2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Пречупи се и стана водопад.
Претопява то всяка корона
на алчност, пороци и власт.
Мига на нашия кратък живот
белязва сега Водолеят.
Под справедливия му бързащ меч
да прегрешат не ще посмеят.
Всяко наше действие в този свят ни прави потребители, които имат достъп до информация от най-различни области и сфери на живот. Той е средство и за контакт, за разглеждане и публикуване на материали. Интернет е нова социална област, където се осъществяваме като личности със своите особености и характер.
Виртуалното пространство е колкото забавно, толкова и опасно. Главна негова особеност е анонимността на потребителя. И в същия този момент я съчетава с един индивидуален и личностен ексихибиционизъм чрез социалните мрежи и подобните на тях сайтове и форуми. От анонимността, а и от бързината, с която посланието ни достига до множество от хора, произтича по-голямата лична свобода на изразяване. На всеки е позволено да сподели мнението си по всеки въпрос, който го интересува. И не само това. Възможно е да попита и потърси информация и помощ за проблем или въпрос, които го вълнуват и интересуват. Виртуалният свят може да ни предложи пространство, в което да градим своето реално Аз, но и обратното- да симулираме желана от нас представа. От последното произтича следващата особеност- симулативността, илюзорността, фикционалността на интернет. Ето какво ни казва чичко Гугъл за значението на думата „виртуален“- „като истински". Пояснява, че съществителното изпълнява същите функции и предназначение като реално съществуващо, но няма физическа (механична, онтологична...) реализация и е резултат на мисловна дейност- измислен образ, фантазия на индивид, нещо, което е резултат от взаимно споразумение или внушение. Най-често се употребява, когато програмен продукт (също резултат на мисловна дейност) реализира в електронен аналог нещо физически съществуващо- виртуален тренажор, виртуален пост терминал за електронно разплащане, виртуален моден салон, виртуален свят и т.н.). Виртуален образ на реален предмет може да се получи и в резултат на оптично, електронно или друго преобразуване.
И какво излезе сега? Че виртуалният свят само наподобява реалния. Той е негов отпечатък. Копие. Понякога неточно копие. Че, пребивавайки в интернет, ние живеем в един мисловен, направо измислен свят- свят на въображение и безброй възможности.
От това произтичат също толкова безброй последствия. И психически, и психо-физически. Като продукт на човешкото мислене и въображение, виртуалното пространство ни въздейства като всяка друга творба на изкуството. То проправя пътека до нашия вътрешен свят. Въвежда в него своите образи, шаблони и модели. И това е вид манипулация. Затова и негова особеност е именно манипулативността- способността му да внушава и гради представи, които невинаги отговарят на нашите. Пряко свързана с това е и сугестивността му. Изразява се във факта, че този виртуален свят, чрез многообразието на информацията, която предлага (много често тя е в хаотичен вид- на една страница човек може да се сблъска с доста разнородни текстове, изображения и т.н., които бомбардират съзнанието му с неподозиран подтекст, и то само за един относително кратък времеви момент), може да внушава съдържание и идеи, да провокира асоциативни връзки в нашия ум, даже реални действия. Това е, колкото полезно, толкова и притеснително. За психиката, преживяванията и процесите, които предизвиква виртуалният свят, са същите като в реалния. С тази разлика, че са по-интензивни, развиват се по-бързо, отколкото в действителността. Понеже е скъсен периодът на дълбочинното осъзнаване и обработване на получаваната информация. В този смисъл, виртуалният свят ни подтиква не към качествено задълбочаване, а към количествено разширяване на полето на данните, които разглеждаме. Той е хоризонтална култура.
В известен смисъл, интернет не засилва стремежа към знания. Напротив, той е като огромен вселенски архив, в който винаги и по всяко време може да бъде намерено всичко. Затова и той не ни подтиква към ползване и трениране на паметта ни. Обратно. Той предоставя нужното ни в готов вид, без да има нужда да се напрягаме особено. Не е необходимо да помним нещо, което е вече запаметено, макар във виртуален вид. Това прави този въображаем свят продукт на потребителското общество.
Със сигурност, могат да се добавят и още особености и характеристики. Според мен, тези са основните. За да нямаме проблеми, прекарвайки времето си в тази симулирана реалност, трябва да знаем, че в интернет: 1.нищо не е такова, каквото изглежда или за каквото се представя; 2.да не приемаме нищо лично; 3.да не се поддаваме на провокации, които целят да изкривят реалната ни представа за нещата; 4.да приемаме виртуалния свят като един условен, фикционален свят (точно като една книга, пиеса, филм или друго произведение на изкуството), който има свои правила и закони, които е добре да спазваме; 5.да не прекаляваме с виртуалните си преживявания, защото рискуваме да им позволим да доминират над здравословната ни реална среда и да забравим за физическия свят; 6.и не на последно място, да си прекарваме добре, забавлявайки се и търсейки и ползите от това творение на човешкия ум, което има способността да усложнява, но и да улеснява живота ни.
и колко далеч
стига сянката
на вечната пустиня?
Може ли обшитото
с конец небе
най-после да изгрее
в синьо?
Въздъхнах
пред оазиса миражен.
От дъха ми
той изля се в облак.
Студено е.
Макар във пазвата
да пазех
въгленчета
от пустинна роза.
Отвъд е.
Там- след
пясъчната буря,
вдигната
от живата илюзия
за зората,
срамежливо румена,
облечена
в пурпурна риза.
Топят се.
И изчезват бавно
пътеводните звезди
в пустинята.
Камилите
керванни чакат
утрото
да ги погали
с изгрева.
Не зная може ли да се говори за реалност по отношение на това кой какъв е. Зависи от индивидуалния интелект и от психологическата способност на всеки от нас да покрива богат спектър от емоционални и ментални състояния.
Но е по-добре така. Да знаеш как те виждат останалите. То е като срез на живо тяло без упойка. Един тънък скалпел, направил прорез в сърцевината на твоето Аз, разкрива всяка твоя особеност, всяка извивка…целия ти профил… Дисекция, след която, ако останеш жив, може да помечтаеш да разбереш истината за себе си, защото дори вдигнатата за миг завеса не разкрива все още всичко. Болката не е истина. Тя само води към нея. Тя е път, а не пристигане.
Да се погледнеш през очите на другите… Не зная по-противно нещо. Не зная нещо по-отблъскващо, по-смазващо, по-разкъсващо, по-смъртоносно дори… И, колкото и да е странно, всичката тази болка е не само страдание. Тя е и наслада. Все още не зная заблуда ли е, че е откровение за същността ни. Понеже, мазохистичната наслада, до която води и ти дава ключа към себепознанието, може да е само израз на самозаблуда и суета, че постигаш Сократовия призив „Опознай себе си!“.
Това, което виждат останалите, това, което сам смяташ за себе си или нещо по средата е най-близо до реалността? Нали в общуването градим своя образ, коригирайки самомнението си, и очертаваме една по-реалистична представа за себе си? Е, от нея боли. Безумно.
И, ако някой желае да отблъсне някого, защото е прозрял в душата му, проникнал е, преорал я е и не му е харесало, е по-добре да го направи открито. Нека каже, заставайки срещу този човек (мъж или жена), какво мисли наистина за него! Безапелационно. И без да се крие и извинява с учтивостта или възпитанието си. Та нима има право да поддържа една лъжа и да лишава другия от възможността да постигне своята истина, да върви по своя път? И нека се отстрани от него! Защото така е справедливо. И защото неговата истина не е абсолютна. Това са само личните му критерии, проектирани върху този някой. И е човешко да не упражнява насилие над него, щом не ги покрива, не защото е недостатъчен или повреден, а защото не е този, от когото той се нуждае.
Животът отвисоко
фотографска изложба на Йордан Йорданов / 17-27 април 2013
Поради неблагоприятните метеорологични условия, откриването на изложбата се отлага за 17 април (сряда) от 18:30 ч.
Да полетим като птиците е най-отдавнашната и голяма човешка мечта. Точно като пернатите полита със своя мотоделтапланер Йордан Йорданов, фотографът с криле. Така той ни показва познатото по непознат начин, от различен ъгъл, такова, каквото никога не сме го виждали.
Елате и се потопете в 58 магически снимки от един различен свят в изложбата на Моста на влюбените до НДК от 17 до 27 април 2013 г., организирана от Списание 8 и Photosynthesis.
В понеделник (17 април) от 18.30 ч ви очакваме в Радиокафе (точно под Моста), където авторът ще представи изложбата си и ще разкрие част от тайните на магичното снимане отвисоко.
Йордан Йорданов полита на крилата на мотоделтапланер през 1993 г. и оттогава голямата му страст са пейзажите от високо. От 2004 г. е единственият български фотограф, който лети и снима самостоятелно.
През 2010 г. Списание 8 организира изложба на Йордан Йорданов в Созопол в рамките на празниците на изкуствата „Аполония".
Йордан е роден в Хасково. Първите му опити с фотоапарата са от 6-и клас в кръжока по фотография в село Горски извор. То и днес е едно от любимите му места, където прави много от магическите си снимки.
Източник: www.photosynthesis.bg/
Изчетох, макар и не до края, понеже е непосилно да погълнеш 70 и няколкото признака, че някой мъж те обича, а още по-малко да ги проследиш на практика (и целият ми живот не би стигнал) това- www.zajenata.bg/73-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%B9-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0-news2213.html, и се зачудих съществува ли такъв човек? Всъщност, нужно ли е да има, когато винаги ни е потребно много по-малко, отколкото си мислим? Само ни е нужно време, за да го разберем. В римейка на „Отнесени от бурята“ (оригиналът е италиански, от 1974г.) героите на Мадона и Гай Ричи откриват колко е лесно да споделяме живота си с човек от противоположния пол. Достатъчно е всеки от двойката да поеме своята роля и да загърби егото си и всичко, което произтича от него- гордост, претенции, самолюбие, агресия…, или с други думи- отсъствието на любов, и да приеме другия, което е пътят към това да обичаш. Да кажеш на някого, че го харесваш, все още нищо не значи. Ние можем да харесваме едновременно безброй неща- пицата, колата, риболовът, книгите, филмите, цветята, природата... И да ги обичаме също. И това е някак по-абстрактно и не толкова личностно… А любовта прави човека, към когото я насочваме, специален. Тя го отделя от множеството само за нас. Любовта ни към него е като лъч, който осветява точно определеното място- онова, което попада в обсега му. Като празната сцена, в чийто център прожекторът е насочен към актьора и го прави видим. Извежда го от мрака на неизвестността и го призовава да съществува. Любовта е призив да започнеш да живееш. Кога ли идва „Обичам те!“? При някои- в първия миг, в който разберат, че харесват. А при други, чувството сякаш пътува до сърцето или е там отдавна, но не е събудено, а после и до устните, за да се освети, за да излезе от мрака. Не зная кои какви са и как е по-добре. В любовта няма категории и точно определени правила. Съвършена свобода е тя. Може би, първите са вече зрели, а вторите узряват с времето. А, може би, „Обичам те!“ не е задължително да бъде изречено. Очите могат да го изразят. Ръцете също. Или жест, наситен с огъня, който запалват думите. Те могат да бъдат признание за чувствата, молба или въпрос за взаимност, желание да се открием за другия… Нюансите могат да бъдат безброй. Това чувство можем да изкрещим, да прошепнем, да измълчим, да предадем телепатично… Какво изразяваме с думите? Вече съществуващи емоционални приливи, които търсят израз и път навън, или думите са обет за изпълнение на дълга за служение на любимия човек? Винаги има жертва, когато някъде наоколо е любовта… Вероятно, е и миг, в който заявяваме желанието си да споделяме живота си с някого дотогава, докато това „Обичам те!“ не загуби своята давност. Понеже и това се случва. Вечността е за вечните, а този живот е за живите тук и сега. В това е величието на изреченото- сякаш в пещерния мрак прониква лъчът на магията и прошушва, че безвремието съществува, но дали ще го досегнат поредните жертви на Ерос-Амур…? Какво да направим, когато чуем „Обичам те!“? (Хе, текстът ми започна да прилича на наръчник!) Ако чувствата са взаимни, би следвало да отвърнем със същото. С това приемаме човека, който ни е осветил. А ако случаят не е такъв… Отделен е въпросът дали споделеното ще се окаже истинско… А вие как мислите? На мен ми се струва, че направих завой и избягах от темата, пък текстът ми заприлича на статия от следосвобожденска България, когато в печата се появявали подобни писания относно простички неща като хигиената, които целяли да цивилизоват изостаналите по време на робството груби селски жени и да ги открехнат за европейската градска култура…
И все пак…, за да се превърнат съкровените думи за обич в най-естественото нещо на света или в специален миг, който е нова отправна точка в живота ни, трябва в себе си да сме изминали пътищата, които в своето начало и край спират в центъра на нашия свят- сърцевината на плода, довела ни тук, която може да ни върне обратно там, където сме били вечни.
(Източник: www.vesti.bg/index.phtml)
Лингвист проследи историята на псуването през вековете Повечето деца научават псувни, преди да научат дори азбуката, твърди д-р Мелиса Сор В своя труд "Кратка история на псуването" (Holy Sh*t: A Brief History of Swearing) д-р Мелиса Мор от Станфордския университет проследява появата и развитието на нецензурните словосъчетания през вековете, пише в "Дейли мейл".Но преди да се задълбочи в далечното минало, специалистката констатира тревожни факти в нашето съвремие.
Оказва се, че в наши дни всеки англоговорящ изговаря средно по един неприличен израз на всеки 140 думи.
А със същата честота се употребяват личните местоимения в множествено число - "ние","вие" и "те".
Децата в ангоезичния свят научават псувните много преди буквите от азбуката, а всяко двугодишно дете знае поне една мръсна дума.
В съвременния английски език 0,7 процента от съдържанието е изпъстрено с нецензурни думи и изрази.
За псувнята няма граници, твърди д-р Мор.
Нисшите слоеве на обществото еднакво често прибягват до псувните, както и най-заможните.
Най-благоприлична реч употребяват средните прослойки, което се дължи на викторианското наследство на Великобритания.
Именно средната класа най-стриктно е спазвала добрия тон, търсейки утвърждаване и евентуално изкачване по социалната стълба.
Докато аристократите по това време били в силна позиция и често я демонстрирали чрез нецензурна реч.
Преди повече от две хилядолетия римляните използвали обидни думи, които най-често се свеждали до слабата сексуална активност на мъжете.
През Средновековието на преден план излязло богохулството, което наранявало и унижавало вярата на опонента.
Повечето мръсни думи и изрази в английския език са останали непроменени от 1000 години.
Мор отчита и психологическите ефекти на псувните.
Най-нови проучвания установиха, че сквернословието променя прага ни на търпимост към физическата болка и действа успокояващо.
Ама и ние не оставаме назад. Имаме си "блажно" народно творчество. За фолклорния ни еротикон тук: e-vestnik.bg/3980 и за самата книга, от която е откъсът тук: www.knigabg.com/index.php. Проф.Димитър Овчаров (за него тук: www.ipernik.com/skrishenfolklor), Марко Цепенков и Мария Шнитер също са сред хората, изследвали този тип фолклор. А и в този форум има подобни чудесии: kry4ma.com/index.php.
Знае се за силата на словото и за способността му да твори света, който живеем. На това са се надявали, най-вероятно, нашите предци, изричайки всички тези поруменяващи бузите ни изрази... Нещата обаче имат и друга страна- свещена, колкото и невероятно да звучи. Ето го и доказателството: www.xnetbg.com/new/40/115/575---- .
Дали ще има кой да ги нахрани с вяра?
Животът ще ги повлече като река
и дано намерят пътя си през гъстата морава,
наречена Забрава...
върху дъската на небето думи,
чакащи завръщането на Пророка
морето да събуди в бури.
А на принципа на случайността, следната песен на тема "Чайки" ми хареса за случая. Има простор и полет- "взгляни над морем снегопад". Красив образ! :)
Приятна да е вечерта!
Тяхната „мечта“ се заключава в къща с басейн (а защо не и с изглед към океана или морето), съпруг/съпруга, деца и куче (или друг домашен любимец- един или повече). Това са техните ценности. Те умеят да подреждат, сякаш те- тези ценности, са нещо, на което можеш да заповядаш да бъде тук и сега, именно когато ти искаш или когато си планирал да ги получиш с доставка чрез някоя от многото им куриерски фирми- DHL Universe, разбираш ли...
И все пак, те не са никак лоши- ценностите. Въпросът е, че ги постигат по пътя на материалното. Те са просмукани от материализъм. За тях всичко е пари и това, което произтича от тях. Най-важно е колко печелиш. (Тук само да вметна- не отричам парите. Те са средството, което, поне на този етап от човешкото развитие, е необходимо на всеки от нас да живее що-годе нормално. Но не бива да бъдат така абсолютизирани.) Да мислиш позитивно, по начина по който ни се предлага, означава да затвориш очи за проблемите, да се самонавиваш, че всичко е наред, а ако не е, че ще се оправи от само себе си. От скромния си опит, аз поне не знам да става така. Понеже нашият мъдър народ има една приказка с простичкото заглавие „Неволята учи“. За ония двамата (може и трима да бяха) абдали, на които се развалила каруцата посред път, та по заръка на баща си викали Неволята да им я оправи. Е, няма как да стане. И те били позитивно настроени, че, и без да си мръднат пръста, Вселената и Бог ще им решат проблема, ама нещо не им се получили нещата, докато сами не се захванали да ремонтират. И още нещо. Всяко човешко същество е уникално само по себе си. И неповторимо. Не може всички да вървят по калъпа на позитивното мислене. Психиката ни е набраздена от особености, които едва ли могат толкова просто да бъдат канализирани и шаблонизирани. Аз поне не искам да нося фалшивата усмивка на позитивизма, само за да се пиша негов поклонник. Е, естествено е и да не желая да натоварвам с изкривената си физиономия останалите. Поне не непрекъснато. А пък и не искам да се лишавам от безбройните нюанси на състояния, които същата тази психика предлага. Може би, в държава като Америка, подобни простички като формула учения са единственият начин да вкараш толкова многоброен разнороден човешки материал в коловоза на нормалността и да успяваш да ги управляваш. Може. Съгласявам се. Ама не би ли било хубаво, ние пък да спрем с копи-пейста, защото вековната ни история показва, че това никога не ни е носело ползи?! Успяват хамериканците. Успяват, вярно е. Но този успех не е ли само на полето на материализма? И нужен ли ни е на нас такъв, когато всъщност трябва да бъдем духовни водачи, каквито древността говори, че сме били? И накрая се чудя защо си проветрявам клавиатурата, когато ние отдавна сме преклонили глава, паднали сме на коляно и са ни ръкоположили в Ордена на материализма… Докато Орфеевата лира стои заглъхнала, потулена в проядения от червеи шкаф- единствено оцелял и изложен на дъжда, снега, пека и ветровете в порутената ни къща, останала без покрив и стени, разграбена от мародери, наречена наша мила Родина… Всъщност, и така вече не я наричаме, защото почти сме забравили мила ли ни е тя…
Едно изследване по темата: www.obekti.bg/chovek/12096-%D0%9F%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B5-%D1%88%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%85
от нечия партия шах.
Бяло или черно, в здрача
на незнанието свое, не видях.
край восъчното мъртво огледало-
в центъра на Космоса се спряло,
като зъбчато колело проскръцва.
Търси наронената си цялост.