят. Сега вече това не я ужасяваше, както бе в началото. Сега го разбираше и приемаше. Той успешно правеше връзка с нея и това бе като да грее слънцето или да тече река. Не можеш да се противиш на естеството или най-малкото е безсмислено.

            Зимата и снегът донесоха на Яна онова откровение, от което тя се нуждаеше. Колко слънца трябваше да изгреят и да залезят, за да го разбере? Ръкавиците ѝ, изплетени в шевици, бяха посипани в сняг. Той неспирно валеше и затрупваше съмнения, догадки, открития и тайни. Яна дърпаше Джино, който най-искрено изразяваше радостта си от тези танцуващи бели късчета, които се изсипваха незнайно откъде. Дали идваха от някакво платно, разпростряно далеч, което някъде някой е накъсал, за да пътува по вятъра дни и нощи, докато започне да се стеле на парцалчета с финес и плавност, както се стеле нещо вече преживяно, като ехо, което долита от вечността? Дали пък не бяха резултат от нечий гняв или благословия, които забулват очевидното и обръщат очите така, че сам да измислиш света, сам да го въобразиш? В такава зима Яна можеше да започне да сътворява дните си.

            Затова и сви от пътя към дома и проправи пъртина към магазинчето си. Нямаше намерение да го отваря за клиенти. Кой ли и би дошъл в снега? Вдигна решетката, пъхна ключа и се намърда вътре. Не знаеше какво търси. Само седна на столчето, което държеше за моментите, когато няма клиенти. Джино се прикипри до нея и от време на време тръскаше глава, при което от ушите му хвърчеше сняг, преобразил се на вода. После я поглеждаше, без тя да знае това, и отново стихваше. Стоейки така, Яна полугласно въздъхна така, сякаш върху раменете си носи цялото бреме на света. Въздъхна и погледът ѝ попадна върху бижу от витрината- висулка за колие, която бе шестнадесетлъчна звезда. Беше звездата на Вергина, но тя нямаше как да знае това.

            Прибраха се късно, но изживели цялата романтика на нощния град, потънал в преспи. Джино бе премръзнал и още с отварянето на вратата на апартамента светкавично разтръска тялото си и се намери в панера със завивката. Яна се засмя.

–  Глупчо! Трябваше да те подсуша преди това. Ще настинеш!

Джино само се навдигна, за да се ослуша и пак се сви на кълбо.

Трепереше. Яна му метна завивка и заговори:

–  Утре е Бъдни вечер, Джин. Какво ще правим с теб? Да идем ли у майка и татко, или предпочиташ да си стоим тук?

            Джино като да ѝ отговори.

–  Е, добре. Искаш да видим какво ще е времето утре. Дали ще става за пътуване или не. Твоя воля, Джин. – каза и отиде, за да го целуне. – Ти си моето съкровище, нали знаеш?

            Джино отправи влажен поглед и изви главичка върху предните си лапки. С това си спечели Яна да го помилва още веднъж.

–  Какво е Коледа без топлина и обич, Джин? А? Някои не харесват снега, обаче студът не ни ли кара повече от всичко да търсим близост? Какви ги дрънкам, Джин? Ще кажеш, че съм от някой сериал или глупав филм, в който героите си говорят сами. Не, че ти си никой, не ме разбирай погрешно. – обърна се към кученцето Яна, докато приготвяше дивана за лягане.

            Оправи се за сън и пожела „лека нощ“ на приятелчето си.  

Но защо Венелин толкова настояваше Яна да присъства?

Когато тишината натежа и започна да се разтича по краищата, да изтънява и да става прозирна, Яна поиска да разбере отговора.

–  Сама знаеш, че не ти споделих всичко, което видях, когато се вмъкнах там за пръв път. – започна Венелин.

            Яна кимна.

–  Ти ме подозираше през цялото време, че крия част от истината. Не съм лъжец. Нито измамник. Озовах се тук по друг повод, но ми се случи нещо, което далеч надхвърля очакванията ми.

–  Без предисловия, ако може. Направо кажи какво видя тогава. – каза със спокоен тон Яна.

  Венелин наведе глава, като да беше виновен за нещо, и продължи:

–  Беше послание, което бе предназначено за теб.

–  Как разбра? Не може да се каже, че тогава ме познаваше. Бяхме се видели един-два пъти.

–  Е, не съм съвсем сигурен все още, но ще ти кажа. Яви ми се образ на жена. Носеше начелник, който представляваше звездата на Вергина.

–  Не я знам каква е тази звезда.

–  Няма значение. Просто слушай. След това начелникът се смени с венец, чийто символ беше елен.

–  Нищо общо с мен. Аз съм най-обикновено момиче. – отново репликира Яна.

–  Всички сме обикновени. Само чуй.

            Яна едва сдържа раздразнението си, което Венелин сякаш не забелязваше и което я остреше повече.

–  Когато и този образ изчезна, изплува нов- лик на светец или светица. Казвам „лик“, обаче нямаше лице. Там, където трябва да стои, беше празно. Зееше черна дупка. Честно казано, се уплаших. Страшничко ми се видя.  

            При тези думи Яна не се стърпя и скочи. Беше забравила, че държи Джино в скута си и той се строполи на земята със скимърцане и лай.

–  Очевидно, ти говори нещо. И, очевидно, посланието е за теб. Аз разговарях с всички тези същества, които сега възприемам като твои психологически аналози. Те са отражения на страни от твоята личност или изобразяват твои качества, прераждания или възможности. Поне аз така схващам нещата на този етап.

            За Венелин Метрὸто този разговор не се бе провел.

Не са. Не са едно и също щастието и нещастието. Не ни ли води будизмът към обезличаване, проповядвайки обратното? Щастието е топла котка в предколеден сняг, а нещастието- тяхното отсъствие.

Бе малко преди Коледа. Градчето бе потънало в украса. Давеше се в брокатени сфери от най-различни калибри и се задушаваше от гирлянди, наметнати по врати, прозорци и градински кипариси.

Яна стискаше каишката на облечения в коледен пуловер Джино, който подскачаше в снега, като го хапеше и джафкаше от радост. Очите му бяха наситенокафяви и озарени от неродената още коледна звезда. Джино бе открил формулата на щастието, но нямаше намерение да я споделя с никого. Бе решил да живее като самодоволен пес, постигнал върха, за който другите могат само да мечтаят.

Връщаха се от къщата на Венелин. Бяха включили уреда и вече бяха свободни. Дори Джино го разбра. Яна вървеше бавно напред, тъй като снежинките, запречили се между топлите ѝ мигли, където моментално умираха като уловени в капан, премрежваха погледа ѝ и тя трудно виждаше пътя. Великолепната четворка беше стартирала копчето. Бяха натиснали спусъка на непредсказуемото. И вече бяха други. Останаха същите, но нещо в тях измина своя път. Слънцата им изместиха орбитите си и се търкулнаха в друга вселена- същата като нашата и различна, но такава я направи смелостта им, че прекрачиха. Силата, че преодоляха себе си и поискаха да стигнат отвъд, създаде другата вселена. Иначе, преди това, тя не съществуваше.  

Когато Яна се появи на прозореца на дървената къщичка, Венелин, с когото се запозна преди месеци, не я очакваше. Навярно я бе забравил и нахлулият студ в края на годината бе превърнал в замръзнало езеро пространството между тях. Яна и Джино изплуваха като сенки изпод дебелия му лед и лицето на мъжа се просветли. Двамата съименици съжителстваха успешно и с радост поканиха гостите. Те знаеха повода за визитата и бяха готови.

Великолепната четворка, карето за непредсказуемости се бе подредило около масата, която преместиха в центъра на стаята. Мъжете се бяха погрижили да бъде топло, а Джино лежеше на единия от столовете. Бяха се строили като герои от детско анимационно филмче с елементи на фантастика. Уредът лежеше в центъра на масата. Нивото на снега покриваше почти наполовина прозорците и къщичката бе като затрупано съкровище, потънало в недрата на тайнствен хълм, който не буди подозрения. Трябваше да бъде колективно преживяване. Щяха да се опитат да преминат завесата заедно. Но заедно ли щяха да останат там- отвъд, в едно цялостно съзнание, или всеки щеше да плува във водите на своя индивидуален ум?

Съсредоточиха се. Венелин физикът пусна в действие апарата, когато почувства, че всички са готови. Джино не помръдна. Когато потънаха в Озарението, бяха заедно, но появата на една звезда, за която всички по-късно говореха, раздели пътищата им и те се разтекоха като клони в небесната шир. Съзнанието на всеки един от тях се материализира в образ, с който пътуваше във времепространството на уреда. Яна бе птица, Венелин откривателят бе меч, който бе ключ, Джино бе сърце, а Венелин Метрὸто представляваше воал, който се рееше по вятъра. Апаратът се изключи и групата се озова отново тук. Като събудени от сън, се гледаха един друг. Каишката на Джино звънна и всички погледи се устремиха към него. Очите му, които срещнаха, бяха най-топлите, поглъщащи и живи очи, които някой някога бе виждал.

–  Аз съм меч и ключ между клюна на птица. – каза Венелин.

–  Аз съм тази птица. – потвърди Яна.

–  А аз съм воалът, който ги покрива. – допълни Метрὸто.

Джино изскимтя и завря главичка между лапите си.

Споделиха за звездата, която всички бяха видели. Останалото глътнаха,

както жадният поглъща животворната вода в пресъхналото си гърло. 

            За физика случилото се бе начало- на неговите размисли, изследвания, хипотези, изводи. Пред неговия взор се отваряше поле, което трябваше да обхване с възможностите на човек, който се занимава с наука, но разбираше, че нямаше да е лесно. Това, което бе открил, бе в нови широки граници, и не можеше да се помести в калъпа на традицията. Изправяше се пред необходимостта със средствата на миналото да изрази една необичайна идея, една идея от бъдещето. Но можеше да опита. Струваше си да опита.  

            Венелин от метрото бе единственият, с изключение на Джино, за когото опитът бе пръв. Той веднага се втурна към стаята, която наричаха спалня, и отвори нощното шкафче. Не, той не отвори, а направо измъкна чекмеджето му и прокара пръсти по надписа, който откри върху бордюра, опиращ върху тавана на вътрешността. Име. В дървото бе издълбано женско име.

–  Любимата на баща ми. – само каза.

Останалите, които го бяха последвали, го гледаха вцепенени.

–  Затова ни остави, ако така мога да нарека постъпката му. Обичал е друга жена освен майка ми. – каза повече на себе си, отколкото на другите.

            Не беше потресен. Това бяха нещата от живота. Пък и не беше дете, което не разбира. Но стоеше клекнал пред нощното шкафче, стискайки чекмеджето. Джино се изправи на задните си лапки, подпря се на крака му и го близна по ръката. Четиримата се гледаха смълчани, докато се върнат притихнали в стаята. Седяха и мълчаха.

За Яна експериментът не бе нещо ново. Онова, което го направи значим обаче, бе съзнанието ѝ за необходимостта от прекрачването на личната психологическа граница. Сега вече знаеше, че, ако го бе пропуснала, никога нямаше да премине следващото ниво. Не самото действие води до промяна, защото след него, на практика, ти си същият човек. Ти. Но не и духът ти, който се нуждае от всяко предизвикателство, за да изпита себе си и да го накара да се чувства жив. Яна разбра, че за пръв път от много време насам, идвайки тук, всъщност е решила да се погрижи за искрата в себе си, която я прави да бъде човекът, който е. Тя се обърна към себе си, към онази безсмъртна частица, която представлява връзка с вечността. Смелостта и безстрашието са крилете ѝ. Ала без колебанието, те биха били безумие, биха били неоснователно безразсъдство, оръжие с безконтролен спусък. Затова Венелин оцени нерешителността и забавянето на отговора на Яна.

Когато се озова отвъд, тя не видя нищо. Нямаше образи. Бе пустота, в която не се вижда и чува нищо. Особеното бе, че тя знаеше, че тази пустота е изпълнена с музика. Именно знаеше. Бе недоказуемо, а и нямаше нужда от доказване. Нито от споделяне или обяснение. Яна я чуваше и разбираше. Тя изпълни нейната лична пустота- празнотата, която заемаше вътрешния ѝ свят. Както слънчевите лъчи нахлуват в празна стая, така пустотата, населена с музика, запълни душата ѝ. Тя бе тайната, която я направи истински свободна.

Свободата не е знание, че имаш волята да вършиш дела. Тя е чувството на волност, което произтича от постигнатия синхрон със самия себе си, от съгласието със себе си. То е резултат от достигането на вътрешен мир. Яна вече не се противеше. Не гонеше нищо и никого. Тя беше със себе си и бе съгласна с това.

Джино се бе сгушил в скута ѝ. Тя прокарваше ръка по козината му и бе щастлива. 

            В дома си Калояна пазеше предмет, който се бе постарала да забрави, че притежава. Не знаеше историята му. Бяха го намерили с майка ѝ при едно почистване. Предположиха, че е останал от бабата на Яна, защото дядо ѝ не беше религиозен. Не, че приличащото на икона изображение бе точно икона. Никоя от двете не бе виждала подобно нещо и се зачудиха откъде би могло да попадне у тях, но прилежно го прибраха, когато забелязаха някаква странна зависимост между неговата липса от дома им и присъствието му в него. Иначе казано, в началото се опитаха да се отърват от „иконата“, защото не можеше да се каже, че си падат по тези неща- църкви, молитви и прочие. Може би бяха вярващи, но не и религиозни… Макар че, нека кажем отново, трудно беше предметът да бъде причислен към каноничните църковни рисунки. Той бе по-скоро стряскащ, даже ужасяващ, и това, както и последвалите намирането му случайности, промениха вижданията на майка и дъщеря и ги доведоха до решението да го запазят. Те не бяха споделяли и нямаха намерение да споделят на някого за него. Не искаха някой да помисли, че са мръднали. Но го пазеха – Калояна го пазеше. Това решиха двете, тъй като Яна смяташе, че така е по-безопасно за майка ѝ, а тя на свой ред считаше за по-правилно момичето да бъде наследник на превърналата се в нещо като семейна ценност вещ.

            В критични моменти или в ситуации, приличащи на кръстопът, Калояна се обръщаше към „иконата“ за съвет. Тогава тя се превръщаше в оракул, а общуването с нея в подобно на ритуал събитие.

            Затворила вратата пред Венелин на квадрат, Яна стоеше пред някаква несъществуваща дилема. Тя висеше в главата ѝ – нереална и наглед измислена от нея – да отиде ли, или да не отиде; да откликне ли на приличащата на молба покана, или да си остане вкъщи. Самата тя не разбираше откъде произтича важността на момента. Не можеше да си обясни защо се колебае. Ако да отиде бе напълно лишено от смисъл, защо я тревожеше? Можеше да постъпи така, което да потвърди незначителността на стореното, и да отмине. Но защо и да не направи нищо я изпълваше с напрежение? Може да звучеше глупаво, но ефектът на пеперудата сега проявяваше своята власт, своята значимост и търсеше утвърждение за правилността си. Ето защо Яна се обърна към своя домашен „оракул“. Неспособна да си изясни положението, тя избра да предостави избора на нещо извън нея.

            Калояна се изправи пред вратичката на най-долния шкаф на секцията в хола си. Вътре, в най-тъмното бе изправена „иконата“. За пореден път Яна потръпна, посягайки към нея. Още не ѝ беше свикнала. Побиваха я тръпки, винаги когато се налагаше да я погледне. Образът представляваше пластика на Вечно Съществуващият, но тя не знаеше. С майка ѝ не се бяха интересували какво изобразява и какво е изписано на миниатюрната дъсчица. Надписът беше на старогръци- ό ω ν – подреден кръгово в ореола на единствената фигура. Но не от това произтичаше страхът, който предизвикваше. Образът напомняше обичайните такива, на които са нарисувани светци. С тази разлика, че този нямаше лице. Но и това не беше чак толкова стряскащо, когато, след първаночалния потрес, свикнеш да го съзерцаваш. Психарията идеше от факта, че, вглеждайки се в мястото, на което обичайно стои ликът на светията, се отразява този на гледащия. За Яна именно той предизвикваше уплах и объркване. Трудно би могло емоцията да бъде определена като погнуса, но би могло да се каже, че приблизително се  побира между нейните граници и тези на шока.

            Калояна не беше мазохист, но няма как да бъде обяснено въздействието, което „иконата“ произвеждаше върху нея. Тя ѝ се подчиняваше, като да беше изпълнител на волята ѝ. Не бе психическа зависимост, но изглеждаше така.

            Преодоляла отвращението, Яна извърши заучения ритуал. После потули дървеното трупче със старинното изображение в шкафчето, опитвайки се да го забрави.

            Все още бе април, когато Яна взе решение да отвори вратата. В този миг тя дори не подозираше какво ще последва. Стоеше на прага, който разделяше това, което вече имаше и което бе изградила сама, и нещо, което имаше неясни очертания като размито от пролетния дъжд петно върху асфалта. Привличаха я цветовете му и я дълбаеха съмненията, че може да сгреши в преценката си за него, че може да остави питомното и да хукне да гони дивото, както би се изразила майка ѝ. Тя нямаше понятие какво ѝ се случва. Не можеше и да има. Иначе не би направила нищо. Изборът ни да поемем по път, който не познаваме, винаги е продиктуван от вътрешната потребност да се развиваме или да потвърдим или отхвърлим наученото. Яна зверски се опасяваше. И се противеше на вълната, която я връхлиташе, защото предусещаше промяната. Тя реагираше на отраженията, които достигаха вътрешното ѝ огледало, и по-скоро на образите, които те придобиваха, пречупени през онези стари схващания, които зацапваха отражателната повърхност, за да породят вулкан от емоции- огнени езици, разкъсващи напластяванията. Светлината бе на път. Тя вечно пътува към нас. А ние към нея. И срещата ни е винаги въпрос на миг, на трепване, на капка дъжд, листо отронено, на правилна снежинка или цвят на пролетта, докоснат от пчела. Най-хубавото на трансформацията е, че не разбираш, когато ти се случва. Ясно ти е, чак когато вече е приключила, защото е като полъха, който прегръща дърветата и разпуква пъпките им, за да погледнат с венчелистчета небето. Защото за това е нужно да си сънен. Не се събуждаш, ако спиш, и не си буден, когато си буден. Едва в просъница може да погледнеш през реалностите.

            Яна открехна вратата и с наведена глава надникна през процепа, макар да нямаше причина да се крие, знаеше кой стои от другата страна.

–  Яна, извинявай, че по това време, обаче… - успя да изрече Венелин, когото познаваше.

–  …обаче непременно трябва да говорим. – довърши предполагаемото му изречение.

–  Да, да. – не знаеше как да продължи той и, въпреки това, направи опит. - Представям ти Венелин. – Каза и със сгъната ръка посочи човека, който хем беше пълно негово копие, хем се различаваше от него по нещо, което бе трудно да се определи и назове.

Яна и новият се погледнаха. Тя сдържано кимна, а той само се взря в нея за секунда и обърна въпросително глава към съименика си. Яна нямаше никакво намерение да ги кани да влязат. Късно бе и щеше да работи утре. А вече се отегчаваше от непрестанните наглед мистериозни събития и факти, които ги сполитаха и които сякаш нямаха развръзка. Искаше да узнае кое какво е и защо е- какви бяха тези хора, появили се по неведоми пътища в живота ѝ, какво искаха, какво преследваха, в какво я въвличат, накъде върви тя, следвайки ги.

Венелин усети колебанията ѝ. Те не бяха нещо необичайно за нея. Познаваше я. Затова бързо каза:

–  Само тази нощ и ще те оставя намира. – каза и побърза да се поправи. – Ще те оставим намира. Моля те за последна услуга. – Разбираше, че, каквото и да каже, няма да бъде достатъчно убедителен, затова заяви желанието си, спазвайки дистанция, каквато доброто възпитание изисква.

Погледите им се преплетоха, потънаха, изгубиха се един в друг, достигнаха обратната страна на вселената и, когато се върнаха, помълчаха още няколко вечности, за да бъде достатъчно времето, необходимо на Яна да произнесе с тон, който сякаш казваше, че от нея зависи съдбата на света, следното:

–  Не знам ще приема ли, но поне да чуя какво е този път.

Джино се бе довлякъл в краката ѝ. Изскимтя няколко пъти и се сви на дъга върху пода, обгръщайки ходилата ѝ. Яна сведе глава, за да го регистрира, и зачака отговора на Венелин.

–  Непременно ще вземеш Джино с теб. – репликира той, като при тези думи палето скимна още веднъж, повдигайки главичка, разбрало, че го споменават.

–  Което значи, че искаш да дойда с вас. – Яна изгледа първо единия, а после и другия.

–  Да. Обещавам, че ще бъде един единствен и неповторим път, след който ще можеш да ни забравиш и да правиш, каквото си искаш. Приеми го като молба от много близък приятел, чийто живот зависи от това. Моля.

Венелин не се опита да я трогне с красиви слова, но тя сякаш предварително се бе подготвила да приеме предложението, каквото и да беше то. Мъжът от бараката ѝ въздействаше по начин, който не бе изпитвала, доверявайки му се безусловно, само привидно оказвайки словесна съпротива.

Вечерта Яна се бе свила на дивана, а Джино лежеше – топличък и мек – в краката ѝ. Телевизорът вървеше. Сменяха се картина след картина. Рекламите агресивно въртяха цветния си образен калейдоскоп, но Яна нито го виждаше, нито го чуваше.

„Как съм могла да си въобразявам, че някой ще иска да ме обича заради това, което съм, заради самата мен?“ - мислеше си. – „Истинска любов... Дори не знам какво означава. Обичта трябва да е като кафе- да идва всеки ден в подходящ момент, с нея да започва утрото. Една глътка и ти е топло и уютно. От аромата и силата кръвта ти кипва, бузите порозовяват, чувстваш се здрав и жив, желаеш да получиш и желаеш да дадеш… Любов, която обгръща, която тече във вените, която е част от теб, без дори да знаеш; любов, за която не мислиш, но която е винаги с теб, която винаги си. Любов кафе- отпиваш и ти е добре. Все си представям какъв трябва да бъде любимият, но той никога не е това. Откъде тогава, по дяволите, ми идват наум тези мисли? Може би, отразяват самата мен… Което желаем да видим у другия, то е в нас, или обратно- липсва ни и затова го търсим… Истината – казват – била това, което най-малко ни се иска… А тя е, че никой няма да ме обича по-искрено от Джино. Пък и нямам време. Нямам време за губене и сърце за разбиване. Затова няма да опитвам нищо и нищо няма да очаквам.“ – домисли и се повдигна, за да види какво прави малкият косматко. В същия момент той навири главичка и очите му светнаха като стъклени топчета, търкулнали се в лъч светлина. Яна се усмихна. Обичаше това топлокръвно телце, което се гушеше в нея и я пазеше, когато на вратата се позвъни.

Джино се разджафка, а Яна го укротяваше, докато надничаше през шпионката. Окото ѝ се разшири от видяното. Беше Венелин. Венелин на квадрат.   

С появата на Джино, начинът на живот на Яна се промени. Това се отнасяше най-вече за утрините. Стана ѝ навик да се събужда от мокрия език на кучето, което започна да извежда на разходка в кварталния парк. Поредната неделя от живота ѝ протичаше в същия ред: Джино се навираше между дърветата, душеше ги по кората едно по едно, за да маркира някое, а Яна стискаше каишката, за да го направлява, и вдишваше чистия въздух.

Откъм уличката с магазинчета се появи Венелин. Едното гледаше към градината и трябва да ги бе видял.

–  Рано-рано си напазарувал. – посрещна го Яна, когато наближи.

Венелин мъкнеше две найлонови торбички по една във всяка ръка, които стовари на най-близката пейка, заради което Джино задърпа Яна и засумтя. Тя го обузда и придърпа към себе си, а мъжът се настани до покупките.

–  Как са нещата? – попита той.

–  Добре. Джино създава проблеми, но все по-често се питам как съм живяла без него. – отвърна Яна.

–  Нещо ново? – продължи Венелин.

–  В какъв смисъл?

–  Е, знаеш.

–  Ах, да. Онези тайнствени неща.

–  Няма ли да седнеш? – Венелин започна да смества чантичките да направи място.

Яна завърза Джино за пейката и се отпусна на нея. Гледаше пред себе си и от време на време хвърляше по един поглед какви ги върши приятелчето ѝ.

–  Не казваш нищо. – отбеляза Венелин.

–  Да. – отговори бързо. – Ако имаш предвид това, което ми повери… Превръщаме се в измислени герои от конспиративен роман, не усещаш ли? А най-особеното е, че, колкото повече се опитвам да стоя настрана и да не се набърквам, толкова повече потъвам.

–  Което означава?

–  Странната тетрадка, която ми повери.

–  Е?

–  Аз не исках да я отварям. Джино настоя.

–  И?

–  Имаше изписана някаква дата. Стара беше- 1916.

–  Сигурна ли си, че не ти се е привидяло?

–  Напълно.

–  Само година ли беше?

–  Не. Пишеше 20.03.1916г.

Венелин се облегна.

–  Датата, на която Алберт Айнщайн публикува Теорията на относителността.

Джино изджафка. Яна го нагледа. Беше се вкопчил в нещо и ровеше с лапи в пръстта.

–  Ела тук. – придърпа го и го намести до краката си. После се обърна към Венелин. – Това е вече прекалено.

–  Така ти се струва. Какво ще кажеш, ако чуеш, че ние не открихме нищо подобно, когато разгърнахме подвързията.

Яна премисляше, но, изглежда, не забеляза същественото, и добави:

–  Ние? – гледаше зачудена.

–  Да. Не съм ти казал. Срещнах се с Венелин. Живее временно при мен.

В мига, в който изрече това, край пейката почти прелетя момиче със сандали, на чиято платформа пишеше: E=m.c².

Яна не пипна тетрадката. Даже не я погледна. Остави я на масичката, на която преди стоеше стационарният телефон, а сега оставяше мобилния или някоя книга за дочитане. Вечерта обаче, когато се настани на дивана да потърси нещо по телевизията, задряма на някаква реклама. Трябва да бяха изминали около петнадесетина минути, когато в просъница чу скимтенето на Джино. Усети нещо в ръцете си и се сепна. Едва отворила очи, подскочи. „Какво правиш! Ще я скъсаш!“ – развика му се тя и я вдигна над главата си. – „Ама и аз съм една! Все забравям, че не е като преди. Вече трябва да се съобразявам с теб…“ Джино обаче не спря да скимърца. Гледаше я настоятелно. „Какво?“ – питаше го Яна. Очите му сякаш светваха, а езикът му увисваше отвън, но тя не разбираше, докато новото ѝ приятелче рязко не лавна и я накара почти да подскочи. „Е, добре.“ – говореше Яна. – „Май не само във филмите се случва… Искаш да погледна тетрадката. Ти си от онези кучета артисти, които подсказват решенията на героите. И какво сега, да я отворя ли?“. Джино джафна пак. Яна премигна, защото не го очакваше, смъкна тайната пред себе си и я отгърна.

20.03.1916г.

„Деветстотин и шестнайста? Какви са тия работи?“  – каза си. Джино скочи на дивана до нея и запъха почти в лицето ѝ. На върха на езика му се бе проточила тънка слюнка. Още като я зърна, Яна го навика, като изместваше тетрадката встрани. „Ще я намокриш! Какво ще отговарям после? Не, няма да рискувам повече.“ – ядоса се, стана и постави подвързията на най-горния рафт на секцийката си. „Невъзможен си!“ – стросна му се. Джино изскимтя, легна на дивана, като положи главичка върху предните си лапи и погледна виновно изпод вежди само веднъж.

Не може да се каже, че Яна запомни датата, която видя. По-вярно би било да се твърди, че тя сама се отпечата в съзнанието ѝ и не я остави да мигне, въпреки упоритите усилия. Беше се забила като гвоздей в ума ѝ, като натраплива реклама се въртеше пред вътрешния ѝ взор, като досадна муха врънкаше в мислите ѝ, в полусъня ѝ, блъскаше я като вълна, обграждаше я като бодлива тел, на която се намушваше при всяко най-незначително движение и изобщо крещеше да ѝ обърне внимание. Посред нощ Яна отметна завивката и екранът на лаптопа светна. Резултатът я порази. „Не може да бъде!“- прошепна на себе си в тъмното, на което Джино, който също беше буден, изскимтя. „Ти пък какво разбираш? Все много знаеш!“- засече го тя и той сви ушички. Изведнъж ѝ дожаля. „Държа се отвратително, знам.“- каза, стана, взе го и го сгуши в себе си. Милва го, милва го, милва го, докато и двамата се укротиха, докато заспаха помирени.

Разговорът с Венелин бе неизбежен. Работата ставаше повече от подозрителна. 

–  Мислиш ли, че съм луд? – попита той, след като разказа как стояха нещата.

–  Не, защото знам какво си преживял- същото, което и аз. Ако ти си луд, значи, и аз съм. – отвърна.

–  Какво искаш да кажеш?

–  Не знам какво ти е наговорила сестра ми, за да те доведе, но аз знам за уреда и въздействието му. Ако твоето е форма на проповедничество, аз развих нещо като телепатия.

Венелин го гледаше, но сякаш не го чуваше или не можеше да повярва. Въпреки това, физикът му разкри своето преживяване.

Разговорът им стана подозрителен, привличаше погледи- някои от минаващите хора край пейката, на която стояха, се обръщаха, след като отминеха. Задуха вятър и довя в краката им измъкнати от кошчетата за отпадъци опаковки от кроасани и вафли. За минути въздушната струя се усили и донесе някакъв кашон, който с трополене се дотъркаля до тях.

–  Хайде да се прибираме! – подкани ученият.

Качиха се в колата и отпрашиха.

Вече в къщата, чийто комарник Венелин бе забравил отворен и от приумиците на вятъра се хлопаше със сила, необичайният им разговор продължи.

–  Религията не може да се взема превантивно. Тя е лекарство. Не го пиеш, преди да си болен. Лекува, когато вече има последствия. Човешката природа е такава: трябва да сгрешим, да страдаме, да си отиде материалното, за да можем да възприемем и разберем учението, да се обърнем към нетленното. Така сме устроени.

–  Как намери уреда? – попита Венелин от метрото.

–  Като теб- случайно. Защо не си го взел със себе си?

–  Мислех, че мястото му е тук. Като Библията- да не напуска дома. – каза и седна.

–  Вече си има име- Озарител.

–  А! Подходящо.

–  Баща ти никога ли не ти е споменавал какво прави? – суетеше се Венелин.

–  Не.

–  Според теб, възможно ли е да има още нещо?

–  Не зная. – Венелин Метрὸто повдигна рамене и се умисли.

Съименникът му използва момента и донесе малко уиски във водни чаши.

–  Виждам, че мога да ти се доверя. – каза Проповедникът. – Затова, ще ти споделя. – Помълча и продължи. – След смъртта на баща ми намерихме къс хартия с надпис на латински.

Венелин- физикът, го погледна със спокойни очи - вече нищо не можеше да го шокира – и попита:

–  Какво пишеше?

–  Deus ex machina.

–  Някакъв бог и машина? Какво значи?

–  Бог от машина. Наложи се да се поинтересувам. Помниш сигурно, в античния театър в края на драмата, със специален механизъм, като от небесата, се спуска бог, който разрешава всички проблеми на героите. Схващаш ли?

Венелин завъртя очи.

–  Напълно.

–  Мога ли да спя тук?

–  Разбира се.

Домакинът за втори път, откакто живееше в къщата, заоправя стаята за госта си, който не бе съвсем гост. Нагласяше завивките, когато, при едно потупване на матрака, нещо изпада. Беше най-обикновена тетрадка с твърди корици. Венелин я вдигна, прокара ръка по тях, обърна книжното тяло откъм гърба, не забеляза нещо особено и побърза да надникне вътре. Тетрадката имаше вътрешна заглавна страница. От горната ѝ част по цялата площ надолу бе разположен израз, който гласеше:

От този ден, от дълбините на сърцето вярвам, защото е абсурдно и това е моето алиби. Тя е Светлина.

Венелин понечи да разгърне листовете, да погледне в сърцевината, когато вратата се отвори, а Метрὸто подаде глава и каза:

–  Настана затишие. Наред ли е всичко?

Венелин вдигна очи. Синът улови погледа и спря своя върху ръцете му.

–  Баща ти е оставил и друго завещание. – изрече бързо и прикани. – Да го разгледаме!

Настаниха се на масата и отгърнаха находката.

–  Не е бил особено предпазлив. Искал е следите му да бъдат намерени. – констатира физикът.

–  Можеш ли да пуснеш музиката, която е отбелязал?

На първата страница на записките имаше заглавие, което веднага грабна вниманието на мъжете. Венелин отвори лаптопа си, включи го и магичният интернет даде резултат на търсенето.

–  Баща ти знаеше ли инглиш?

–  Малко. В по-късните години ги пращаха на обучение, но…

–  А латинският?

–  По негово време се изучавал в училище.

–  Мхм. „Безкрайни кръгове“- това е посланието му.

Заслушаха се в музиката, а Венелин запремигва. В съзнанието му изплуваха кръговете, които намери в тревата и които също толкова ненадейно изчезнаха, колкото и се появиха, и ги накараха да се питат с Яна- лъжа или истина бяха. Беше убеден, че всичко е в някаква връзка, която започваше да му се струва дяволски последователна. Въпросът бе- обективна ли бе тази логика, или резултат на субективните им преживявания? Чувстваше се като във филм на ужасите, в който всяко нещо произтича от друго нещо, а невидимото те влече към неясен край с усещането, че не вървиш към изход, а потъваш в бездънното.

–  За какво мислиш? – попита Проповедникът, забелязал мълчанието.

–  Че, за да се измъкнем живи от това, в което сме въвлечени, трябва да го изпреварим.

–  Кого? Или кое? – недоумяваше наследникът на създателя на Озарителя.

–  Не бих могъл да ти отговоря.

–  За да изпревариш, трябва да предвидиш.

–  Точно така.

–  Но ние не сме пророци.

–  Не. Но при мен се получи така, че бих могъл да разбера някои неща.

–  Какви неща? Говориш загадъчно.

–  Трудно е да се преведе с думи.

–  Няма ли да разгледаме докрай оставеното от баща ми?

–  По-добре не. – закова погледа си в стената Венелин и затвори тетрадката, след което, още преди съучастникът му да се усети, я грабна и се изправи.

–  Какво си намислил? Нямаш право! – наостри се синът и се протегна да му я отнеме.

Венелин изопна ръцете си назад.

–  Довери ми се. Знам какво върша. – гледаше госта си право в очите, а той стоеше като в положение „шах“: не разбираше как е бил победен и в същото време му се налагаше да приеме поражението.

–  Сестра ти ме предупреди, че си особен. – успя да промълви.

Венелин се усмихна и излезе със завещанието в ръце.

Наемателят не се притесни,  че оставя Метрὸто- той си бе у дома. Късничко беше, но яхна колата и не се посвени да позвъни у Яна. Скоро чу симпатичните опити на Джино да се прави на пазач. След бърз поглед през шпионката, момичето отвори, а кучето се втурна през прага и се заувърта в краката на Венелин. Яна не успяваше да го хване и бе готова да се скара сърдита, но вместо това и двамата в един глас се засмяха: Джино неуморно преораваше ходилата на мъжа, появил се по никое време на вратата.

–  Бъжляк. – каза през кикот Венелин, навел се в опит да докопа и погали мъничето. Опашката му описваше непрестанни окръжности и все едно казваше: смейте се, де, смейте. – Не сте заспали още.

–  Ами, не. Невъзможно е с него, както се вижда...

Преди Яна да попита за какво е тук по нощѝте или да го покани да влезе, Венелин каза:

–  Искам само да ти дам нещо, а друг път ще говорим.

–  Пак мистерии. – репликира го Яна.

–  Не. Разплитат се нещата. – подаде ѝ тетрадката, като внимаваше да не настъпи Джин, който се въртеше и скимтеше. – Предавам я на съхранение при теб. Нищо по отношение на нея не е разрешено и нищо не е забранено.

–  Някаква игрословица за дешифриране? Как да го разбирам?

–  Никак. Прибери я при теб- само това.

–  Е, какво пък? Не виждам тетрадка за пръв път. – пое я с ръка Яна, а Джино заскача като дресирано циркаджийско куче, което иска награда за номера си.

Когато Венелин се върна, Проповедникът спеше. Щеше да се наложи да му даде някакво обяснение. 

  Венелин Каменов отиде в дървената къща в такъв момент от живота си, в който повече не очакваше нищо от него. Не беше отчаян, а празен от надежди за бъдещето, затворил вратата на миналото. Беше защипан между клещите на настоящето и не му оставаше друго, освен да го приеме, каквото бе, без емоционална оценка за добро и зло.

Венелин от метрото бе скитник, но не живееше на улицата. Напусна работата си, защото не го удовлетворяваше в степента- нужна, за да иска да я върши. Озова се в градчето, защото дните на баща му приключиха тук. Ако той беше жив, щеше да се срамува от постъпката на сина си, който се раздели с жена си- единственото, което успокояваше Венелин, както и убедеността, че това положение е временно. Съпругата му и момиченцето им щяха да се справят, сигурен беше. Имаха спестявания и щяха да издържат. Тревожеше го само мисълта щяха ли да му простят. Ива го нарече „безотговорен“ и това като присъда тегнеше над него.  

Трудно е за един мъж да последва интуицията си.

Чичо му го подкрепи в решението. Той нямаше деца и за чудене бе, че прояви разбиране. „Синко, не всичко в живота ни е „трябва“.“- каза му.

Безумие- как по друг начин да наречеш това, което направи Венелин?

Страхуваше се, разбира се. Кой не би изпитвал страх, ако трябва да се хвърли с разперени ръце в бездна, при това, без да умее да лети? Не знаеше какво върши, не знаеше накъде върви, но бе убеден, че едно „трябва“ се заменя с друго „трябва“ и е правилно да тръгне по стъпките му. Последните думи на баща му, очевидно предусещал края си, които някакъв къс от стара амбалажна хартия бе запечатал и който откриха върху масата, стояха като забодени с пин върху дъската на ума му. Те бяха обикновени, в тях нямаше нищо тайнствено, но за Венелин след време се превърнаха в Откровение.

Той поживя сам в последното убежище на баща си месец, който се оказа достатъчен за едно себеоткриване. Натъкна се на Озарителя, точно както Венелин Каменов- случайно неслучайно. Ако баща му бе искал да го скрие, щеше да се постарае по-добре. Чичо му бе споменавал на няколко пъти за нещо, над което работел, но племенникът не бе обръщал внимание. Не можеше да повярва, че уредът бе останал извън полезрението им при толкова идвания тук. Винаги почиваха през лятото. Винаги, когато имаха възможност- за седмица или повече, колкото им позволяваха ангажиментите. Пресияна- дъщеря му, не беше от най-кротките, как не го бе намерила?

Шкафът в антрето бе за обувки, но бе дълбок и вътрешността му бе пълна с разни вехтории, които никой не си бе правил труда да подреди. Една сутрин Венелин поиска да изпие кафето си в задния двор, отвори вратичката на ниската мебел, за да потърси и нахлузи някакви чехли. Понеже беше тъмно, той опипом го прерови, като събаряше чифт по чифт, и намери за необичайна формата, на която попадна ръката му- не знаеше да има квадратни обувки. После дълго се удивлява на намереното. Не сподели с чичо си.  

Когато поразучи Озарителя, нямаше как да не го включи, а преживяването му не бе по-различно от това на Венелин и Яна: съществува друг свят, който е част от видимия или обратно- в тези неща няма точно определение, няма пространство и време и всяка гледна точка е в един миг и вярна и невярна.

Не се наложи да се подлага на въздействието му втори път. Не проповядваше, но за другите изглеждаше именно така. Не можеше и да се скрие, нито да потисне настъпилата промяна да се прояви- това би означавало, че е натиснал копчето за осветление, а продължава да стои на тъмно и отрича, че е светло. Съзнаваше, че не знае всичко, но то бе на равнището на ума, а иначе– знаеше, но знанието му не бе информация, която е следствие, а нещо като концентрат под собствено вътрешно напрежение, готов да набъбва още или да се освободи от нещо.

Познаващият Дао изглежда като луд, а пребиваващият в Дао- като отсъстващ. Ето затова обявиха Венелин за издирване.

Просветлените хора щяха да се множат. Старите мисловни схеми- да се рушат. Всеки разпад е нещо лошо. Всяка липса на опора дезориентира, но няма по-щастлив шанс от подобен миг за упражнение в свобода. Това и правеше Венелин. Той бе съзнание, излязло от общоприетите рамки, открило същността си и себепознаващо се. Обществото ни нарича това „лудост“, точно защото не се побира в шаблоните му. Боим се от това състояние. Точна е думата, с която го обозначаваме- откачам. Ще рече- отделям се, откъсвам се, излизам от рамката, защото съм разбрал, че съществуват множество картини, в които мога да пребивавам. Ако състоянието бъде овладяно, съзнанието преминава в ново качество, остане ли неосъзнато, превръща се в болест. Но свобода или утвърждаване на Аза бе, триумф на егото, което е всичко и всички ли бе- това установяваше по емпиричен път Венелин, изпитвайки границите на тази нова, непозната за него сила.  

  Венелин Каменов и Венелин Каменов се срещнаха в парка на градчето. Мена бе извършила „операцията“ в кратък срок и по план. Не се оглеждаха взаимно, за да си изяснят различията. Заливаха се с погледи, защото бяха почти еднакви. Почти.

  Огледалото отразява света, какъвто е, този свят- отсамния. То връща точните очертания на образа- нито обърнати, нито с разменени посоки, и не казва да има отвъд, не казва на отразеното, че може да заеме неговата позиция- позицията на огледалото. Затова го наричат „дяволско творение“: защото не предлага друго мислене, освен мисленето, че не съществува повече от това, което е. Така утвърждава убеждението, че светът е затвор.

Способна ли е природата да сътвори две напълно идентични същества? Не. Тя преследва многообразието. Може би в нея е вложен механизъм за бягство от съвършенството- то е смърт, която ще я възпре да твори. И пряко това, го постига във всяко създание.

Разстоянието между веждите и очите на Венелин Каменов от метрото беше по-голямо от това на Венелин Каменов физика. И гласът не беше същият. Пролича, още когато размениха поздрави, а и по-късно в течение на разговора. Тембърът се доближаваше, но силата му бе по-малка. В най-общи линии, ако ги погледнеше човек, можеше да вземе единия за другия, но на втори поглед изплуваха разликите. Може би сходствата са привилегия на нефизическия свят- качества на характера, стремления на душата…, и те са, които могат да създадат привидна близост, да дадат онова, което наричаме излъчване, общ дух, образ, но и да породят най-остро противопоставяне.

Венелин, който живееше в бараката, въпреки широтата на възгледите и разбиранията си, мислеше за възможно близнакът му да не е съвсем с всичкия си, и тръгна за срещата с тази нагласа. Действителността го опроверга, както често се случва. Не беше и това се оказа колкото освобождаващо, толкова и озадачаващо. Отпадаше вариантът думите му да са налудна случайност, което затвърждаваше и диалогът им.

Венелин от метрото бе неблагоразумен. Той смяташе, че има право на своя странност, на свободата да я изрази и очакваше да бъде приет по силата на същото това право. На теория всички сме равни, равнопоставеността е наша рождена привилегия. Решиш ли обаче на практика да се възползваш от нея, разбираш, че тя стои само в теорията и в границите на ума. Неприложима е, даже излишна. Защото веднага влиза в конфликт с друго право и друга свобода- това да създаваш правилата, каквито, по законите им, са вече установени, но не от теб, а от смелчаци, успели да наложат волята си и да ограничат тази на останалите, включително и твоята. Венелин се бе оказал боец в битка, която най-малко търсеше, излизаше даже, че той я провокира. Миротворците са войнолюбци- едно откритие на Изтока, което се проявяваше чрез него. Той желаеше да намери отклик на думите си, преследваше именно сходство на светоусещане и преживяване. Наивно вярваше, че, дори хвърляйки напосоки, нечия врата ще се отвори и ще установи, че го има. Вместо това, го обявиха за ненормален, направиха фоторобот и го пуснаха по телевизиите, че се издирва. Едва сега, на раздумка със съименика си, той можеше да се отпусне, да плува в свои води, да изрази, което носеше и знаеше, и то се превърна в семе, каквото първоначално бе, но семе, което пада в благодатна почва, на място, което го приема с разбиране и му предоставя шанс да покълне, да се роди в предназначението си.

–  Реалността е филм, в който искаш да кажеш определени реплики, обаче изричаш други- по-глупави.

И:

–  Не тръгвай след болката. Остави я да боли и ще си иде.

Такива ги говореше и питаше Венелин кое им е нередното на подобни приказки, който на свой ред го връщаше към Озарението, питаше го как се е озовал в него, как се е върнал от там.

–  Преди това, нека ти кажа защо стигнах до него, как се случи така, че да го открия. Мисля, че, когато човек прави нещо дълго време, настъпва момент, в който, ако сам на себе си не каже: само това ли е?, спира да обича нещото, а то- да има смисъл за него. Ако след „Само това ли е?“ не продължиш да търсиш, нещото е изчерпано и ти за него. Напротив, ако след това не спираш да вървиш, непременно ще откриеш или нов материал, или ново средство, нов начин или нов израз, изобщо нещо ново ще намериш. И това ще ти отвори следваща врата към това, което обичаш, за да продължиш да го обичаш; ще задълбочи отношенията ти с него и, в крайна сметка, ще развие теб. Не си ли зададеш въпроса „Има ли нещо повече?“, спрял си и трябва да си постигнал тавана си. От тук нататък не очаквай повече отвъд механичното възпроизвеждане на едно и също повторение. Не отправиш ли поглед надалеч, убил си себе си, убил си и това, което дава смисъл на живота ти. А сега, на въпроса ти…

С години не беше стъпвала на културно мероприятие. То и толкова културно ѝ се видя. Яна не бе въодушевена от развитието на съвременните технологии. Дигиталният звук, малкото киносалонче, което приличаше по-скоро на бутикова зала за вип посетители, не ѝ даде усещането за преживяване, което отваря душевен хоризонт, не я въведе в мащаб, който разчупва ежедневните рамки. Не я докосна. Но благодари на Венелин, че я извади от кутийката на миниатюрния ѝ свят, за да узнае, че по дребнавостта си той не отстъпва на индустрията, която създава условен художествен свят с претенция за глобализъм. Глобални бяха само материалните средства, вложени в киноплатното, не и дълбочината. Бе плитко море, в което не би могъл да плуваш, дори да можеш. „Изместили са центъра на смисъла.“ - каза си Яна на излизане от киното – „Положили са го другаде. Човечеството е в криза на духа, която компенсира с финансови вложения. Изкуството не е разговор между човеци, чийто език е общ и чрез който се обменят идеи, а монолог на технологията.“

Отбиха се във Венелин, преди Яна да поиска да се прибира. Бяха се разпалили и спореха.

–  Технологиите ще убият изкуството. – твърдеше Яна.

–  Не. Те са само едно ново изразно средство. – отбраняваше се Венелин.

Яна се плашеше, че човешкото е погребано, че роботизацията придобива надмощие. Венелин смяташе, че това е необходима крайност, в която трябва да се отиде, за да се стигне същината. Не виждал ли какво става- всичко, с което си служим, са уреди- смартфони, таблети, компютри, машини, които са програмирани, скоро сигурно и човешките мисли биха могли да се подменят с по-нова версия като софтуер с по-добри възможности. Венелин се противеше.

–  Вярвам в развитието, колкото и лош и страшен да изглежда процесът.

–  Но тези противоестествени дейности, които човечеството извършва, не те ли тревожат? Изкуствено оплождане, биохрани, които колко са био, след като са наш продукт, а не природен, ГМО и всякакъв род генни модификации? Ние сами застрашаваме живота си. Самоунищожаваме се.

–  Ще ти задам един въпрос. Сега същата ли си, както когато си била дете?

–  Предполагам, че не. Но какво общо?

–  Ще ти кажа. За себе си откривам, че в определени мигове се оказвам някой друг. Толкова друг, че даже спомените, които имам не са мои. Спомням си ги, но сякаш не аз съм ги направил, и се питам как са се озовали в главата ми, защо ги помня, и дали не са нечии чужди. Не мога да се върна там, гледам ги през витрина, зад която са те. В тях може да съм аз, но вече не съм. Не изпитвам сантимент да ги изживея отново. Знам, че би било хубаво, но се питам има ли смисъл, а щом е така, навярно са били съвършени и няма за какво да бъдат поправяни. Какво по-ярко доказателство, че развитие съществува, че изминаваме път от точка А до точка Б, но не само, защото, когато се върнем в началото, вече не сме същите. Усъвършенстваме се. Изглежда, че се въртим в кръг, но след всяко повторение придобиваме нов нюанс, може изменението да е на милиметър от предишното ни постижение, но е вече друго. Пътуването е вътре в нас и там нещо се намества, независимо как изглежда отстрани. Технологиите са играчки, те са едно от средствата, чрез които това вътрешно движение се осъществява. Да, човешкото е затрупано, но си е там и ще дойде миг, когато ще ни напомни за себе си.

Яна знаеше, че живее и мисли така, защото го бе срещнала. Бе се изправила пред него- той бе източник на нейното безсилие, на съпротивата ѝ, на болката ѝ, на омразата и страстта ѝ, но още не можеше да го определи. А и да можеше, как би се лишила от силата, която ѝ даваше мъглявостта на този неизразим въпрос, който подхранваше безсилния ѝ наглед живот? Все някога щеше да го достигне- дали гугутка в пролетна утрин щеше да ѝ го подскаже, или щеше да го прочете в случаен текст, или щеше да го чуе между редовете на обикновените думи на някой, който води с нея банален диалог, или щеше да е калинка върху рамото, или слънчев лъч в окото, които ще я събудят в осъзнаване, но бе убедена, че източникът ще е жив.

– Невъзможно е да се говори за същественото. Джино е сам. Трябва да вървя, че ще извърши някоя поразия.