Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 425110 Постинги: 688 Коментари: 439
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>
Морето е едно вълнение.
Морето е възторг.
Синьо до благоговение,
то е моето благословение,
причастие и нощно бдение...
Морето е любов. 
Категория: Поезия
Прочетен: 192 Коментари: 0 Гласове: 3
мокри макове.
два облака целуват
ръбовете
на своите вечности.
чакаха вятъра.
без коприната
на роклите си
още чакат,
без да молят.
сънотворение са.
сънотворни са:
мокри макове
под облаци целуващи.
 
Категория: Поезия
Прочетен: 342 Коментари: 0 Гласове: 6
Последна промяна: 01.06.2017 21:13
18.05.2017 23:21 - ***Бъди си ти...
Бъди си ти.
Боли,
но ти си бъди.
Категория: Други
Прочетен: 320 Коментари: 0 Гласове: 5
03.05.2017 21:45 - Леля Видка
Едно време не беше така. – започва кратичкия си разказ леля Видка. – Как се ожених аз? Дойдох в Чирпан и го видях. Пък една приятелка ми вика: „За кога чакаш?“. И се запознахме. После го попитах ще дойде ли да ме иска. Ако няма да ме иска, хич да не казвам на нашите. Той ми каза: „Ще дойда“. И аз им казах. В уречения час го чакаме. И даже лелини поканихме. Пък как сме се свързали с тях? Те тъкмо на гарата…не знам как е било. Само знам, че аз стоя и го чакам, само поглеждам към пътя и си викам: Ами, сега, ако не дойде, кво ш` права?  И се притеснявам… Обаче, гледам, задава се отдолу по улицата. Казвам на татко, пък той вика: „Да ида да извикам съседите да не съм сам. Да няма карти да играя с него?“. Разсмивам се. Колко истински е животът. И той дойде. Влезе в къщи. – продължава разказа си леля Видка. – И баща ми го пита за какво е дошъл. Пък аз какво бях застанала нещо до прозореца и Петър вика: „Да искам ей това момиче, дето стои до прозореца.“ Смеем се заедно. Такова беше. Неподправено. Така се ожених. Никой не гледаше тогава дали има пари, дали няма. Човек да е, до тебе да е и това е. Замълчаваме. И после, когато вече се разболя и не можеше много да излиза, ходеше в тая стая. Веднъж бяхме двамата и аз пак така бях застанала нещо до прозореца и той ми вика: „Преди четиридесет години дойдох в същата стая да искам едно момиче, което стоеше до прозореца.“ Не се сдържам. От очите ми рукват сълзи. Думите засядат като жило в мен. Хем не беше вече съвсем с ума си, обаче това го помнеше. Беше запомнил. - каза спокойно и без емоция, но думите ѝ останаха в мен.          Още са тук. 
Категория: Други
Прочетен: 494 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 03.05.2017 21:48
20.04.2017 22:53 - ***Пътуваме...
Пътуваме
към своето пробуждане-
там дреме неизбежното
като насрещен вятър
 
Категория: Поезия
Прочетен: 210 Коментари: 0 Гласове: 3
Откъдето и да пристигаш,
каквото и да носиш,
колкото и богоцелунат да си,
от колкото и дарове
да прелива сърцето ти,
все ще се озовеш
отвъд ухото на вселената,
отвъд което вее Нищото,
чийто венец е Самота,
сред която си Сянка,
която не знае, че е Сянка,
защото огледалата са счупени
от забрава, че съществуват
посред космическото яйце
с черупка пропукана,
чиято светлина си ти.
Тогава чак ще разбереш,
че е трябвало да бъдеш повече бог,
че е трябвало да раснеш повече,
да си небе и аура, нектар и мед,
дълбина и око,
защото ти си обвивката,
която пази сърцевината си
от урагана на вселенския вятър;
защото ти си черупката
и ти си нейна утроба,
ти си яйцето и свирепото Нищо,
ти си всичко, което може да бъде,
докато има простори за сбъдване,
докато има равнини за създаване,
върхове за съзиране
и пещери за изгубване.
Ти си сам на себе си всичко.
Ако надскочил си всичкото,
то то ще е Чудо отвъд световете,
които наричат божествени,
ала и то е възможно,
тъй като граници няма
за плащовете на необозримото.
 
Категория: Поезия
Прочетен: 254 Коментари: 0 Гласове: 3
Мама направи закуска.
Аз пък спретнах кафе.
На оранжево ярка покривка
празнуваме. Цветница е.
Категория: Поезия
Прочетен: 323 Коментари: 2 Гласове: 4
няма никого в аза
където политам
той е безсмислена ваза
в която съм ехо
на смях непоискан
Категория: Поезия
Прочетен: 349 Коментари: 2 Гласове: 6
Последна промяна: 31.03.2017 20:49
слънцето на миналото слънцето красиво на което беше и което можеше да бъде стопи лъчите си върху лицето ми  и го намачка ей така, че няма територия, в която
да се върна негравирана;
че няма място, във което да избягам, освен едно – в лъчите му безмилостни; освен в едно
тревожно бъдеще
на непокорен, неизбежен залез 
Категория: Поезия
Прочетен: 186 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 18.02.2017 22:37
През зимата, снегът когато натежава,
най обичам,
че животът продължава.
Категория: Поезия
Прочетен: 199 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 29.01.2017 19:24
17.01.2017 22:50 - Кучета
Бе обучено добре. Малко бе. Домашно. Умело подтичваше. Бяха го научили да изпълнява разни номера и се чувстваше господар на положението. Не беше лошо по природа, но му бяха внушили да пази територията си. Не, че не трябва, но и другите имат право на пространство. Бе забравило, че живее на земята. Гледаше от висотата на фризирания си бретон и щеше да е хубаво някой да му обясни къде е небето и къде земята, както и колко голямо е разстоянието между тях. Другото не бе много старо, но малко неопитно. Въпреки че бе улично куче, не се бе научило да хапе. Беше беззъбо. Напук на това, постоянно се хилеше. Беше се превърнало в ухилена маска. Същински джокер. То, вярно, че животът доволно разцепи устата му, ама можеше да вложи малко старание, за да изглежда нормално. Понеже го бяха набедили, че е бедно, хърбаво и дръгливо, защото не гледа позитивно на живота, то се бе научило да се усмихва. Вярваше, че това е първата крачка към усвояване на положителното мислене и към привличане на щастливи промени. Искаше да повярва и да бъде като другите. Не се замисляше дали са прави. Виждаше само успеха им. Сега глезеното беше захапало кокала, който старото откри в общия варел. Докато се чудеше какво да прави с находката, другото мина със собственика си и, преди той да усети - не му позволяваше да яде нищо от улицата, беше под нивото му – грабна костта. Щеше да има време да се нарадва. Вързаха го. С доволство гризеше пред влажния поглед на старото, от чиято ухилена муцуна не течаха лиги, както се очакваше- да изпита ревност и да се подразни. Такива са питомните- все мислят, че другите искат тяхното, докато всъщност то е или ничие, или нагло присвоено от тях. На кокала нямаше нищо. Иначе не биха го хвърлили. Пък и беше доста стар, та не можеше да бъде наречен „сочен“. За малкото беше екзотика да се докосва до храна от улицата. То си бе цяло приключение- като това на Буда, излязъл сред обикновените хора, родило цяла философия. Старото наблюдаваше питомното. Не можа да скрие любопитството си. И как, когато то беше толкова ярко и така нагласено, че да събира погледи? Оглеждаше го. А то ръфаше и се озърташе. Ръфаше и следеше реакциите с очи. Старото продължаваше да се хили малоумно. По едно време малкото разтегли каишка, скъси дистанцията, водено от дързостта си, но за своя изненада се почувства неудобно. Все пак преодоля притеснението си и, когато отново го обзе сила, хвърли предизвикателен поглед, който казваше- кокалът е мой и на никого друг. Е, да кажем, можеше някой да го опита, но щеше да бъде само този, който то реши. А старото не влизаше в списъка. Домашното може да не беше лошо. Бе плахо и се усещаше колебание в действията му. Може да не искаше да демонстрира превъзходство, ала не можеше да измени на навиците си. Старото, от своя страна, бе кухо и глупаво. Съзнаваше едно едничко свое предимство, макар да имаше и други. Младото подсъзнателно ги усещаше, но произходът му пречеше да прецени обективно. Именно тази преднина бе щитът, зад който се криеше уличният пес. То не бе и щит. За такъв можеше да се приеме усмивката му, но тя бе следствие от едно недоразумение и не се броеше. Уличното бе това, което е. То знаеше, че никога няма да бъде нещо повече. И това бе неговото оръжие, в това бе неговата мощ. Старото забравяше дори, че боклукчийската кофа бе в неговия квартал. То отдавна живееше тук. И се прехранваше тук. А другото бе просто преминаващо. С неговия бекграунд щеше да стигне далеч. Едва ли щеше всеки ден да прекосява тази улица. Предстоеше му бляскаво бъдеще. Тогава защо слагаше ръка на нещо, което принадлежеше на друг? Уличното не можеше да не започне да си задава сложните въпроси за кармата. То можеше да съзре същността на съперника си отвъд лъскавия му образ. Или по-точно, че тя все още не бе докрай формирана. Успехът и погледите се дължаха на експанзивността и реактивността на питомното- то вървеше и ръмжеше, постоянно охранявайки територията си. Утре щеше да си иде, а старият пес да продължава да рови кофите и да се оставя енергични, голи, нахални и млади като това буржоазно пале да се гаврят с него.          Кокалът беше без късче месо. Но малкото, леко смутено и с наслада, го глозгаше. Хвърляше крадешком погледи, но не спираше да яде. И не защото беше гладно. Точно обратното. Старото приличаше на размазано с валяк петно. Отпред лъщеше само оголената му усмивка, която се стичаше отчаяна надолу. В десния край устните му напрегнати трепереха. От известно време разви този тик, когато се окажеше под нервно напрежение. Ала не се отказваше от усмивката си. Напротив, с още по-голямо усърдие я разтягаше. Накрая разбра, че няма да предизвика разбиране. Не просеше милостиня. Само искаше своето. Беше достатъчно тъпо да повярва, че позитивизмът има силата да промени живота му и че усмивката му ще накара това богаташко конте да го хареса. Без да съзнава, проявяваше великодушие, което малкото щеше да разбере едва след години, ако изобщо го проумееше някога. Наистина остаряваше…  
Категория: Други
Прочетен: 198 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 17.01.2017 22:55
Дърветата са зебри
в джунглата на януари,
подгонени от вятъра
в снежното сафари.

Светът от днес е приказка,
която ще разкаже
красиви зимни мигове,
в спомените пазени.

 
Категория: Поезия
Прочетен: 228 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 07.01.2017 22:30
<<  <  1 2 3 4 5 6 7 8  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 425110
Постинги: 688
Коментари: 439
Гласове: 1221
Календар
«  Април, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30