Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 470155 Постинги: 705 Коментари: 454
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>

4.

 

Неделя беше ден, в който Яна се оставяше на течението. Не планираше нищо. Спа, докато ѝ се спеше. Можеше да излезе, ако някой я потърсеше. Щеше да гледа телевизия или да си приготви ядене, за което през седмицата нямаше време. Беше на стенд бай режим, отвъд всякакъв график.

Докато си вареше кафе, я прободе мисъл: всичко ѝ е безразлично, движи се по инерция, животът ѝ е монотонен. Медното джезве беше загряло, сместа спря да шуми. Загледана през прозореца, Яна не забеляза тишината. Стреснаха я пращящият звук на кипнало кафе и мирис на прегоряло. Засуети се да намери кърпата, да махне съда от огъня. „Почти никога не ми се случва, да му се не види!“- ядоса се на себе си. Ръкохватката стоеше върху шкафа до котлона. Грабна я, хвана кафеника и го отмести. Спря газта. „Ама, че съм непохватна днес!“

„Венелин.“- подхилна се теменужката на перваза ѝ. Погледна я. „Да! Защо не съобщих за него?“ Завъртя глава към стъклото и се загледа. Стискаше топлата кърпа в ръката си, забрави да я пусне. „На всичкото отгоре се видях с него два пъти. Какво ми става? Губя инстинкт за самосъхранение?“ Обърна глава към цветето. „Кога го полях за последно? Сложих ли му тор за цъфтеж? Не. Не губя никакъв инстинкт за самосъхранение.“ Втренчи се в празната улица отвъд накъдреното перденце. „Просто ми е скучно. Това е.“ Сведе очи и със замах лепна ръкохватката на плота пред себе си. „Даже на родителите си не съм се обаждала“- укори се тя. „Преди често се чувахме по телефона. Живеят в другия край на града, а не съществуваме един за друг. Всеки по пътя си. Аз съм голямо момиче, ясно, и, рано или късно, ще остана наистина сама. Имам една приключила петгодишна връзка... Не, няма да се тровя с вина сега. Той имаше амбиции и замина. Аз обичам спокойствието тук. Не ми е тясно. Харесваше ми и ми харесва да живея в града, в който съм родена. Тогава?“

Беше подпряла двете си ръце на плота до печката. Вътрешните страни на лактите ѝ бяха изопнати нагоре. Десният ѝ крак бе сгънат в коляното и с другия почти правеха напад. Бе навела глава, забила очи в кремавия теракот. Искаше да проумее.

„Ох, щях да пия кафе.“- подсети се. Беше приготвила един от любимите си бокали. Навремето бе се увлякла по модата с чаши. За малко да започне да ги колекционира. Добре, че навреме спря.

Топлата пара и ароматът от смлените кафени зърна ѝ върнаха уюта на неделята, който обичаше. Мушна дясната си длан в широкото ухо на дръжката, лениво се понесе към хола. Подгъна крак на дивана, допря и другата си ръка до затопления порцелан и надвеси лице над струйките дим на течността, която щеше да я събуди. Пиенето на кафе бе за Яна медитация. След няколко глътки взе визитната картичка на Венелин – беше я оставила на масичката до дивана - и набра номера, отпечатан на нея.

Как си днес? попита, след като чу едно „ало“ отсреща.

– Добре. Занимавам се с нещо.

Яна се опитваше да измисли претекст да се видят и мълчеше.

Изненадата още те чака. Искаш ли най-после да я разбереш? – извади я от неудобното положение Венелин. До един час ще съм свободен.

Ще дойда.

Ще чакам.

Зарадва се, че я улесни. Сви пръсти към дланта си и дръпна невидима връв надолу- йес! Скочи да се приготви. След едно полувреме изхвърча навън.

 

Последният път, когато видя къщата, бе мрачна и сива, опръскана с дъжд, начумерена и свита като пале. Сега денят бе хубав, дърветата- напъпили, някои облечени в цвят, а тя- обляна в светлина. Природата празнуваше новото си начало.

Кепенците бяха вдигнати догоре. Бараката бе прогледнала. От двете страни на каменната пътека свежата трева дъхаше на прясно и съживено. Откъм дърветата в задния двор се чуваха птици.

Яна премина пътя почти на пръсти, като да прекосяваше река. Спря пред вратата. Подвоуми се. Наведе се към прозорчето вляво и, надзъртайки, почука. Завесата се повдигна и момичето видя усмихнатия Венелин. Пердето се спусна, а след секунди той се появи на вратата. Мрежата изскърца, поздравиха се и влязоха вътре.

Направих кафе.

Не допих своето.

Ще го донеса.

Яна седна на фотьойла, който бе по-близо до вратата, огледа стаята, за да си я припомни. Подът бе застлан с вълнен килим на шарки в зелено, червено и жълто. Те бяха в пълен дисонанс с останалите цветове в помещението. Личеше, че хората бяха използвали, каквото имат, за да придадат уют на мястото. Всичко бе същото като в онази дъждовна вечер, само бе по-светло. През прозореца косо се спускаха слънчеви лъчи: играеха по пода- екран на тяхно представление. Откъм кухнята влезе Венелин. На малка табличка носеше познатото джезве с чашите.  

Кафе машината ще почака. пошегува се той и постави посудата на масата. Там наля от черното злато и го поднесе на Яна. Карам я спартански още. – върна се да си налее.

Зависи колко си решил да останеш. – попипа чашката Яна.

Не съм. Засега съм тук. После ще видим. – наклони глава в догадка.

Яна отпи. Венелин се настани до нея.

Доста мръсно беше. Много прах и струпани вещи. Кой знае откога не са идвали собствениците. – нагласяше съдинката към чинийката.

 Помня, че преди две или три години съм виждала младо семейство тук.

И като се има предвид, че не са живели постоянно…

На кого ще плащаш наема?

– На един възрастен човек. Живее отсреща. – Венелин отметна глава да укаже посоката. – Техен роднина е. Сам е. Договорили са се да взема парите. Вероятно му дават някаква част. Добре ли е кафето? Още захар?

Идеално е. Какво е това нещо, което толкова държиш да видя? – подходи дирекно Яна.

О, да! веднага скочи Венелин, остави чашата на пода, влезе в антрето.

Върна се с картонената кутия в ръка. Някога е била бяла, но сега бе жълта и мръсна. Сякаш машинно масло бе изливано върху нея.

Забърсвах я, но така си остана. – търсеше ненужно извинение.

Венелин повдигна капака и извади нещо. Не бе лесно да се каже какво.

Не съм виждал такова чудо. Разглеждах го, мислих… Имам предположения, но… Ти какво ще кажеш? Венелин подаде нещото на Яна.

За да го вземе, тя остави кафето си на земята. Оглежда го дълго, без да отвърне.

Провери ли в интернет? – каза накрая.

Да, но искам да чуя мнение на непредубеден човек.

– Аз не разбирам. Мога само да оприлича. Напомня барометър или пък компас. Но не виждам скала. Може да е радиостанция. Като мобифон е по форма, но няма бутони, а „струни“ и копчета… Прилича ми на метален фенер… Не знам… – Яна продължи да налучква и оглежда.

 

Уредът бе правоъгълен. В горната си част- заоблен в неточна полусфера. Бе около петнайсетина сантиметра в дължина и горе-долу половината на това в ширина. Побираше се в ръка. Трябва да беше направен от материал, приличен на алуминий, защото бе лек и сив до сребристобял на цвят. В горния си ляв край, гледано през очите на наблюдателя, се виждаше дървено парче, прикрепено за метала. По-скоро бе плътно стегнато в него. Забелязваха се отпечатъци на зъбци от пристягане. По същия начин бяха направени нещо като ръкохватки, симетрично разположени от двете страни на правоъгълника. Алуминият бе двупластов лист, огънат така, че да оформя предница и гръб, а в средата да образува кухина, която не бе празна. В дясната част на полусферата стърчеше миниатюрна антена. Тя не се разтягаше. В средата на правоъгълника се виждаха три успоредни метални струни от здрав тел. Излизаха от единия край на листа и влизаха по дължина в другия. Не бяха пристегнати и неподвижни, а се движеха относително свободно. В долния десен ъгъл имаше копче  тик-так. Съвсем като на антиквариат. Можеше да се хване с два пръста- ЦК ключ. Вдясно, под ръкохватката, имаше подобен, който Яна сравни с този на фотоапарата „Смяна 8“. Като дете имаха и тя обичаше да си играе с него. Беше в улей и спуснат, което можеше да значи режим „включено“. Странни и неуместни, без ясно предназначение, ѝ се видяха диагоналните ленти в синьо и червено, които се редуваха с десен наклон. Сякаш уредът е бил чупен и сега го придържаха. Нямаше следи от удар, но бе ясно, че не са без цел.

 

Любопитно нещо. Не ми каза какво мислиш. – поде Яна, бе се умълчала.

– Нищо по-различно от теб.

Колко старо смяташ, че е?

Нямам представа. Прилича на изобретение на любител, на самоделка. Бих могъл да кажа повече, ако го отворя. Но още не съм.

Къде го намери?

В дървеното шкафче на антрето към задния вход.

Повдига въпроси.

Като например?

Ами, за какво служи, как е попаднал тук. Някой от собствениците ли го е направил, някой им го е дал ли, отпреди тях ли е… Такива неща.

И защо точно аз го намирам. Случайност на случайностите.

Вярваш ли в тях?

Дали ще е случайност или синхронност, има ли разлика във феномена?

Не мислиш ли, че е включен? Копчето вдясно е пуснато надолу.

Явно, не. Иначе щеше да произтече нещо.

А това, което е отпред? Опита ли да го натиснеш? Яна бе сложила показалеца си върху него, готова да го стартира.

– Не го прави. – спокоен каза Венелин.

Защо? Страх ли те е? с дяволита усмивка попита Яна.

– Не, но недей.

Нали искаше да последва нещо?

– Не си играй. Моля те. – настоя той.

Имам чувството, че си пробвал. Иначе нямаше да ме спреш. Нещо лошо ли се случи?

Венелин замълча.

Опитал си.

Продължаваше да стои отпуснат, взрян в ръцете си, премяташе ги в жестове.

 Станало е нещо. – разобличаваше го Яна. – Какво?

Венелин се изправи, заоглежда се.

 Хайде, де! – закрънка го тя. – Сам поиска да споделиш. Какво беше?

Какво-какво? – хвърли към нея бързи погледи, като по принуда заразказва. Открих уреда в първите ми дни тук. Разглеждах го, но се занимавах с други неща. Бях го забравил. Работя върху нещо. Не исках да се разсейвам. Обаче ми се прииска да го покажа на някого. Почти бях готов да отида при дядото- тогава познавах само него, но се появи ти. Мислех, че един страничен човек ще види нещо различно.

А онези от заведението?

– Казах ти: кандидатствам за пари през фондация. Изискването е опитът да е направен от екип- заради обективността. Споделих идеята си с тези. Открих ги чрез интернет. Не им допадна. А за изобретението нищо не съм им казвал. Не звучи сериозно…

Кога го включи?

Разговорът ни от снощи ме накара.

Кой разговор?

За котките. И виждането.

Ах, да. Бях забравила. Сякаш са минали дни.

Да. Беше особено и някак свързах едното с другото.

Венелин млъкна.

Искаш ли да излезем в градината?

Добре. съгласи се Яна.

Вземи кафето.

Пейката до задната врата бе прошарена от движещото се на запад слънце. Лъчите се закачаха с дървените ѝ ребра. Надничаха зад ъгъла, гъделичкаха я с прозрачни пръсти, свиреха песента на поредния си ден.

Яна и Венелин се настаниха да ги огрява.

И, казваш, пусна го. подхвана тя, намествайки чашата си, докато се настаняваха.

– Да. Прибрах се. Извадих кутията. –  Венелин преметна крак. – Като теб видях, че едното копче е надолу. Застанах в центъра на стаята и рискувах. Държах уреда в лявата ръка, опрял пръсти на ръкохватките, а с дясната натиснах горния бутон. – Бе се загледал в невидимото, възстановяваше преживяното, онагледяваше с ръце. – Металните струни, както ти ги нарече, затрептяха. – Венелин завъртя глава към Яна: бе седнала отдясно. – Първоначално в бавен плавен ритъм. Хрумна ми, че може да има степени. Раздвижих ключа. Тествах кога и как ще се промени трептението. – Пръстите му се движеха. Имитираха движенията от снощи. – Установих, че се пуска докрай, а после се настройва. Има две степени между фазите „изключено“ и „включено“. Усещат се, ако поместиш копчето. На едната от тях металните жици затрепериха по-силно, докато започнаха да се докосват една друга. От време на време заизскачаха сини искри. – Пръстите му се изопнаха.

Яна разшири очи:

Опасно си е било.

Най-обикновено електричество. – махна с ръка Венелин. – Страничният стартер се задейства и мина в затворено положение. Уредът не спря. Червените и сините ленти засветиха всяка със своя светлина. Редуваха се, като сигнал: червена-синя-червена-синя. Така известно време. От полусферичната част се оформи синкаво-бяла мараня. Създаде се енергийно поле, казано на наш език. Уредът продължаваше да работи. Интензитетът на полето се усили. Разрасна се, изгуби вид. Стана безформено като разтегнат сапунен мехур.

Колко голям?

 Метър-метър и нещо в диаметър. – ръцете му оформиха кръг.

А после?

 Чу се звук от антената. Тя завибрира. Мисля, че прихвана честота. Това раздели полето на две. Направо като Моисей и Червено море. – дланите му се събраха и раздалечиха, имитираха плуване. – Като обяснението с шпагата. Станаха два сапунени мехура. Образува се процеп между тях. Той се изпълваше със светлина. Тя преля над балоните и ги стопи. – Замахна. – Всичко се озари. Бях в това озарение. Влязох в ореол. – Вгледа се в очите на Яна.

Аха.

 Вътре бях, не отвън.

И?

Световете се докоснаха. Преляха се.

Как така?

 Без разделение. Всичко бе едно.        

– Видя ли някого или нещо?

 Теб.

Мен?

Да. Ти беше там.

 Защо аз?

 Не знам.

Както сега ли изглеждах?

Да. Същата.

И говорихме ли си?

Да. Много дълго.

Какво?

Друг път ще ти кажа.

Защо?

Защото сега може да няма значение.

Но помниш казаното.

– Всичко.

 Имаше ли друг или други?

 Да.

 Но няма да ми кажеш за тях.

 Не.

Мислиш ли, че си бил някъде, или е в твоето съзнание?

И двете.

Как се върна?

Чух звук от превключване. След него се озовах в стаята, каквато я знам. Видях се да държа уреда в ръка. Като в началото. Погледнах страничния стартер. Бе смъкнат надолу. Мисля, че е таймер.

Изумително.

Знам.

21 век сме.

Знам.

Това нещо е първобитно.

Знам. Първобитно, но невероятно. – Венелин бе спокоен като поток, намерил коритото си.

Яна бе се загледала в люлката.

– Мога да работя над това. – притихнал каза Венелин.

– Но то сменя посоката ти.

– Това не я прави неправилна.

Слънцето бе извило овала си като глава на карфица и боцкаше наоколо с топли иглички. Градината изглеждаше приветлива, а люлката не толкова зловеща.

Сигурно е вече обед. Трябва да се прибирам. – промълви Яна.

Остани. Ще измислим нещо за ядене.

– Ще вървя. Ден за домашни задължения. Утре работя.

 

Категория: Други
Прочетен: 720 Коментари: 2 Гласове: 3
 3.

 

На следния ден, малко преди дванайсет, в магазина влезе Венелин и поздрави. Яна отвърна по навик, без да погледне. Беше се навела да прережда новите модели гривни. Когато се изправи и обърна, се зачуди.

– А, как ме намери?

Попитах. Свършваш ли?

Да. Десетина минути, да оправя и затварям.

 После какво ще правиш?

– Прибирам се.

– Да хапнем навън?

Добре. Само да приключа тук.

 Паркирал съм пред игралната зала. Там ще съм.

Яна се усмихна, че е съгласна, и продължи да реди артикулите.

Беше хубаво момиче. Носеше косата си свободно, понякога си играеше да ѝ придава форма с маша и преса. Беше наситено тъмнокестенява. Имаше приятен мек оттенък, с който излъчването ѝ бе далеч от строгостта на черното. Кожата ѝ беше бледоматова, очите- тъмни.

Работното ѝ време свърши, тя се облече, метна чантата на рамо, заключи, пусна металната решетка, заключи и нея и се отправи към уговореното място.

Какво ти се яде? посрещна я Венелин, когато се появи. Открих две-три места, но кое ще ти хареса...

 Ходя в пицарията. Не е голяма и шумна. Приготвят храната бързо. Ако ти допада…

Ок.

Скоро се озоваха на другия край на градския парк.

Не си разговорлива. започна Венелин, когато вече чакаха поръчката.

Така е. 

Какво си учила?

– Икономика, обаче бижутата от малка са ми страст.

От тук ли си?

Да. А ти с какво се занимаваш?

С опити.

Затова ли си дошъл? Трябва ти уединение?

Горе-долу.

Някой плаща ли ти за тях?

Не получавам пари за това. Издържах се от производство на медицински и научни уреди. Но искам друго. Дано фондацията, с която преговарям, да ме спонсорира.

Сервираха им. Яна бе предпочела „Фаджоли“, а Венелин- „Дженовезе“.

Пиеш ли газирано, вода? попита мъжът. Бяха изпили поръчаното.

Кла.

Значи, две. обърна се той към сервитьорката, която кимна.

Настъпи мълчание. Яна беше гладна, съсредоточи се върху обяда. Момичето, което ги обслужваше, ги накара да нарушат тишината.

Как се забавлявате тук? попита Венелин.

Яна вдигна глава от храната, помисли малко и занарежда.

– Имаме няколко дискотеки, игрални зали, заведения, музеи. Фитнес, спортни зали… Отскоро и кино си имаме. Общината издейства пари по проект, нали е модерно… В момента сме един от малкото малки градове с кино. Намира се къде да иде човек, ако иска. 

– Ставаш за гид. – закачи я. – От всичко какво харесваш ти?

– Не ми е интересно да излизам. Рядко се случва.

– Смяташ се за стара?

Твоите опити какви са? отклони въпроса тя.

– Ами, аз съм на границата на теоретичната и експериментална физика. Последовател съм на един сърфист физик. Опитва се да обедини квантовата физика и теорията на относителността. Едната обяснява света на малките неща, другата- на големите.

Не трябваше да питам. засмя се Яна и продължи да реже от парчето.

 Няма да дотягам. Ти поиска да разбереш.  

Да, и сгреших. отново разшири устни тя. 

Неусетно изминаха три часа. Говориха за различни неща. Обядът премина в пиене на следобедно кафе, а когато часовникът на пицарията наближи пет, Яна предложи да стават, защото, ако продължавали така, можело да останат за вечеря.

Венелин я откара. На входа на кооперацията тя го покани:

Ела да видиш къде живея.

Той не отказа. Качиха се по стълбите. Блокчето бе малко и нямаше асансьор. Яна живееше на последния– пети, етаж. Наемът ѝ излизаше евтино, затова го избра. Отключи, но не светна в антрето. Беше тъмно като в кутия. Венелин се бутна неволно в Яна:

Ох, извинявай! Нямаш ли лампа?

Забравих да я щракна. Нали виждам в тъмното… – цъкна ключа тя.

Венелин се засмя.

Като котките, а?

Да. В инфрачервено. каза Яна, докато отваряше вратата на малкото си холче и светваше. Покани Венелин да влезе пред нея. Нещо като рентген, в очертания. Сядай, където искаш. вдигна ръка тя и Венелин се настани на фотьойла до телевизора.

Направо ме застреля. не спираше да се смее той. – Пързаляш ме.

Напротив. Не виждам ореола на нещата, а самите неща. Какво да донеса за пиене? – Яна стоеше, готова да излезе.

Венелин се вглъби. Не схващаше майтапи ли се.

Вместо да изрази предпочитание, продължи:

Не разбирам за какво говориш.

Тя загърби коридора, накъдето бе тръгнала. Гледаше открито с разширени очи и разясни:

Понякога зрението ми превключва. Не виждам нещата в ореол. Наблюдавам ги отвън.

Венелин прибели очи. Обмисляше.

А мен има ли ме в това, което наблюдаваш? – заинтригуван попита.

Да. Сега си тук- пред мен, но аз съм вън. Не сме в един свят.

Венелин загледа тавана и продължи:

А как си говорим?

– Общуваме, но не знам как два свята истински се досягат.

– Чрез парола…? опита да влезе в странния тон на разговора, да налучка, а после самоконтрира. – Това беше тъпо.

Не, не беше. потри брадичка Яна. – Може да е подобно… Когато определени думи се отразят… – Не довърши и започна отначало. – Говорейки, ние все едно се дуелираме. Кръстосваме шпаги. Думите са шпаги, а разговорът- фехтовка. Думите разкъсват аурата. Шпагата разцепва завесата и… Всеки пробив в другия свят е контакт.

При който хората се срещат. довърши Венелин.

Да. Това обаче още не е обмен. Няма преливане на световете. То е друго.

– Ако не си добър по фехтовка?

Ако не си, просто няма контакт. Какво ще пиеш?

Каквото имаш. замислен отвърна той.

Тя отиде до кухнята и се върна с бутилка вино- купуваше си от време на време. От витрината на семплия си секционен шкаф извади чаши.

Какво беше това? попита Венелин, докато тя наливаше.

Кое? – погледна го.

Какъв беше тоя разговор?

Не знам.  повдигна рамене Яна.  Ти попита и аз отговорих. – Седна на диванчето.

Искам пак да дойдеш някой ден. Не видя какво намерих. Хукна все едно съм канибал. беше се навел към масата, с опрени на коленете лакти.

 Ако беше, сега нямаше да съм тук. – захихика Яна и отпи.

 Венелин се засмя с нея за кратко, после сериозен продължи.

Не познавам друг, на когото да го покажа. Особено е.

Яна го стрелна.

А онези мъже от „Капри“?

Мислех, че можем да бъдем съмишленици. Не се получи.

Няколко бързи отпивания и допълни.

Ще ставам. Обадѝ се, ако искаш.

 И ти хукна. Заради инфрато ли? – сподави кикота си Яна, за да не я помисли за лигла.

Венелин се обърна:

 Не. Нищо общо.

Яна заключи след него и се сгуши на дивана. Утре почиваше. Можеше да да се отпусне, да не мисли за нищо. Но мислеше.  

 

Категория: Други
Прочетен: 221 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 03.01.2018 17:17
 2.

 

Измина една обичайна седмица. Шефката на Яна се отказа да прави по-голям магазин. Трябвало да наеме друг човек, а това бил допълнителен разход, който не можела да си позволи. За Яна бе добре, защото имаше нужда от пари, а при новите условия можеше да се наложи да загуби част от тях.

В петък ѝ се отвори работа. Магазинчето предлагаше поръчки онлайн и тя опакова едно перлено колие, за да го занесе в обедната си почивка в Спиди. В дванайсет и половина заключи и се отправи натам. На входа на офиса видя Никола.   

 Ти ми трябваш. познаваха се, отдавна работеха заедно.

Яна подаде пакета. Куриерът го взе и погледна адреса.

 Имам извънградски. Обработвам тях. Тръгвам след малко. За кога е?

 Днес.

 Няма да успея. Остави го, но ще го предам най-рано утре.

 Може да е за подарък. Клиентът преди всичко.

Ти не живееше ли в този район?

 На път ми е.

– Ако искаш, занеси го. Мога да пусна есемес за присъствие.

 Утре ще дойда за парите и да се оправим документално.

 Ще го нагласим някак. – смигна Никола. – Бързам. Чао!

Яна се настани в близката пицария да обядва. Сметна, че няма да има време да хапне, да занесе пратката и да се върне. След работа щеше да е.

В пет часа обичайно се смениха с шефката. Обсъдиха оборота за деня и още делови въпроси. Яна взе подаръка и се отправи към къщи. Леко ръмеше. Бе началото на април, пролетните дъждове зачестяваха и тя все носеше чадър.

Лесно намери адреса: „Петър Парчевич“7. „А! Дървената барака на новия. Не познавал никого, а поръчва. Че и по интернет. Можел е направо да дойде в магазина.“ – каза си, когато установи мястото с точност.   

Табелката с номера бе поизбеляла, но според четните и нечетни номера, трябваше да е тук. Яна се изправи пред вратата. Предположи, че няма звънец. Да, нямаше. „Сигурно така са изглеждали къщите в Дивия Запад.“- каза си. Входът бе с комарник с дървена рамка. „Съвсем по американски са решили виличката. Липсва само веранда.“ Чудеше се как да извести присъствието си. Отвори мрежата и похлопа. Без отговор. Затвори я. „Дано есемесът е пратен, да не уплаша някого.“ Отдалечи се, огледа къщата. Прозорците бяха четири- от двете страни на вратата по два, със стари кепенци. Олющената им боя приличаше на юфка. Всички бяха спуснати, с изключение на един, вдигнат наполовина. Приближи към него. Наведе се и мушна ръка. Потропа на стъклото няколко пъти. Видя завеса, тя пречеше да се разбере има ли някой. Никакъв резултат. „В краен случай ще върна пакета в Спиди. Да се оправят. Не ми е работа. Имах добро желание, но... Вали на всичкото отгоре.“ Яна се завъртя, тръгна по обратния път и почти беше стигнала улицата, когато от другата ѝ страна чу:

Има човек, но изглежда е зает.

Яна вдигна глава. Викаше възрастен мъж от прозореца на сградата отсреща. Пушеше цигара и трябва да бе станал свидетел на опитите ѝ. Привлякъл вниманието ѝ, продължи:

 Къщата е с два входа. Другият е отзад. Предишните собственици го направиха да играят децата им в градината.

Яна го изслуша, въртейки глава. Кварталът бе тих, но тревогата им трябва да е имала основание.

Благодаря! Ще обиколя.  махна с ръка тя и направи кръгом.

Мина по пътеката вляво. Беше поразкаляна и ѝ се стори, че се озова в гора. Имаше дървета и градинка- само очертания. Тук-там личаха намокрени от дъжда зелени стръкове растения. Точно зад къщата, на едно от дърветата висеше, привързана с въжета, люлка. Седалката ѝ лъщеше от мокрото. На задната стена на дървената сграда бе облегната пейка, която гледаше към градината. И тя- попила дъжда. Вратата, боядисана в бяло, на пръв поглед бе масивна и Яна се усъмни, че ще произведе звук. Бе дошла и трябваше да пробва. Сви китка в юмрук, удари силно. Крилото се отвори, появи се Венелин.

А! Здравей! изненада се той.

Здравей! Опитах на предната врата, но… – очакваше да го види.

– О, извинявам се. Бях тук. Още тъна в безпорядък. – с ляв палец Венелин посочи помещението зад гърба си- по земята се търкаляха натурии.

– Нищо. Намерих те. Трябва да си получил есемес за пратка.  

 Да.

 Можеше да си спестиш разходите за доставка, ако беше отишъл в магазина. укори го кротко Яна.

Не познавам града. Спешно ми трябва подарък. За Спиди ли работиш? попита, докато момичето вадеше пакета от чантата си и го подаде.

– Не. В кинкалерията. От нея си поръчал. Дълго е за обяснение. Подаръкът е при теб- това е важното. Заповядай! Дължиш…  не успя да довърши.

–  Знам колко. – каза Венелин и извади от джоба си пари. Бяха точни.

 Трябваше да се подпишеш, обаче няма. Ще занеса парите утре. Нещо против? – попита, докато прибираше сумата.

Венелин не отговори. Яна пожела приятна вечер.

Чакай! – спря я той. – Обещах да пием кафе! Или чай, ако искаш.

Яна го погледна.

– На работа съм, макар че това не влизаше в нея.

 Тъкмо. Ще отдъхнеш. Това сигурно е краят на работния ти ден.

Умееше да убеждава. Тя потърси аргументи.

 Вали. И е късно. отсече, закани се да тръгва.

Искам да видиш нещо. – възпря я Венелин.

Яна сви вежди. Разтревожи се малко. Огледа се.

Какво да видя?

 Разтребвах… Може да ти е интересно... Влез да ти покажа! бе добронамерен и личеше. Отмести се от входа, правейки път.

Беше висок, с тъмнокестенява коса и очи, усмихнат и ведър.

Яна не беше страхлива. Свикнала бе да живее сама, оправяше се с всякакви хора. Имаше опит и от работата си. Запита се за какво издирват мъжа. Поколеба се, но реши.

Само за малко. уточни тя.

Минаха през нещо като антре. Венелин вървеше напред, сритвайки с крак една обувка, лятна чанта за плаж, някаква скъсана сламена шапка, като през цялото време се оправдаваше за хаоса, и отвори следващата врата за насока.

Озоваха се във всекидневна. Вляво от нея се виждаше вход към съседна стая. Вдясно се намираше кухнята. Помещенията не бяха големи. Виждаше се, че къщата служи за временен престой. В стаята имаше светъл диван в пъстра дамаска, облегнат на стената под прозорците до предния вход. На съседната до нея стояха два фотьойла, заметнати с тъмносини покривала на бели цветчета в тон с канапето. Малко по-нататък, към задната врата, в ъгъла на същата стена имаше обикновена маса, оцветена в бяло, с плюшена покривка, която върна Яна в детските години. Ходеше у баба си да яде крем карамел на такава тюркоазена покривка. Понеже беше в ъгъла, до масата имаше два стола. Бяха дървени, градински, с изпънати назад крака. На отсрещната страна стоеше шкаф с открити рафтове. По тях се редяха книги, сувенирчета, моливник...

Чай или кафе? предложи Венелин.

– Чай. Късно е за кафе. А и се понамокрих.

Веднага идвам. каза той и влезе в кухничката. Не след дълго се зачуха привични звуци- тропане на прибори, шум на вода…

Яна се огледа. Отиде до рафта, взе една от книгите. Беше поезия. Отгърна произволна страница. Подсмихна се на попадението. Прозвуча ѝ нелепо и затвори книгата, без да погледне името на автора. Остави я на лавицата. Загледа се в моливника и видя ключове, закачени на един от химикалите. Ключодържателят бе с логото на BMW. Засмя се пак наум: „Намерил къде да го държи.“ Някъде там мерна опакования лично от нея подарък.

Вратата на кухнята хлопна. Венелин носеше в ръце джезве с две чаши.

Разглеждаш ли се? И аз бях така в началото. каза, докато оставяше съдовете на масата. Със или без захар?

– Какъв е чаят?

– Билков. Още не съм купил разни неща.

Половин лъжичка тогава.

 Ти сядай, аз ще донеса.

Венелин отскочи до кухнята, а Яна се настани на единия от столовете.

 Заповядай! – каза, когато се върна, постави захарничка на масата.

Какво щеше да ми показваш? попита тя, докато той сипваше чая.

А, да! Секунда. досипа и изчезна по посока на антрето.

Аромат на билки се разнесе във въздуха. Сложила захар, бъркаше да я разтвори. Венелин се позабави. Върна се след минути с кутия в ръка. Яна бегло я погледна. Беше преполовила чашата и хванала чадъра си.

Ще тръгвам. Става късно. Благодаря за чая! Хубав беше. – каза тя с усмивка и стана.

– Забавих се. Рових. Бутнал съм го в дъното. Ти сега дойде! – изстреля той.

Знам. Друг път. Яна се отправи към предната врата, а Венелин тупна кутията на масата, спусна се да отвори.

Надявам се, не съм те притеснил.

Не, не, няма такова нещо. Изморена съм. Дълга седмица беше. По-добре да се прибирам. Утре работя. Приятно ми беше. Лека вечер!

Лека. Имаш координатите ми. Обади се, ако решиш. – в съгласие разтвори ръце Венелин.

Яна кимна, намести чантата на рамото си, готова да прекрачи прага. Венелин натисна бравата. Дъждът се бе усилил. Водата шумеше, изобилна и застрашителна, вилнееше порой. Яна спря.

Вали като пред края на света. Да те откарам? съобрази мъжът. Държа колата си в гараж. Близо е.

Предложението бе разумно. Яна го прие с „мхм“. Венелин грабна ключовете от моливника, дръпна яке от закачалката зад вратата, наметна го, като закри главата си, изскочи в дъжда.

Вземи чадъра мииии! викна след него Яна.

Бързо ще се върнаааа. – репликира Венелин с обърната назад глава. Дъждовният шум заглуши гласа му.

Яна стоеше на прага, ослушваше се. Примигваше от пръските, които я достигаха. Дъждът бе хладен. След пет минути видя колата да спира на улицата до алеята към къщата. Венелин се върна и я покани. Докато тя разпъваше чадъра, той заключи вратата, а когато се обърна, Яна подскачаше по камъните. Когато бе дете, момиченцето на съседите пружинираше така, когато играеха дама. Конската му опашка се мяташе от жабешките скокове, а той се възхищаваше на точността, с която камъчето падаше в квадратите. „Дежа вю.“- помисли, последва я. Наближили колата, той заобиколи, кавалерски отвори предната врата. Момичето сви чадъра и се мушна.

Имаш ли шофьорска книжка? попита Венелин, когато зае мястото зад волана и разтриваше с пръсти навлажнената си коса.

Не. Преди години преживях лека катастрофа, но още ме е страх.

Той я гледа известно време втренчен:

С мен можеш да бъдеш спокойна. – каза и завъртя ключа. Пусна чистачките и потеглиха. –  Кажи къде да карам.

Тръгваме напред, третата пресечка вляво. Ще посоча къде да спреш.

Заредиха се къщи, малки блокчета. Чистачките тиктакаха струя след струя.

Ти защо ме заговори? Сякаш ме познаваше.

– Въртеше се край къщата. Предположих за какво.

Аха. Свивам тук, нали?

Да. При последния завой- вдясно, в началото съм.

– До люляка?

– Да. Благодаря!  

Лека нощ, Яна.

Всъщност, съм Калояна, но ми казват Яна. Лека.

Без да дочака отговор, тя слезе, разтваряйки чадъра. Прекоси тротоара до кооперацията. Изкачвайки стълбите, извади връзка ключове и мушна един от тях. Обърна се, видя Венелин да ѝ помахва. Помаха и тя и влезе.

Дрехите ѝ бяха мокри. Взе душ да се стопли. В хладилника имаше зеленчуци. Спретна си салатка. Претопли рибата от вчера и се сви пред телевизора. Мислейки за изминалия ден, стана и взе чантата си. Пребърка я. Изрови визитната картичка, която ѝ даде мъжът в „Капри“. Докато хапваше, зачете: Венелин Каменов. Физик. Следваше адрес в един от големите градове на страната, имейл и телефон. Текстурата на картончето бе с черен фон, на който изпъкваше спектърът. „Пинк Флойд.“- каза си.

Физик? прошепна полугласно. Изглежда по-голям от мен. Не бих предположила, че се занимава с това. гадаеше, когато телефонът прозвъня.

Какво правиш, злато? беше Вили. Знам, че е късно, ама не се обаждаш.

Добре съм, не се тревожи. Работа, знаеш.

Ще се видим ли пак?

– Нека аз да звънна. Изникват ми разни неща…

Добре. Ще спя спокойно, щом те чух. Ще чакам. Лека, злато!

Лека, Вили!

Затвори и се зае да довърши вечерята. „Обичам това момиче. Винаги е загрижена и сърдечна…“. Стана да измие празните съдове. Постоя пред компютъра. Утре- събота. Работеше до обяд. По-добре щеше да е да си ляга. Лампите в дома ѝ угаснаха.

 

Категория: Други
Прочетен: 232 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 03.01.2018 17:18
  

Всяко съвпадение на образи, идеи, имена и събития от реалността е непредумишлено, непреднамерено и напълно случайно, плод на синхронност или колективно подсъзнание

 

 

1.

 

Той напълно отговаряше на описанието. Всичко съвпадаше- ръстът, цветът на косата… Трябваше само да набере 112. Той нямаше да я чуе. Стоеше на метри от нея, извън опасност да разбере какво прави. Не звънна, а се приближи.

 Може да си намерите нещо под наем.

Обмислям го. Благодаря.

Загърби го, пое по тротоара. Работеше в магазинче за бижута. Трябваше да е отворила.

Вечерта, когато се прибираше, по-надолу от мястото, където срещна мъжа, го видя зад волана на тъмносиньо BMW- моделът беше стар, което паркира.

Донесохте ми късмет. извика след нея. Беше подминала, но се обърна. Наех бараката, пред която се видяхме.

– Ползваха я за вила преди години. Годна ли е за живеене?

Става. Само да поразчистя.

Тя направи крачка да продължи пътя си. Той скъси разстоянието, за да я спре:

Не се представих. Венелин. Приятно ми е.

Тя не очакваше и малко се смути. Трябваше да отговори:

Яна. Приятно.

– В знак на благодарност, да пием някой път кафе.

Тя кимна не ѝ беше до това сега, пое напред.

Не изпита угризение, че не се обади. Отдавна не значеше нищо да си примерен гражданин. Не се и уплаши. Издирваният можеше да е опасен, но не си даде сметка. Скоро забрави.   

 

Дните на Яна се нижеха. Бяха зърна на броеница- еднакви, повтарящи се и безкрайни. От години живееше самостоятелно. Издържаше се сама. Изкарваше достатъчно да се оправя, да не разчита на родителите си. Кинкалериите не бяха печеливши, но тя обичаше такива неща.  

Живееше тихо и уединено. Движеше се в тесен кръг приятели. Четеше вечер, слушаше музика. Понякога излизаше.

Янче, хайде да те изведа! звънеше ѝ Вили. Ще дойдат Петко и Камелия. Не сме се виждали след годежа им. Ще те чакаме в седем в „Капри“.

Какво пък? Не бяха се търсили скоро. Имаше час да се оправи.

„Капри“: местно коктейл бар заведение, в което се събират млади хора. Винаги е пълно и винаги има място. Когато Яна влезе, компанията я чакаше. Разговаряха оживено и се шегуваха.

Ааа, ето го и моето злато! Сядай! извика Вили, когато видя Яна, стана, разпери ръце за прегръдка, после ѝ направи място.

Как сте? попита, докато сваляше якето си и сядаше.

– Весело ни е. каза Ками.

А сега ни стана по-весело, защото ти дойде. Вили пак я прегърна. Винаги беше в добро настроение. Но си обичаше Янчето и беше искрена. – Какво става с теб, злато?  

Работя. Знаете как е. – повдигна рамене тя. – Шефката ще разширява магазина. Вие? обърна се тя към Петко и Камелия. Да не планирате нещо?

Не сме решили. Мислим по въпроса. отвърна бъдещият съпруг и сложи ръка върху рамото на жената до него.

Ей, ама какви са съкровища! Не са ли сладки? с ентусиазъм продължи Вили, обръщайки се към Яна. А! Сервитьорката идва. Какво ще пиеш?

Млечен шейк. поръча си тя.

На вратата на заведението мерна познато лице. Погледнаха се и си кимнаха. Яна осведоми Вили:

В понеделник пристигат нови модели гривни. Ела да ги видиш.

О! Непременно, злато! наведе се към нея и почти през зъби каза. – Трябва да го познаваш тоя. Зяпаше те, а сега идва… не довърши, защото Венелин вече стоеше пред Яна.

Не разменихме телефони и координати. Визитката ми. усмихна се, докато ѝ подаваше картончето.

Благодаря! взе я.

Приятна вечер! обърна се към компанията Венелин.

Стъписани, всеки по различно време смъмри поздрав, след който видяха как мъжът се отдалечи и се върна на масата си. На нея стояха още двама души, които никой от приятелите на Яна не познаваше.

Къв е тоя, бе, Янче? Да не сте се забърсали? Нищо не си казала. захили се Вили.

Без да прочете визитката, Яна я прибра.

Върна се в малкото си апартаментче към единайсет. Не, че приятелите ѝ бяха лоши, но не си казваха нищо съществено.

 

 

Категория: Други
Прочетен: 208 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 03.01.2018 17:18
20.11.2017 21:19 - ***Ядката е...
Ядката е твърда,
но е семе. 
Категория: Поезия
Прочетен: 352 Коментари: 0 Гласове: 2
Морето е вълнение.
Морето е възторг.
Синьо до благоговение,
то е моето благословение,
причастие и нощно бдение...
Морето е любов. 
Категория: Поезия
Прочетен: 243 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 05.09.2018 12:11
мокри макове.
два облака целуват
ръбовете
на своите вечности.
чакаха вятъра.
без коприната
на роклите си
още чакат,
без да молят.
сънотворение са.
сънотворни са:
мокри макове
под облаци целуващи.
 
Категория: Поезия
Прочетен: 431 Коментари: 0 Гласове: 6
Последна промяна: 01.06.2017 21:13
18.05.2017 23:21 - ***Бъди си ти...
Бъди си ти.
Боли,
но ти си бъди.
Категория: Други
Прочетен: 389 Коментари: 0 Гласове: 5
03.05.2017 21:45 - Леля Видка
Едно време не беше така. – започва кратичкия си разказ леля Видка. – Как се ожених аз? Дойдох в Чирпан и го видях. Пък една приятелка ми вика: „За кога чакаш?“. И се запознахме. После го попитах ще дойде ли да ме иска. Ако няма да ме иска, хич да не казвам на нашите. Той ми каза: „Ще дойда“. И аз им казах. В уречения час го чакаме. И даже лелини поканихме. Пък как сме се свързали с тях? Те тъкмо на гарата…не знам как е било. Само знам, че аз стоя и го чакам, само поглеждам към пътя и си викам: Ами, сега, ако не дойде, кво ш` права?  И се притеснявам… Обаче, гледам, задава се отдолу по улицата. Казвам на татко, пък той вика: „Да ида да извикам съседите да не съм сам. Да няма карти да играя с него?“. Разсмивам се. Колко истински е животът. И той дойде. Влезе в къщи. – продължава разказа си леля Видка. – И баща ми го пита за какво е дошъл. Пък аз какво бях застанала нещо до прозореца и Петър вика: „Да искам ей това момиче, дето стои до прозореца.“ Смеем се заедно. Такова беше. Неподправено. Така се ожених. Никой не гледаше тогава дали има пари, дали няма. Човек да е, до тебе да е и това е. Замълчаваме. И после, когато вече се разболя и не можеше много да излиза, ходеше в тая стая. Веднъж бяхме двамата и аз пак така бях застанала нещо до прозореца и той ми вика: „Преди четиридесет години дойдох в същата стая да искам едно момиче, което стоеше до прозореца.“ Не се сдържам. От очите ми рукват сълзи. Думите засядат като жило в мен. Хем не беше вече съвсем с ума си, обаче това го помнеше. Беше запомнил. - каза спокойно и без емоция, но думите ѝ останаха в мен.          Още са тук. 
Категория: Други
Прочетен: 604 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 03.05.2017 21:48
20.04.2017 22:53 - ***Пътуваме...
Пътуваме
към своето пробуждане-
там дреме неизбежното
като насрещен вятър
 
Категория: Поезия
Прочетен: 263 Коментари: 0 Гласове: 3
Откъдето и да пристигаш,
каквото и да носиш,
колкото и богоцелунат да си,
от колкото и дарове
да прелива сърцето ти,
все ще се озовеш
отвъд ухото на вселената,
отвъд което вее Нищото,
чийто венец е Самота,
сред която си Сянка,
която не знае, че е Сянка,
защото огледалата са счупени
от забрава, че съществуват
посред космическото яйце
с черупка пропукана,
чиято светлина си ти.
Тогава чак ще разбереш,
че е трябвало да бъдеш повече бог,
че е трябвало да раснеш повече,
да си небе и аура, нектар и мед,
дълбина и око,
защото ти си обвивката,
която пази сърцевината си
от урагана на вселенския вятър;
защото ти си черупката
и ти си нейна утроба,
ти си яйцето и свирепото Нищо,
ти си всичко, което може да бъде,
докато има простори за сбъдване,
докато има равнини за създаване,
върхове за съзиране
и пещери за изгубване.
Ти си сам на себе си всичко.
Ако надскочил си всичкото,
то то ще е Чудо отвъд световете,
които наричат божествени,
ала и то е възможно,
тъй като граници няма
за плащовете на необозримото.
 
Категория: Поезия
Прочетен: 322 Коментари: 0 Гласове: 3
Мама направи закуска.
Аз пък спретнах кафе.
На оранжево ярка покривка
празнуваме. Цветница е.
Категория: Поезия
Прочетен: 407 Коментари: 2 Гласове: 4
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8 9  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 470155
Постинги: 705
Коментари: 454
Гласове: 1320
Календар
«  Януари, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031