Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 434749 Постинги: 695 Коментари: 450
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
 18.

 

  Венелин Каменов и Венелин Каменов се срещнаха в парка на градчето. Мена бе извършила „операцията“ в кратък срок и по план. Не се оглеждаха взаимно, за да си изяснят различията. Заливаха се с погледи, защото бяха почти еднакви. Почти.

  Огледалото отразява света, какъвто е, този свят- отсамния. То връща точните очертания на образа- нито обърнати, нито с разменени посоки, и не казва да има отвъд, не казва на отразеното, че може да заеме неговата позиция- позицията на огледалото. Затова го наричат „дяволско творение“: защото не предлага друго мислене, освен мисленето, че не съществува повече от това, което е. Така утвърждава убеждението, че светът е затвор.

Способна ли е природата да сътвори две напълно идентични същества? Не. Тя преследва многообразието. Може би в нея е вложен механизъм за бягство от съвършенството- то е смърт, която ще я възпре да твори. И пряко това, го постига във всяко създание.

Разстоянието между веждите и очите на Венелин Каменов от метрото беше по-голямо от това на Венелин Каменов физика. И гласът не беше същият. Пролича, още когато размениха поздрави, а и по-късно в течение на разговора. Тембърът се доближаваше, но силата му бе по-малка. В най-общи линии, ако ги погледнеше човек, можеше да вземе единия за другия, но на втори поглед изплуваха разликите. Може би сходствата са привилегия на нефизическия свят- качества на характера, стремления на душата…, и те са, които могат да създадат привидна близост, да дадат онова, което наричаме излъчване, общ дух, образ, но и да породят най-остро противопоставяне.

Венелин, който живееше в бараката, въпреки широтата на възгледите и разбиранията си, мислеше за възможно близнакът му да не е съвсем с всичкия си, и тръгна за срещата с тази нагласа. Действителността го опроверга, както често се случва. Не беше и това се оказа колкото освобождаващо, толкова и озадачаващо. Отпадаше вариантът думите му да са налудна случайност, което затвърждаваше и диалогът им.

Венелин от метрото бе неблагоразумен. Той смяташе, че има право на своя странност, на свободата да я изрази и очакваше да бъде приет по силата на същото това право. На теория всички сме равни, равнопоставеността е наша рождена привилегия. Решиш ли обаче на практика да се възползваш от нея, разбираш, че тя стои само в теорията и в границите на ума. Неприложима е, даже излишна. Защото веднага влиза в конфликт с друго право и друга свобода- това да създаваш правилата, каквито, по законите им, са вече установени, но не от теб, а от смелчаци, успели да наложат волята си и да ограничат тази на останалите, включително и твоята. Венелин се бе оказал боец в битка, която най-малко търсеше, излизаше даже, че той я провокира. Миротворците са войнолюбци- едно откритие на Изтока, което се проявяваше чрез него. Той желаеше да намери отклик на думите си, преследваше именно сходство на светоусещане и преживяване. Наивно вярваше, че, дори хвърляйки напосоки, нечия врата ще се отвори и ще установи, че го има. Вместо това, го обявиха за ненормален, направиха фоторобот и го пуснаха по телевизиите, че се издирва. Едва сега, на раздумка със съименика си, той можеше да се отпусне, да плува в свои води, да изрази, което носеше и знаеше, и то се превърна в семе, каквото първоначално бе, но семе, което пада в благодатна почва, на място, което го приема с разбиране и му предоставя шанс да покълне, да се роди в предназначението си.

 Реалността е филм, в който искаш да кажеш определени реплики, обаче изричаш други- по-глупави.

И:

 Не тръгвай след болката. Остави я да боли и ще си иде.

Такива ги говореше и питаше Венелин кое им е нередното на подобни приказки, който на свой ред го връщаше към Озарението, питаше го как се е озовал в него, как се е върнал от там.

 Преди това, нека ти кажа защо стигнах до него, как се случи така, че да го открия. Мисля, че, когато човек прави нещо дълго време, настъпва момент, в който, ако сам на себе си не каже: само това ли е?, спира да обича нещото, а то- да има смисъл за него. Ако след „Само това ли е?“ не продължиш да търсиш, нещото е изчерпано и ти за него. Напротив, ако след това не спираш да вървиш, непременно ще откриеш или нов материал, или ново средство, нов начин или нов израз, изобщо нещо ново ще намериш. И това ще ти отвори следваща врата към това, което обичаш, за да продължиш да го обичаш; ще задълбочи отношенията ти с него и, в крайна сметка, ще развие теб. Не си ли зададеш въпроса „Има ли нещо повече?“, спрял си и трябва да си постигнал тавана си. От тук нататък не очаквай повече отвъд механичното възпроизвеждане на едно и също повторение. Не отправиш ли поглед надалеч, убил си себе си, убил си и това, което дава смисъл на живота ти. А сега, на въпроса ти…

 

Категория: Други
Прочетен: 84 Коментари: 0 Гласове: 2
 17.

 

С години не беше стъпвала на културно мероприятие. То и толкова културно ѝ се видя. Яна не бе въодушевена от развитието на съвременните технологии. Дигиталният звук, малкото киносалонче, което приличаше по-скоро на бутикова зала за вип посетители, не ѝ даде усещането за преживяване, което отваря душевен хоризонт, не я въведе в мащаб, който разчупва ежедневните рамки. Не я докосна. Но благодари на Венелин, че я извади от кутийката на миниатюрния ѝ свят, за да узнае, че по дребнавостта си той не отстъпва на индустрията, която създава условен художествен свят с претенция за глобализъм. Глобални бяха само материалните средства, вложени в киноплатното, не и дълбочината. Бе плитко море, в което не би могъл да плуваш, дори да можеш. „Изместили са центъра на смисъла.“ - каза си Яна на излизане от киното – „Положили са го другаде. Човечеството е в криза на духа, която компенсира с финансови вложения. Изкуството не е разговор между човеци, чийто език е общ и чрез който се обменят идеи, а монолог на технологията.“

Отбиха се във Венелин, преди Яна да поиска да се прибира. Бяха се разпалили и спореха.

 Технологиите ще убият изкуството. – твърдеше Яна.

 Не. Те са само едно ново изразно средство. – отбраняваше се Венелин.

Яна се плашеше, че човешкото е погребано, че роботизацията придобива надмощие. Венелин смяташе, че това е необходима крайност, в която трябва да се отиде, за да се стигне същината. Не виждал ли какво става- всичко, с което си служим, са уреди- смартфони, таблети, компютри, машини, които са програмирани, скоро сигурно и човешките мисли биха могли да се подменят с по-нова версия като софтуер с по-добри възможности. Венелин се противеше.

 Вярвам в развитието, колкото и лош и страшен да изглежда процесът.

 Но тези противоестествени дейности, които човечеството извършва, не те ли тревожат? Изкуствено оплождане, биохрани, които колко са био, след като са наш продукт, а не природен, ГМО и всякакъв род генни модификации? Ние сами застрашаваме живота си. Самоунищожаваме се.

 Ще ти задам един въпрос. Сега същата ли си, както когато си била дете?

 Предполагам, че не. Но какво общо?

 Ще ти кажа. За себе си откривам, че в определени мигове се оказвам някой друг. Толкова друг, че даже спомените, които имам не са мои. Спомням си ги, но сякаш не аз съм ги направил, и се питам как са се озовали в главата ми, защо ги помня, и дали не са нечии чужди. Не мога да се върна там, гледам ги през витрина, зад която са те. В тях може да съм аз, но вече не съм. Не изпитвам сантимент да ги изживея отново. Знам, че би било хубаво, но се питам има ли смисъл, а щом е така, навярно са били съвършени и няма за какво да бъдат поправяни. Какво по-ярко доказателство, че развитие съществува, че изминаваме път от точка А до точка Б, но не само, защото, когато се върнем в началото, вече не сме същите. Усъвършенстваме се. Изглежда, че се въртим в кръг, но след всяко повторение придобиваме нов нюанс, може изменението да е на милиметър от предишното ни постижение, но е вече друго. Пътуването е вътре в нас и там нещо се намества, независимо как изглежда отстрани. Технологиите са играчки, те са едно от средствата, чрез които това вътрешно движение се осъществява. Да, човешкото е затрупано, но си е там и ще дойде миг, когато ще ни напомни за себе си.

Яна знаеше, че живее и мисли така, защото го бе срещнала. Бе се изправила пред него- той бе източник на нейното безсилие, на съпротивата ѝ, на болката ѝ, на омразата и страстта ѝ, но още не можеше да го определи. А и да можеше, как би се лишила от силата, която ѝ даваше мъглявостта на този неизразим въпрос, който подхранваше безсилния ѝ наглед живот? Все някога щеше да го достигне- дали гугутка в пролетна утрин щеше да ѝ го подскаже, или щеше да го прочете в случаен текст, или щеше да го чуе между редовете на обикновените думи на някой, който води с нея банален диалог, или щеше да е калинка върху рамото, или слънчев лъч в окото, които ще я събудят в осъзнаване, но бе убедена, че източникът ще е жив.

– Невъзможно е да се говори за същественото. Джино е сам. Трябва да вървя, че ще извърши някоя поразия.

Категория: Други
Прочетен: 79 Коментари: 0 Гласове: 2
 16.

 

– Как е Джино? – хилеше се Венелин, когато ѝ се обади, беше се прибрала.

 Май не ми се сърдиш. Попитал си стъкленото кълбо. – каза Яна.

 Сладък е. Как е днес?

 Притеснявах се, че няма да се справи сам, докато ме нямаше.

 Можеше да ми го оставиш.

 Не знаех, че си ми простил. А Джино ръфа един кокал, който му купих. Разнася го и приръмжава.

 Щастлива си. Гласът ти звучи различно. На някое небе си.

 Да. Заради Джин е. Само като го погледна, очите ми светват и се захилвам. При теб как са нещата?

 Ами…още не знам. Мена чакам. Възложих ѝ задача да проучи.

 Ей, чудех се, исках да питам: как получаваш мислите ми? Като образи или…?

Венелин не очакваше и помълча известно време.

 Като цели изречения. Понякога идват направо подредени, а понякога думите са разбъркани и виждам как умът ми ги слага в логичен ред, докато аз само наблюдавам отстрани. Има случаи, в които пристига една дума- като сигнал, който заостря вниманието ми, да кажем, „куче“. Изплува ми и аз решавам дали да тръгна след нея. Така снощи разбрах за Джино. Като цяло, ако са мислите ти, са по-отчетливи и става без усилия- пристигат като текст с много малко празни места, за които да се досетя, а ако е събитие, т.е. някакъв процес, се налага да се концентрирам, за да го достигна или сглобя от един детайл. Дори и да не го направя, винаги става така, че разбирам за него по друг път- например, чувам от някого, прочитам или виждам нещо, свъзрано с търсеното, но съм подготвен и не се изненадвам, няма нужда да го определям като съвпадение. Световете взаимно се допълват- т.нар. реално и нереално си взаимодействат. Като пясъчен часовник са. Когато изтече времето на единия, се сменят с другия, а аз съм на границата между тях като свидетел на размяната, съзерцавам и двата. Когато им свикнеш, скоростта, с която се сменят, се увеличава толкова, че спираш да различаваш кой кой е. При това, те така се проникват един друг, че различията им се заличават и сливат, а ти заживяваш в един единствен свят, в който няма граници.  

 Преобразуват се в трети свят?

 Те всички са един. Искаш ли да идем на кино?

 На кино? – сега пък за Яна бе неочаквано.

 

Категория: Други
Прочетен: 647 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.01 14:17
 15.

 

На смрачаване Яна вървеше към къщи. Дали бе получила онова, от което се нуждаеше, и затова махна с лека ръка? На нейно място повечето хора биха били щастливи. Имаше всичко, към което се стреми един млад човек, а житейската река бе довлякла дар, чието предназначение не ѝ бе ясно и не можеше да привиди като съкровище, каквото бе. „Не съм просякиня и не се нуждая от подаяния.“ – говореше си с някого тя. – „Гадно е да те съжаляват. Не искам да получа нещо от съжаление. Предпочитам да бъда нищо и никоя.“ – „Не го мислиш наистина.“ – беше Венелин. – „Отбягвам да се включвам, но не се стърпях. Не си сигурна, точно защото имаш сигурността. Отказваш да извършиш промяна и затвърждаваш несигурността. Не аз съм неизвестното, а рутината, в която си изгубила способността да различаваш стойността на нещата. Знам, че опитваш да пишеш, но само защото то е нещо, което не пасва в познатата ти схема, не забелязваш, че се е пробудило. Би могла да вървиш в тази посока. Мисля, че способността, която си развила- да виждаш в тъмното, си придобила несъзнателно. Тя е символ на потъването ти в еднаквостта, но може да те изцели. Вместо да се учиш да живееш в мрака, защо не погледнеш към светлината? Очите ще те болят в началото, но преминеш ли през страданието, ще дишаш свободна.“ Мислите ѝ мълчаха.  

Значи, така било: той си я слушал през цялото време, но от деликатност и тактичност гледал отстрани и не се намесвал. Бе го предизвикала и се притичваше на помощ. Какво трябваше да се случи, за да извади черното жило, което я пробождаше в мигове на избор като този? „Защо постъпих така? Той не го заслужаваше.“ – излъчи и се поправи. – „Ти не го заслужаваше.“ – „Разбирам защо го правиш.“ – беше на линия и върна отговор. – „Не се измъчвай с колебания и раздвоение.“

Слушаше го, когато бе подминала контейнера на тротоара, но слухът ѝ долови скимтене. Чуваше го периферно и, докато стигне завоя, то се засили, изпълни съзнанието ѝ. Нямаше как да не го забележи. То я извади от унеса. Посоката на гравитацията се смени. Яна излезе от света на мислите и влезе в света край нея. Обърна ход.

Зад коша за отпадъци се бе свило кученце- светлобежово и треперещо. То я погледна и тя, без да обмисля много-много, без да търси майка му или собственик, каквито по-вероятно бе да няма, предвид мястото, на което го откриваше, понеже в нея проговори инстинктът или понеже я завладя топлината на очите му, го вдигна, а то не се възпротиви, притисна го до себе си. Пронизителният звук спря.    

Прибраха се двамата. Не знаеше момче или момиче е. Пусна го в преддверието да види какво ще направи, докато тя сваляше горните си дрехи,. То си кротуваше и Яна го заля с милувки. Вмъкна се в кухнята и му сипа вода в паничка. То излочи всичко за времето, през което тя се щураше насам-натам и искаше да се сети какво да му измисли за легло. Нищо не реши, но го грабна и се метнаха в банята. Героят – разпозна тя – бе изкъпан и подсушен, прикътан в стара хавлия. Не издаде звук, не избяга, не я одраска, не я ухапа и нямаше как да не спечели правото на вечеря. Стопанката му намокри хляб, наряза малко колбас, какъвто имаше, а той не навири нос. На първо време това щеше да яде, а утре щеше да му купи кучешка храна. Без капризи и с доволство олиза чинийката си, когато го бе въвела в хола. Яна сияеше, погълната от живата картина пред очите ѝ, която да озаглави: „Свирепият глад на едно бездомно кученце“. Сърцето ѝ се изпълни– не знаше с какво. То бе просто средоточие на субстанция, която правеше така, че тя чувстваше присъствието на онова, което наричат щастие- онова, което те въздига, а и тежи, но чиято тежест е приятна. Кученцето изду коремче, което – по силата на гравитацията - го задърпа, и то едва се примъкна и катурна в краката на Яна. Тя се разведри. Хвана го с ръце, намести го в скута си и го замилва. Ще спиш при мен- заповяда му и главата, заедно с ушите му, отнесоха няколко неизпитвани досега разтърсвания. Идеше ѝ да го смачка от умиление. И ще се казваш…я, да те видя…Джино, а по-краткото ще ти е Джин, нали ги знаеш джиновете- онези духчета, откъде ли пък да ги знаеш… Харесва ли ти?- говореше му, докогато и на нея самата ѝ се доспа.

 

Категория: Други
Прочетен: 109 Коментари: 0 Гласове: 2
 14.

 

След две сутрини Венелин се раззвъня на Яна: видя ли, та видя ли.

 Какво да видя? Работя. Не мога да говоря. Да се чуем по-късно.

Не изтърпя до вечерта. Звънна в обедната ѝ почивка.

 Извинявай, че те притеснявам, обаче…

 Успокой се но-напред.

 Не мога.

 Какво е станало?

 Май прекъсвам обяда ти. – чу я как се мъчи да скрие, че дъвче.

 Няма проблем. Казвай.

 Гледа ли новините?

 Не следя телевизиите. Имам интернет. Защо?

 Ама ти сериозно ли?

 Изплюй камъчето! – малко остана да му се развика.

 Издирват ме.

 Знам. Е?

 Как така?

 Обявен си за издирване. Зная го, още преди да те срещна.

 Ти затова ли подходи все едно ме познаваш?

 Предполагам.

 Ама не съм аз! Видях снимката си в новинарския поток, обаче не става дума за мен.

 Имената ви са същите. Остава фотороботът да е фалшив.

 Как е възможно?

 Незнаен брат близнак? Край теб е винаги забавно. Непрекъснато се случват необясними неща. Как така се оказва, че всичко има пряка връзка с теб?

 Иронията ти е излишна. Повтарям ти: не съм.

 Обърках се.

 Нека се видим довечера. Моля те!

Яна извъртя очи в отегчение, но каза „Добре, какво да те правя. Ще дойда.“

Отивайки към къщата, тя си припомни как тогава заговори Венелин. Не си обясняваше защо го направи. Беше импулс, който последва. Не прозря заплаха. Просто се вклини в една настояща ситуация, без изборът ѝ да бе мотивиран от някакъв произвол. „Трябва да съм търсила авантюра.“ - каза си. – „Нещо встрани от ежедневието. Когато ти дотегне, стреляш напосоки навярно, натрупаната инерция се излива в действие, което изглежда спонтанно. Така ли беше? Знам ли и аз…“

Април си отиваше, но изменчивостта му- не. Сиви облаци се скупчиха, когато Яна наближаваше дома на Венелин. Небето помръкна. Само над нея светеше като отворен прозорец светло петно. Тя се движеше под него, вярваше, че ще изпревари дъжда, още повече, че излезе вятър. Той щеше да раздуха небесната завеса, която хвърляше тъмнина извън светлинния портал. Яна подтичваше, а чантата ѝ се блъскаше в тялото ѝ. Ето я и къщурката. Ето го и Венелин на входа. Беше отворил вратата в очакване.

  – Дълбоко си се разтревожил. – подхвана тя, когато стоеше срещу него. – Не съм и подозирала, че може да си толкова нетърпелив.

 Защо не ми каза? – почти я упрекна.

 Намекнах, но ти отвърна, че нямаш представа.

 Дори не си спомням. – събра длани като при молитва и ги допря до устните си, въртейки глава, за да изтърси сякаш спомен от паметта си.

Влязоха.

 Наясно ли си, че ще ме изхвърлят от проекта, ако от фондацията разберат?

 Да.

Плесна бедрата си, отпускайки ръце в безсилие.

 По-добре, отколкото ако се бях обадила на 112. Каквото намерение имах.

Венелин закри с длан очите си и на къси интервали повърташе глава- „не може да бъде“ казваше с това.

 Ти къде видя съобщението? – върна го в реалността Яна.

 Случайно. Не търся новини в интернет. Бях в заведение. Седнах да пия кафе. Вървеше телевизор. На секундата се изстрелях.

 Колко е часът? – продължи тя.

Венелин погледна телефона си на масата.

 Наближава шест.

 Пуснѝ лаптопа да проследим някоя онлайн емисия, ще я мислим после.

Не можеше да се окаже по-странно, противоречащо на всякаква логика и потвърждаващо всяка теория за съвпаденията и знаците. Издирваният и Венелин не само си приличаха, не само имената им бяха еднакви. И за Яна, и за новия ѝ приятел особеното тепърва предстоеше.  

Венелин Каменов се появил в метрото преди около два месеца. Бил забелязан, защото поведението му било необичайното за пътник. Телевизията за пореден път му отделяла внимание, тъй като граждани сигнализирали за развитие по темата. Вече се качвал от различни метростанции и започвал да говори с особен маниер. Думите му звучали свързано и логично, но някак налудно. Заговарял някого и разказвал на него или адресирал към всички присъстващи, че идва от Озарението. Че това било място, където човек се свързва със себе си, със своята най-дълбока същност, където проглежда за нея. Че в него можел да открие свои способности, закодирани от векове, приспани от бита и реалния живот. Изнасял цели проповеди, като ангажирал с тях всеки, който проявял минимален интерес към него. Медията внушаваше спокойствие, като твърдеше, че човекът не застрашава никого по никакъв начин. Агресията му се проявявала единствено във факта, че задържал вниманието на обикновените хора и смущавал пътуването им. Поради непривичното му спрямо обществените норми държание, телевизията отново уведомявала своите зрители, предупреждавала ги и се обръщала с надежда към тях да съдействат за изясняване на случая, тъй като странникът изчезвал и след неопределен период се появявал пак, поради което се оказвали безуспешни опитите да бъдат уведомени и задействани институциите.

 Бих описала срещата ми с теб именно така. С разликата, че инициативата бе моя и че не ти ми наговори тези неща, а че те се случиха по-късно и лично двамата ги наименовахме. – започна Яна.

 Не съм аз. Вярваш ли ми?

 Аз те срещнах месец след времето, за което говорят. Имената и физиката е възможно да съвпадат, макар процентът на вероятност да ми изглежда твърде малък, даже клонящ към нула, но да приемем… Обаче останалото е умопомрачително… От къде този човек би могъл да знае това, което ние с теб знаем?

 Но вярваш, че не съм аз, нали?  – искаше да е сигурен.

 Излиза, че съм се припознала. Не знам какво да мисля.

 Ти може и да ми вярваш, но не мога да съм сигурен за другите.

 Всъщност, ако наистина нямате нищо общо, няма и причина да се тревожиш.

 Как бихме могли да разберем повече за този човек?

 Не ме въвличай в криминални разследвания, моля те. Всичко дотук ми е достатъчно. Ако съм била жадна за приключения, уверявам те, жаждата ми е утолена.

 Няма ли да ме подкрепиш?

 Какво искаш да направя? – възмути се Яна.

Венелин се отстрани и я погледна.

 Уверен бях, че мога да разчитам на теб.

 Имам чувството, че ме манипулираш.

 Глупости. Смятах, че се зароди приятелство между нас. Изглежда, съм грешал. – той наведе глава.

И сега го правиш. Искаш да се чувствам длъжна.

 Ще се оправя някак.

 Извинявай, но аз…

 Променила си се. Интересно ти беше, а сега...

Яна се обърна и си тръгна.

Какво бе по силите му, без да раздува много-много ситуацията? „Как не се сетих? Мена ще питам. Тя е шушумига и се вре тук-там.“ Тя вдигна веднага. Беше събитие да види името му върху дисплея на телефона си.

– Батенце, за да ми се обаждаш, или нещо извънредно лошо се е случило, или е безкрайно хубаво. Какво е?

 Ирма, виж сега. Получи се нещо сложно.

 А, не на мен тия. Тая роля е моя!

 Стига! Издирват ме. Тоест…

 А, това ли? Знам. А с мен и тия, дето гледат телевизия.

 Какво?

 Наясно сме, че става дума за случайност. Много си приличате.

 Чакай. Правилно ли разбрах: всички знаят, освен аз?

 Какво толкова?

 Мога ли да се видя някак с този мой близнак? Ти имаш познати тук и там…

 Искаш ми услуга? Не е за вярване.

 Мено, вразуми се. Не мога да ти кажа защо, но е с космическо значение.

 Добре, де. Не се палѝ толкова. Ще стане ясно мога ли да направя нещо.

 Да е по възможност в близките дни обаче.

 Е, хайде сега, претенции, батенце. Падна ли ми в ръчичките, а?

 Искаш да ме изнервиш и ядосаш ли?

 Ноу мърси, батенце! Целувам те! А по моя въпрос…като се чуем...

 

Категория: Други
Прочетен: 108 Коментари: 0 Гласове: 1
 13.

 

Тя включи уреда, както мъжът го бе направил. Натисна горния бутон докрай, за да регулира степените, превключи ги плавно една след друга. Металните струни се намагнетизираха и заизпускаха искри. Страничният стартер се затвори. Яна бе толкова съсредоточена, че не видя създалото се електричество и нямаше повод да се уплаши. Червените и сините ленти заредуваха сигналните си светлини. Озарителят излъчи матирана мъгла, в която момичето се изгуби. Интензивността на полето се подсили и антената затрептя. То не се разкъса, а запази целостта си, в която Яна потъваше. Когато страничното копче прицъка в изходно положение, тя се бе върнала.

 Двадесет минути е сеансът. – констатира Венелин. – Как си?

Яна бе отнесена в първата една минута от завръщането си, но отговори, че се чувства добре. Поиска да седне. Венелин бе весел. Бяха успели. Бяха постигнали общ успех.

 Искаш ли вода или друго?

 Ще допия, каквото си ми сипал. – още говореше зашеметена.

 Срещна ли някого? – заразпитва я.

 Да. Преди да стигна далеч, видях дете с книга. А после беше разговорът.

 С кого?

 Беше ти. Но имаше и още хора- невидими. Усетих ги. Не мога да ги назова.

 Супер! – малко остана да подскочи. - Виждаше ли се полето отстрани?

 Не. Виждах само теб и Озарението.

 Значи, всичко става само в ума ни или в съзнанието…

 Да. Контактът се осъществява там.

 При мен нямаше разделение. Полето беше пълно- като пашкул или капсула. Само силата му нарастваше до плътно сияние. Светлината не дойде от процеп, бе навсякъде.

 Не като при мен.

 Да. И това, което ми каза…

 Какво беше?

 Няма да го видиш, Пътят е скрит. Какво се случва, няма да разбереш. То е Тайна. Но ще бъде твоя, ако ѝ позволиш да се прошепне.

 Това мои думи ли са?

 Да.

 А в моето озарение знаеш ли какво ми каза ти? Знам Тайната, сама ми се подсказа.

 Което е май почти същото.

 Аха. Имаше ли още?

 Да, но сега мисля за по-общото. Смятам, че това „място“ е във всеки. Щом и аз бях в него… Общо е само в смисъла на достижимо за всекиго. А защо беше точно ти? Излиза, че, свързани тук, сме свързани и там. Спрямо това, необяснимо е, че в пространството не присъстваха мои близки и приятели.

 Защото не са събудени за него. Може би, са били, но без лицата си.

 Като онези зародиши в „Матрицата“. Тоест, световете са отразени един в друг.

 Да.

 Защо са разделени тогава?

 Не са. Забравили сме връзката и пътя между тях. Засипали сме ги със страх, съмнения и отрицание.

 Колко глупаво.

 Нали?

 И аз исках да остана в тази глупост. Но защо чрез озарител? Ти можеше да ми разкажеш, а аз да го приема.

 Това, което наричат „Бог“ е субективно преживяване. То е най-сигурният път към вярата. Не можеш да преживееш преживяното от друг. Не и по неговия начин.

 Бог? Ти нали беше учен?

Да. И още съм, но, да кажем, съм почитател на ретрото.

А могат ли двама да имат еднакво изживяване в еднакъв момент?

Той не отговори.

 

            Ако за Венелин влизането в Ореола бе Озарение, Яна нарече своето- Осияване. И за нея бе невъзможно да опише пребиваването си там, ако изобщо можеше да се твърди, че бе посетила друго място. Онова, в което бе убедена: че не бе същата. Неизразимо бе. Как едно цвете да разкаже какво е да си семе, пъпка, цвят, пресъхващ стрък?

            Яна бе преминала границите на своите вътрешни деления. Бе се изкачила на върха на своята завършеност. Пълното съгласие се предшества от пълно отрицание. Везните се бяха заковали в средата, която отсъства. В това няма нихилизъм. Бе Тайна, която не се изрича, а се преживява. Какво е преминаването по мост, ако не преминаване по мост? И какво е прекосяването на небесен мост, ако не прекосяване на небесен мост? Не съществуват тук и отвъд, а само отделни моменти на съзнавано и несъзнавано „сега“, които се движат в неподвижна линия, положена в неподвижен център. Центробежността на множествата от „сега“ се пораждат и завръщат центростремително във вечен миг.

            Ние едновременно сме и не сме. Присъстваме и отсъстваме. И когато присъстваме сме в едно с друго присъствие, но в отсъствие спрямо други присъствия и отсъствия. А когато отсъстваме сме в едно с друго отсъствие, което се превръща в присъствие и отсъствие спрямо други присъствия и отсъствия. Така, едни врати са отворени, а други затворени и те сменят местата си, когато и противоположните ги сменят. Ако всички са отворени, също толкова са и затворени. Видими и невидими, се подчиняват на синхрон. Няма абсолютно безобразие или абсолютна красота. Светът се руши и създава, за да се руши и създава; за да върви и да спира в своите движение и покой, които превръщат съществуващото в несъществуващо и обратно; за да бъде всичко и за да не бъде нищо, но и двете да ги има все пак.

Яна не бе и мечтала да преживее точно такъв епизод в живота си, но бе мечтала за необикновени неща и си изясни защо Венелин не ѝ разкри в пълнота личното си изживяване. Не бе умопостижимо и затова- бе отвъд езика. Не можеше да бъде изречено. Оставаше в паметта и нямаше как да се забрави. Но липсата на думи, които да го назовават най-точно, бе естественият защитен механизъм, който го затваряше за описателство и го съхраняваше за живота, за да го достигнат само истински пожелалите.

 

Категория: Други
Прочетен: 3467 Коментари: 3 Гласове: -11
 12.

 

– Как ти се струва това? – обърна се към Яна Венелин, когато беше затворил вратата и я затисна с гръб.

 Не знам какво да мисля, вярвай ми. Не ми харесва.

 Аз пък съм озадачен.

 Трябваше ли да му кажем, според теб?

 Струва ми се, че знае. Тестваше ни.

 Проверяваше дали сме го открили?

 Може да пропускаме нещо. Освен Озарителя, възможно е да има текстове, от които да се научи повече за него.

 Ти навсякъде ли подреди?

 Да. Не бих изхвърлил нищо ценно. Особено книжа със странни формули или описания.

 А тази стая? Какво има в нея? – Яна посочи вратата до входа.

 Нощната. Ела да видиш.

Стаичката разполагаше със старинно дървено легло, покрито с памучна кувертюра с дантела от меки конци по края, с две шкафчета. Срещу него се мъдреше голям трикрилен гардероб, на който Яна веднага се нахвърли.

 Нали не ти харесваше? – заяде се Венелин.

 Помагам ти просто. – репликира го тя.

Яна прерови, но в шкафа стояха накатени само стари дрехи.

 Двойно дъно? – подпряла дясната си буза с ръка предположи тя.

 Много кримки гледаш.

 Вършат работа в подобни случаи.

 Откажи се. Вече търсих.

 Какво правим? – като събудена от сън каза тя.

 Търсим записки от недалечното минало.

Осъзнала, Яна отряза:

 Аз съм до тук. Отказвам да участвам в…

 В какво?

 …измишльотини. Не сме в „Досиетата Х“.

 Да идем оттатък.

Яна седна и отпусна глава назад. Изпуфка веднъж.

 Виж какво, обикновено не се забърквам в каши.

 Не е каша.

 А какво?

 Нещо интересно, което придава вкус на живота ти. Нещо, заради което се замисляш. Нещо, което влива необходимата доза безпокойство, от което да се роди новото.

 От кога говориш така?

 Винаги.

 Искаш ли да донесеш този Озарител, да се озаря и да се приключи с това?

 Така те искам. – скочи Венелин зарадван.

Върна се с мазната кутия, а лицето му лъщеше от щастие.

 Не трябва ли да съм сама?

 Нека бъда тук. За всеки случай.  

Категория: Други
Прочетен: 124 Коментари: 0 Гласове: 2
 11.

 

Когато Яна вървеше към дома на Венелин, бе неделя. Избраха деня, защото бе удобен и за двамата. В него има от спокойствието на останалото назад и от началото на предстоящото. Вървеше пеша, защото утринта бе усмихната и въздухът ободряваше. Бе около девет сутринта. Студените и топлите атмосферни маси не бяха сменили местата си и хладът можеше да се определи като лек полъх от отваряне на фризер, примесено със слънчевата топлина на утрото. Те освежаваха сетивата ѝ. Затова не извика такси.

Една от причините да живееше още тук бе, че разстоянията са относително къси, можеш да се движиш, вървейки, да ходиш по улиците без притеснение, без да дишаш смог. За Яна това бе малка, но необходима доза романтика. Нямаше против мегаполисите, но вярваше, че закътаните градчета съхраняват дух, който другаде не се чувства.   

Венелин не я посрещна, макар да се мотаеше пред къщата. Обхождаше зелените площи пред нея. Ровеше с поглед тревата като да търсеше нещо.

 Какво правиш? – Яна бе пристигнала и пристъпваше по камъните като по лотосови листа.

Той не каза нищо. Видя го да прикляка и да прокарва ръка по пресните стръкчета.

 Намери ли, каквото те интересува? – за втори път атакува Яна.

Бе толкова съсредоточен, че не ѝ обърна внимание. Разбра, че дойде, но бе погълнат от важността на друго. Тя прие и се измести под стрехата, наблюдаваше го от там. Венелин прескочи каменната пътека и приклекна на противоположно - на линията на предходното - място. Не установи нищо, изглежда, защото се изправи, обърна се и тръгна към Яна. Наоколо не се виждаше никой.

– Да влезем.  – прикани я той.

 Ако не е необходимо, по-добре да не знам. – каза тя, когато преминаваха вратата.

 Не, не. Вътре ще ти кажа.

Затвориха и Венелин обясни:

 Бях в кварталното магазинче. На връщане забелязах два малки кръга от двете страни на пътеката. Сигурно си чувала за житните кръгове. – Яна го гледаше и той прие това за „да“. – Подобни бяха, но малки. Особеното е, че докато се приближа, се изгубиха. Оставих покупките и излязох да разгледам по-подробно. Тревата беше поизмачкана наистина, но окръжностите не бяха така ясни, както когато ги видях. Погледнах от мястото, от което първо ми се сториха, но ги нямаше.

Яна стоеше срещу него, не направи нищо. След минути каза:

 Не искам животът ми да се усложни. Добре ми е така.

 Не отстъпваш, нали?

 Не. Постъпвам разумно.

 Бързо го реши.

 Съобразно обстоятелствата…

 Да не би да те е страх?

Мълчеше.

 Не ми се вярва. – каза Венелин. – Имам друга представа за теб. Нека сипя нещо да се поразсеем. Сядай.

Яна зае мястото, на което бе последния път.

 Няма да се откажеш заради едни търкалца в тревата, които изчезнаха. Някъде далеч са- откъдето са дошли, или пък откъдето са ми се привидели. – окуражи я Венелин, докато наливаше сок в стъклени чаши на маргаритки, които Яна виждаше за пръв път. – Освен това, засега нищо не доказва, че са във връзка с озарителя, каквато ти, очевидно, съзираш, но в която няма логика, а произтича само от твоето въображение.

            Изказани на глас, страховете нямат власт над нас: Яна последва това правило.

 Не искам да се получи нещо, което няма да ми хареса.

 Какво ми има на мен? – контрира Венелин.

Тя не успя да оспори. Не можеше да се избави от усещането, че потъва в дълбока вода и трябва да владее определен стил плуване, който не умееше.

 Непознато ти е, затова. – рече, когато ѝ подаваше сока.

Тя хвана стъклото, допря го до устните си, но не пи.

 Едно не мога да си обясня. – продължи Венелин и седна до нея. – Достатъчно безразсъдна си, за да извършиш всичко, което стори досега, а когато стигаш същественото- онова, към което си вървяла, защото знам, че не е случайно, че си тук, спираш. И за мен е ново. Дори още не съм формулирал приемливо обяснение.

 Ще ни помислят за ненормални. Хората са жестоки.

 Те няма да разберат. Освен ако ние не им кажем, а ние няма.

 Ти скри част от истината. Не ме излъга, но не ми каза всичко.

 Само така ти изглежда.

Яна отново замълча.  

 Защо го приемаш толкова сериозно? – попита я.

 Мисля за последствията.

 Те не могат да бъдат предвидени. Можеш само да предполагаш. В повечето случаи става нещо, извън списъка ти с вероятности.

 Но ако…

 Няма предварително знание, Яна. Истински ценното узнаваш, едва когато си преминал действието. Когато то се превърне в опит. Достатъчният брой опити води до потвърждение или опровержение, до приемане или отхвърляне на една теория.

 В случая опитът не целѝ да се докаже предполагаемо обективно съществуващо явление или преживяване, а конкретен човек да се подложи на неговото въздействие. Би следвало да получим индивидуален резултат.

 Това искаме да разберем.

 Казано иначе: няма гаранция, че при мен ще е същото като при теб. Всъщност, аз не зная ти как оценяваш своето озарение- като добро или лошо.

 Неутрално. Но при мен е обяснимо.

 Искаш да ми кажеш, че това чудо- озарителят, е възможно да се влияе от субекта, който го ползва.

 Това се питам.

 Ами, инфрато? Дали е от значение?

 Яна, не предполагах, че толкова обмисляш. Имах те за действен тип.

 Може да съм се променила.

 Искаш ли да го донеса? 

 Защо настояваш? В началото дори не спомена. Аз поисках, без да ти кажа, което не ти попречи да разбереш по твоя странен начин.

На вратата се потропа. Яна и Венелин се спогледаха. Кой можеше да е? Нямаше как да се скрият. Който и да беше, трябва да бе чул, че се говори. Венелин стана да отвори.

 Добър ден! – учтиво поздрави възрастен мъж с мека тъмнокафява шапка на главата, която повдигна и отново постави.

 А, здравейте! – Венелин позна човека за наема.

 Не съм дошъл за парите. Има време за тях. – махна с ръка той. – Може ли да вляза?

 Да, да, заповядайте. – не вървеше Венелин да го отпрати.

Вече в стаята, гостът видя Яна:

 Вие не бяхте ли момичето, което беше тук в една дъждовна вечер?

Яна се вгледа. Лицето му стоеше в сянка, позакрито от шапката, но когато мъжът я свали, тя позна стареца с олесяла глава, който я упъти, когато представляваше Спиди.

 Да, аз бях.

 Приятно ми е да Ви видя отново.

 Ще седнете ли? – спази етикета Венелин.

 Благодаря. За бързо.

Мъжът постави шапката на масата, придърпа един от столовете, обърна го към младите хора, настани се като сложи лявата си ръка да легне върху покривката. Преди да седне до Яна, като домакин, Венелин му предложи сок, но той отказа.  

 Аз понеже по цял ден съм сам и няма с кого дума да разменя…не съм дошъл за почерпка. Дано не преча…

 Не, не. Всичко е наред. – от уважение потвърди Венелин.

 Ами, той и кварталът ни е прекалено тих. В блока повечето сме на възраст. Отделно, всеки се е капсулирал… Някой път си мисля, че живеем като в бомбоубежища. Страшни са станали времената. Преди, когато идваха дечурлигите, беше друго, ама откакто спряха… Говоря за племенника ми и неговото семейство.  

 Да, да. Казахте ми, когато се видяхме.

 Тя, къщата, е на брат ми, светъл да е небесният му път. Пресели се при ангелите, дето се казва… – дядото обходи с поглед стаята, а гласът му постепенно заглъхна.

Легна тишина между тримата. Яна бе навела глава, а Венелин държеше очите си върху вратата на кухнята и чакаше сантименталният момент да премине. Мъжът се съвзе и продължи:

 Луди глави бяхме ние с него… Все щуротии мислехме... – очите му, замрежени от влага, сякаш бяха спрели на любим пасаж от книга. – Разделиха се с жена му и той се върна тук. Не поиска да живее при мен. Винаги е бил независим. Дълги години беше военен. Завърши дните си като нощен пазач.

 Той ли е по-големият?  – прекъсна монолога Венелин.

 Да, той. И по-голям беше и по-умен от мен беше. Никога не съм го отричал. Не му завиждах, нито го мразех. Възхищавах му се. Гордеех се даже, че ми е брат. Е, утаяваше се чувство за малоценност у мен, но, усетеше ли го, все ми казваше: не си по-лош от другите. Може да не съм, но не съм и по-добър от тях- отговарях му. А той беше. Много способности имаше в различни области… Но… – дядото стисна шапката си. – …да не ви отнемам от времето. Благодаря, че ми отделихте част от него. – Бледото му лице се освети от усмивка.

Яна едва сега забеляза, че то не беше набраздено от бръчки, както при повечето хора на тази възраст. Всъщност, тя с почуда установи, че ѝ е трудно да определи каква е тя. Външният вид внушаваше зрелост, кожата на стареца бе пожълтяла, но нито се беше напукала като пресушена земя, нито се беше отпуснала. „Може работата му да е била такава, че да не го изхаби.“- каза си тя.

На тръгване мъжът се обърна и думите, които произнесе, произведоха тайнственост. Яна и Венелин бяха модерни, рационални хора, но тя ги покори.

 Брат ми се трудеше над нещо. Така и не разбрах какво. Нощем ходеше на работа, денем се затваряше и по цели дни не го виждах. Беше ми забранил да му преча. Съобразявах се с желанието му. После настана бъркотия около погребението и годишнините и не успявах да дойда. Децата идваха за бързо и не сме говорили. Молбата ми е, ако намерите нещо- записки или каквото и да е… – той не довърши.

Младите хора се бяха снишили, но Венелин отвърна:

 Разбира се. Разбира се.

 Хайде, останете си със здраве. – мъжът склони глава и нахлупи шапката си. 

Категория: Други
Прочетен: 323 Коментари: 0 Гласове: 2
 10.

 

Когато Венелин ѝ се обади, както беше обещал, тя направо го попита:

 Какъв е смисълът на живота ти? – беше включила телефона си на високоговорители и бъркаше смес за сладкиш.

Той не отговори известно време, заслушан в тропането на теловете по купата, които чуваше. А после каза:

 Наред ли е всичко?

 Да.

 Какво трябва да отговоря?

 Каквото смяташ. – Яна облиза пръста си, полепен със сладко сурово тесто. Проверяваше как е на вкус.

 Тези дни не мога да се оплача, че ми е безинтересно.

 Защо не ми отговориш?

 Защото няма еднозначен отговор.

 Добре. Искам да чуя нещо. Каквото и да е.

Венелин се изгуби в пауза.

 Ами… В известно отношение се изразява в това да се грижа за сестра си.

 Това тя ли беше, когато ви срещнахме?

 Да, тя.

 Извинявай, че те прекъснах. Какво друго?

 Работата ми…

 Не си много уверен. Все едно се прицелваш.

 Не. Трудно ми е. А твоят?

Тя вдигна очи към прозореца, за да не види нищо. Умът ѝ бе празен.

 Яна, да оставим това. Какво е това философстване? Животът е, за да се живее, не да се анализира. – извади я от състоянието Венелин.

Тя премести поглед към приготвяното от нея изкушение и отсече:

 Знам. – беше изсипала сместа в тавичка, взе съда за забъркване и го пусна в мивката при другите. – Десертът ми ще бъде готов точно след около четиридесет и пет минути. Искаш ли да го опиташ? Ще направя и кафе. Съботните следобеди са хубаво време. Приличат ми на черги, изтъкани в плътни цветове от здравите ръце на баба, яздила ритмичен стан в безсънни нощи, метнати подир върху плета, където слънцето ги багри още, а очите ни, нахвърляни по тях, са ненаситни.   

Яна настрои печката на нужните градуси и отвори вратичката ѝ.

 Трябва да започнеш да се занимаваш с писане. Много поетично си настроена. – каза Венелин.

 Е, ще дойдеш ли? – Яна пъхна тавичката.

Хвърли си душ и облече подходяща рокля в непретенциозен стил. Искаше ѝ се да е жена, без да го натрапва. Бе забравила какво е. Венелин бе откликнал на поканата ѝ и тя желаеше да събуди онази женствена и привлекателна същност, която къташе за черни дни. „Приличам на антика, изтрила праха от себе си, за да вдигне цената си. Колко съм жалка!“

 Не си жалка. Хубава си. – каза ѝ на прага.

Тя се изчерви.

Трябва да беше свикнала с четенето на мисли, бе се изключила за него или Венелин бе тактичен и не си позволяваше да рови в главата ѝ и тя не усещаше присъствие. Повече не изпита онова стягане, като да е притисната до стената с дуло в слепоочието. Преживяла го беше и затова- приела или обратно- приела го бе и затова- преживяла.

Стоеше пред него, прилична на полско цвете- крехко, но устойчиво, незабележимо, но за обиграното око- съкровище посред пустиня.

 Къде отиде онова уверено момиче, онази смела жена, която видях за пръв път? – прекрачи Венелин и връчи чантичка на Яна.

 Какво е това? – запита го, преди да надникне в нея.

 Не е на хубаво да се ходи на гости с празни ръце. Да влизаме.

Яна се отмести.

 Как са родителите ти? – разговори се Венелин, когато седнаха вътре.

 Добре са. А ти?

 Почивам си от Мена. Тя е фурия…

 Мена?

 Исках да кажа Ирмена- сестра ми. Понякога се държи безобразно и да я наричам така е най-безобидното отмъщение от моя страна. Трябваше да ви запозная, но стана бързо и неочаквано.

Яна осмисляше казаното, а после рече:

 Не ми изглеждаше да е лошо момиче.

 Разбира се, че не. Но ми се налага да си я отглеждам.

 Тоест?

 Тоест, само двамата сме си.

 Разбирам. – Яна бързо смени темата. – Искаш ли да донеса, каквото съм направила? По-точно: каквото се получи.

 Хубаво. Мога да дойда с теб и да направя кафето.

Докато отиваха към кухнята, Яна бъбреше.

 Имах една приятелка преди, която не можеше да си случи живота. Постоянно ѝ опяваха- близки и приятели, как си го проваля, как се мисли за безсмъртна, а времето не щадяло никого, как трябвало да си опича акъла, да помислела за себе си и такива работи. А аз моя си го правя и пак не ми достига нещо.

Яна продължи да каканиже, когато влязоха в стаичката за готвене и докато режеше мекото тяло на сладкиша и редеше парченцата в чинийка с цветчета по ръбчето, а Венелин гласеше напитката.

Той вдигна глава, задържа момента и я попита защо му говори това. Защото търсела нещо. Може да било толкова дребно, колкото връх на игла, но трябва да било с колосално значение, щом я ядяло отвътре. Попита я от кога е тая история. Не можела да определи, но се превръщала в досадна паяжина, която висяла над главата ѝ и било време да я смота с метлата. Венелин се разсмя. Имала ли представа на колко години е той, овъпроси я на свой ред. Тя се загледа в него, обиколи го надлъж и шир с очи и изказа предположение. Била в пълно слънчево затъмнение. Сега бе ред на Яна да захихика. Сигурно бил на 30- не се отказа и настъпи втори път. Тц. Пак греда. И на толкова не бил. Трябва да бил пил някакъв еликсир за вечна младост или ял някаква гъба, която чрез транс те изважда от мрака му по-мъдър и удължава времето ти. Как си ги измисляла, откъде можел да се сдобие с такава. Вярно било, че някои пречиствали водата и способствали съхраняването на младостта, а други преборвали рака и можело да се поръчат по интернет, ама приличал ли на човек, който щял да се впусне да го прави, твърде бил зает с по-важни дела. На колко бил тогава, след като не била нацелила. Имало ли било значение. Е, той я попитал да отгатне, пък и да не бил жена, че да си криел годините. Как не. Не страдал от суетна болест, но защо ѝ било. Искала да разбере колко дълга е ръката разстояние между тях, на колко отстояли бреговете им и дали времето между тях щяло да се окаже мост или бездна. Да вземела наистина да се позанимава с литература, много поетична била. Той самият не си позволявал да използва терминологичния език на физиката в ежедневието си, защото хората се стряскали. Това дистанцирало и трудно се печелели приятели. Да, да, разговорът им от първата пица бил нарушение на правилото, но нямало да се повтори. Не било ли добре да млъкнат и да натъпчат дърдорещите си усти с храна, за да дадяли шанс на тишината да изпълни святото си предназначение. И какво било то? Да сглобява световете.

При тези думи Яна трепна. В края на късния следобед поиска от Венелин да ѝ позволи да включи озарителя. Той я успокои, че няма да ѝ се случи нищо лошо. Каза, че е възможно при нея преживяването да приеме напълно различно изражение и че точно това му било любопитното- да разберат повече за действието на уреда. Не я инструктира за техники на безопасност, защото опасност не съществуваше. След това тържествено обяви, че я прави член на екипа си. Условиха ден и час на събитието.

 

Категория: Други
Прочетен: 147 Коментари: 0 Гласове: 2
 9.

 

            Ирма отказа да яде пица, но не остана гладна. Менюто предлагаше и други варианти. Мястото ѝ хареса. Не преставаше да зяпа огъня в пещта.

 Тук ли идваш да се храниш? – попита тя, когато бяха привършили.

 Не. Бил съм само веднъж. Но е хубаво, нали?

 Да, да. В твой стил е- малко и уютно.

 Не е достатъчно мащабно за теб, знам. Не е мѐтро, нито хипер ърбън, но пък виж колко време сме тук. Нещо в това място те задържа. Не усещаш колко е минало, но и не е пропиляно. Остава спомен за смислено преживяване.

 Ох, батенце… – изцъка в знак на презрение Ирма.

 Знаеш си ме. – повдигна рамене, не се обиди Венелин.

 Да, скучен, лигав романтик.

Венелин се засмя.

 Само ти ме възприемаш така.

 Защото съм любовта на живота ти.

 Ирма! Пак почваш. Не отричам любовта. Тя си съществува. Това обаче не значи, че се случва на всеки. Ако не си благословен да те сполети, не бива да се отказваш от нея. И не съм.

 Не виждам да правиш нещо.

 Да се заплитам в сложни сюжети като теб ли? – Венелин пийна от чашата. Виното не беше марково, но го развеселяваше.

 Животът ти е една безкрайна увертюра, батенце. Никога нищо не почва и никога нищо не свършва в него. Как търпиш това?

 А твоят, Ирма, безкрайна авантюра. Как търпиш това? – защити се.

 Искаш ли да ставаме? – без да дочака съгласие, тя се беше изправила и свалила късото си кожухче от закачалката.

Бяха платили и се отправиха към изхода.

Вили и Яна имаха традиция да се срещат само двете на вечеря. Когато малко оставаше да се сблъскат с Ирма и Венелин, те стояха лице в лице, погълнати от поредната смешна история на Вили.

 И наговори всичкото това, без да знаеш, че не е той? – питаше през смях Яна.

 Моля ти се! Разгърнах се на макс. – непоклатима в сериозността си беше тя, което допълнително разпалваше гъдела.

 И предложи да му изплетеш шушони? – Яна се задъха, когато трябваше да изрече „шушони“.

 Да, бе!

 О, не мога! – Яна бе покрила корема си с ръка, а главата ѝ бе отметната назад. Кикотеше се сдържано, но с пълно гърло.

Вили се бе заплела в някакво чат недоразумение и именно реалността на случката я правеше толкова забавна.

 Спри се, Яна! Не е възпитано. – стараеше се да я накара да се овладее, без да беше забелязала появата на хората.

 Аз? – едва успя да каже, сочейки себе си с пръст. – Не е ли по-невъзпитано да предизвикваш делириуми на обществено място? Жертвата съм аз. Кой би се сдържал, бе, Вили?

  Венелин поздрави учтиво и двете, при което те замръзнаха, но кимнаха и, слезли на земята, изтърваха „здравей“, оглеждайки жената с него, която също ги наблюдаваше.

 Яна, как си? – обърна се лично той, въпреки че знаеше какво бе правила през дните, в които не се бяха срещали.

 Благодаря, добре. – лаконична отвърна тя, свеждайки и вдигайки поглед в неудобство, че е била уловена в невъздържаност.

 Приятна вечер! – поглеждайки и двете, се раздели той.

„Ще ти се обадя.“ – чу го да ѝ го прошепва в мислите. „Добре.“ – върна му в отговор тя.

Двойките се размениха. Момичетата потънаха в заведението, а братът и сестрата- в тъмното навън.

 Това не беше ли онзи от „Капри“? – попита Вили, когато сядаха.

 Да. – смънка Яна, докато закачаше жилетката си.

 Познавате се.

 Да.

 А коя беше тази с него?

 Не знам. – каза и замълча.

 Докога ще се държиш така?

 Как?

 Няма ли да ми кажеш?

 Какво?

 Е, добре.  – отсече Вили, облегна се назад и скръсти ръце пред себе си. –Щом за толкова години не съм спечелила доверието ти…

 Вили, грешиш. Дай да говорим за друго. Виж как ни беше хубаво преди. Разкажи някоя от твоите смешки!

 Не можеш да ме убедиш, че нищо не стои зад това.

 Зад кое?

 Не се прави, че не разбираш.

 Вили, осъзнаваш ли, че говорим за нещо, което е нищо.

 Не е нищо. Не си ли се замисляла, че минаха пет години, откакто ти…

 Недей.

 Нищо драматично няма. Всички преживяваме раздели. Погледни мен.

Яна знаеше с какво се беше сблъскала Вили. Бяха заживели заедно с приятеля си, малко остана да сключат брак.

 Защо ни зарязват, бе, Вили? Какво ни има? Работещи сме, не сме грозни, нито болни…

 Точно ние не можем да бъдем зарязани, злато, защото сме най-готините момичета на света. И не сме зарязани. Нашето е друго. – намигна Вили.

 Да, бе, друго. Вечер си стоим сами и се самозалъгваме, че ни е добре. Трябва да ми липсва нещо, за да не се чувствам пълноценна. Но как да запълня празнината? Бих направила всичко, стига да знам какво. Не е като да идеш в магазина и да си купиш нещо, което ти се яде. Някаква вътрешна потребност е, но не разбирам каква точно.

 Не знам, злато. Че е въпрос на психология, на психология е. Имаме си неосъзнати драми и, ако се впуснем във връзка, ги проектираме върху другия. Затова, всеки първо сам трябва да осветли тъмните кътчета в себе си и да ги приеме. Преди да си наясно сам със себе си, преди да бъдеш цял сам по себе си, не можеш да се почувстваш завършен в отношения с друг човек. Инак партньорите стават просто донори един за друг.

Вили учи няколко семестъра психология, но не успя да се дипломира. Имаха планове да заминат зад граница, но те предизвикаха вселенското чувство за хумор и ето къде я бе довело то.

 Твоят проблем какъв е, знаеш ли? – Яна тестваше себеосъзнаването ѝ.

Вили не се замисли.

 Че съм оптимист. Че не се оставям да съм слаба. Не си ли забелязала, че има хора, в които се съдържаш, и такива, които се съдържат в теб? Става дума не дали някой е повече или по-малко от друг, това е егото, а за степен на пълнота на личността. Нарочно казвам „пълнота“. Има хора, които в по-голяма степен са я постигнали. Разбира се, ние сме индивидуалности и няма как да се съизмерим с другите, но с определени хора можеш да почувстваш, че са способни да ти дадат опит, който нямаш, или да отключат дълбоко приспани в теб способности. Те отгръщат съдбата ти на нова страница. Ти – тяхната - също. Аз трябва да давам шанс на човека да се самооткрие, да се поставям в изчакваща позиция. Не казвам нарочно да го играя „беззащитна“, а да осъзная, че не съм съвършена. Може да знам повече в някои отношения, но не бива да го размятам насам-натам- това пак е егото, а да го пренебрегна, да свивам знамето, докато дойде ред за развяване.

 Но на теб в това ти е силата.

 Да. Обаче прекалявам с нея. Тя е само една от всичките ми дрехи. Хармония между отделните самоличности в мен ми е нужна. Гъвкавост, Яна. Аз настъпвам в една посока и се затварям за възможностите. Упорствам. Ако не бях препирала толкова, ако бях оставила Миро сам да достигне до идеята, че ще ни е по-добре заедно далеч от тук, нямаше да ме отхвърли. Излизаше, че искам да го контролирам, да напусне работата си, да ми угоди, да докажа, че съм права. Независимо, че виждах ситуацията по-ясно от него, независимо, че накрая стана, както аз предполагах- фирмата им фалира и баща му сам помогна да замине, трябваше да оставя нещата да се развият от само себе си, но да бъда до него.

 Но, ако е трябвало да стане, е щяло. Казват, че случилото се е единствено възможното.

 Да. Аз сега виждам себе си.

 Избрахте ли? – прекъсна ги сервитьорката. Беше се забавила, без да забележат, без да погледнат менюто.

Двете размениха погледи.

 Може ли след малко? – каза Вили.

 

Когато се прибра, Яна влезе в тъмното си жилище и не пусна лампите. Сгуши се в хола като котка на любимото си място. Не помръдваше. От време на време стените се шареха от отражения на светлините на отлитащи фарове. Яна ги проследяваше и потъваше в себе си. В тъмнината винаги намираше покой. Говореха на общ език и за младата жена бе най-лесно да се вгледа в лицето си.

Беше подвила крака, притиснала заключените си една върху друга ръце към гърдите. Главата ѝ бе приклонена на облегалката на меката мебел. Не можеше да се каже, че дреме. Бе спокойна и тиха като след вечер, изпълнена със силни, възвисяващи- не опустошителни, емоции, издигната някак, просветлена. С Вили отключиха врата, през която не бяха влизали никога. Пристъпиха прага на един непознат за двете свят. Многократно бяха коментирали живота си. Приятелството е най-добрата терапия, казват, но досега не бяха изричали нещата по този начин. Не ги бяха и чувствали така. Животът им не беше свършил. Само се озаряваше от друг ъгъл. В него изплуваше спотаяваното, чакало да узрее, в чийто дълбок вир се гмурваха сега. Яна и Вили не се заблуждаваха, че са първите, които преминават такъв етап. Те само търсеха своя път, искайки дните им да имат значение.

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 180 Коментари: 2 Гласове: 2
 8.

 

– Ще ми помогнеш ли? – беше сестрата на Венелин.

 Кога не съм? Нали съм батко? – смееше се той, докато се уговаряха.

 Обаче няма да стане по телефона.

 Проблем. Какъв ли този път? Обадѝ се, като пристигнеш, да те посрещна.

Деляха ги няколко часа. Ирма, както я наричаха, все се забъркваше в разни истории. Беше емоционална до болезненост. Поради това се случваше да избухва в неконтролируеми изблици, за които после съжаляваше. За да облекчи гризещата я вина, си имаше бати, научил се да я рециклира. Негова грижа бе екологичната чистота на душата ѝ. Превърнал се бе в професионалист.

 Тихо е. Чуеш ли гугутки, на изход е. – използваше подобни апломби, когато искаше да изненада някого. Шокът идваше от шантавия израз, който нямаше логичен смисъл и, шашнат, за човека бе невъзможно да реагира.

Беше на входа и Венелин, макар да знаеше, че е способна да се изтърси така, подскочи на стола. Съсредоточил се до транс, тя с ножица сряза връзката му с вътрешния свят.

 Мено, убих те!  – почти озверял се нахвърли Венелин. Употребяваше увеличителното, когато го изкарваше от нерви. Така беше и сега: работеше, а тя нахлу като ураган, като глиган.

            Ирмена се кикотеше, наслаждавайки се на постигнатата цел.

 Как ме намери? Нали щях да те чакам? Изкара ми ума, вещица такава!

Ирмена още не бе дошла на себе си. Пусна белия сак на пода и се втурна да прегърне брат си.

 Ужасен нахалитет си, знаеш го. – Венелин я прие в обятията си и вече ѝ беше простил. Сам се затресе в смях.

 С питане…

 …до Цариград се стига. – заключи той.

 Значи, тук се криеш.

Ирмена го освободи от захвата си и се заразхожда. Отвори всички врати, пусна коментар за всяка подробност, която попадна в погледа ѝ, а накрая в изтощение се тръшна на единия от меките столове. Беше в късо бяло кожухче, с бели ботушки с токчета.

 Същата вихрушка си. В какво се замеси тоя път?

 Преди да ме подложиш на кръстосан разпит, няма ли да ми честитиш? Голяма съм вече, а ти пропусна партито по случая.

 Имах намерение да пътувам и да го направя официално. Даже ти купих подарък, обаче много работя. Улисах се. Извинявай, ако ти е важно.

 Обичам подаръци и само заради това ще ти простя.  – ухили се Ирма.

Венелин се пресегна към рафта, където стоеше донесеният от Яна пакет. Поднесе го на сестра си, почтително подгъвайки крак.

– Заповядай, сестричке! Като те гледам, май съм уцелил цвета.

Ирма зяпаше рошавата си връхна дреха.

 Не си падаш по парцалки от животни, затуй да отбележа, че е изкуствено. – отвърна, взе кутията с панделка и я остави в скута си.

 Не, защо? На зверче- звънче. – закачи я Венелин и се разсмя.

 Непоправим си.

 Не повече от теб.

 Не сме еволюирали, батенце! – Ирма се наведе и го хвана за ушите, като леко завъртя главата му наляво-надясно, след което го обви с ръце. Преди да го задуши, Венелин рече:

 Няма ли да видиш подаръка? Ще падне.

 Ех, и ти…

 Прояви малко уважение, де!

Ирмена въздъхна и започна да разопакова хартията.

 Исках да ти се порадвам, бе, батенце. Не сме се виждали от месец.

Декорацията шумеше, докато се отдели като черупка, за да я пусне Ирмена като обелка на пода. Венелин наблюдаваше сестра си мълчалив. Искаше да долови чувствата ѝ. Приклекнал пред нея, не я изпускаше от очи. Достигнала сърцевината, погледът ѝ заискри, а пръстите ѝ заопипваха зрънцата.

 Толкова добре ме познаваш…

 Надявам се да има къде да го сложиш. Пасва на роклите, които харесваш.

 Много те обичам, батенцеее…  – обгърна го в нова прегръдка.

 Ирма, отдавна не сме деца. – приземи я.

Тя го освободи от обръча си и го погледна.

 Не мислиш, че се глезя, нали? Липсваше ми. Наистина.

 Добре, добре. – примири се Венелин.

 Какво ще правим сега?

 Увърташ, малката. За какво си тук?

Отне ѝ известно време да сподели. Той уж я слушаше с доверие и разбиране, но когато проблемът се очерта в завършен вид- любовна драма, какво друго можеше да бъде, Венелин се изправи и заразхожда изнервен. Само няколко минути в нейно присъствие бяха достатъчни да го ядосат. Винаги, винаги, винаги Мена правеше така. Тъкмо си решил, че няма с какво повече да те разбие, и тя ти тресва удар с тухла, който, естествено, не очакваш, и с който те довършва, без да мигне.

 Ирма, кога ще пораснеш? Ако не си сигурна в някого, просто не затъваш с него.

 Ти не знаеш какво е. – хленчеше Ирма.

 Не става дума за мен, а за теб. Какво да те правя?

 Ти не си обичал никога. Защо дойдох при теб?

 Защото знаеш, че мога да оправя нещата, без да съм обичал.

 Ти си безсърдечен.

 Не съм. Разумен съм. Различно е.

 И за какво ти е?

 Заяждаш се. Няма да помогне. Искаш ли го този, или е просто увлечение? Само ти знаеш. Никой друг, освен теб, не може да е наясно. Чувствата са твои, мислите са твои, ти си в себе си. Трябва да се приемеш, да се опознаеш и да се научиш най-после сама да си оправяш бъркотиите. Нарича се отговорност за собствения живот, ако не знаеш. Не можеш вечно да тичаш при някого за подкрепа. Хората само ще се съгласят с теб, или пък не.

 Стига, стига… Знам твоите дървени философии.

  Дървени философии, които вършат работа. Винаги аз те вадя от кашите. Не, че нещо… Ще ти помагам всякога, когато мога, но е време да се вземеш в ръце. Животът си е твой, Ирма. Не можеш да продължаваш по този начин.

Не я бе виждал такава- смълчана и кротка.

 Татко не би постъпил така.

 Не го намесвай. Хората не са еднакви. Ако приемаш думите ми за грубост, значи, нищо не си разбрала, и ще продължиш да вървиш по пътя на болката.

 И какво да направя? – гледаше го нацупена, надменна хлапачка.

 Не обичам да давам съвети, но ще е добре да отидеш някъде, да останеш сама със себе си и да осмислиш на спокойствие нещата.

 Тук, при теб? – просветна ѝ.

 Абсурд. Знаеш, че работя. – поля я с ледена вода.

 Ей, все преча. Малката сестричка, която трябва да мъкнеш със себе си.

 Изопачаваш. Знаеш, че не е така. Възрастни хора сме. Всеки има право на самостоятелност.

Беше свела глава сякаш са я заловили в пакост.

 Обичам те, Ирма, и обичта ми е неизменна. Ако има нещо, което ни вдъхва сила и ни държи, това е кръвната връзка.  – той се усмихна. – Дай ми знак, че разбираш. – Търсеше очите ѝ.

Ирма се облегна назад и впери взор в прозорчето, обърнато към улицата. Бе започнал да се спуска мрак. Венелин се взря.

 Ще останеш за през нощта, а утре ще видим. Ще спиш оттатък. Утрото е по-мъдро от вечерта. Имам да довърша нещо, а после ще ядем. Знам една пицария. Много съм зает и не съм готвил нищо.

Категория: Други
Прочетен: 184 Коментари: 0 Гласове: 2
 7.

 

Лаптопът на Венелин светеше върху масата с тюркоазен плюш. Пръстите на физика се стоварваха като градушка по клавиатурата. Екранът белееше. Страниците на отворения документ се сменяха със скоростта на подметнати от есенен вятър листа. До лаптопа димеше чаша кафе. Джезвето бе полупразно.

 

„…

Хората се опитват да обяснят понятия като „Бог“ и „душа“- ключови за разбирането на проблеми на философията и религията. За да го сторят, ги обличат в други понятия и сгъстяват и без това непрогледната мъгла около тях. В заблудата си ги оковават в думи. И пак остават слепи за същността им. Не проумяват.

Източната и западната църква чертаят рамки, които са свръх възможностите на човека. Те потискат импулсите, които го владеят. Рисуват образ, който е вече съвършен, докато човекът е по пътя, именно защото се е отклонил от него. Комплексират го, налагат му мярка, в която да не се помести. Като дреха, чужда нему, неприлягаща на собствените му извивки. Психологията му казва да се обича и приема, какъвто е. Прощава му слабостите, смъква част от товара на вината, но то е, за да го укроти, а после да го тикне отново да се стреми към съвършенство. Езотериката го хвърля в дълбокото със сложна терминология. Описва го като еволюираща енергийна система. Разделя го на части, разглобява го като часовник, анализира всеки детайл от неговата материална и нематериална същност. Това правят науките - и тези за човека, и онези за другото около него - дробят, дробят… Накъсват целостта на хляба, докато човекът забрави кой е, докато изгуби образа си и спомена за него.

Философиите на Изтока проповядват методи като медитация, просветление, съединяване на противоположностите, простота, за да му го върнат. Но всяко усилие за постигането на което и да е от тях не е ли отрицание на изначалното им съществуване? Не е ли в противоречие с естеството? Защо да се стремиш към нещо, което никога не си е тръгвало от теб?

Заради чувството, че си изгубен, което се настанява в незнаен, непонятен миг, което не успяваш да излъжеш, че е мираж, иначе умел в самозалъгването, винаги когато ти изнася, което не надживяваш, защото се превръща в натрапчиво. Ето заради това…

…“

 

За Венелин не съществуваше нищо и никой. Бяха само той и клавишите. Една взаимна благотворна самота. Искаше да запечата случилото се, докато бе свежа паметта на сетивата му. Той вярваше в тях.

Не отричаше чувствата. Не ги потискаше. Без съмнение бе изпитвал радост, знаеше какво е тя: зачервени от зимен мраз страни и мокър гръб от битка в снега; топъл чай и аромат на пресни пуканки от овехтяла тенджера; игра с котката; разходка с кучето, което го ухапа, но което продължи да обича, защото се обичаха; грапавите ръце на баба му, задържащи неговите, за да остане; една целувка, която нито можеше да бъде изговорена, нито забравена; доверие и вярност, които го изпълваха и чрез които чувстваше смисъла да бъдеш човешко същество. Преживяното и познанието за него правеше ли повторението му излишно? Жадуваше ли го отново?

 

„…

Не критичната точка на натрупване изчерпва. Не нужното количество е праг за край. Качественото ниво определя потребността от проява и продължителността ѝ. Дали качеството на положителните преживелици подхранва честотата им, а това на отрицателните я намалява, или напротив- високият интензитет на едно щастие, например, го превръща в неповторимо, сравнено с единствеността на колосална по дълбочината си гадост?

Балансът: вграден автоматизиран механизъм, везна на природата. В него е положена причината за времетраене: да се породи стойност. Постигането на стойността определя границите на дълговечност и кратковремие, без значение как изглежда- красиво или грозно; без значение колко трае. Над тях е само стойността. Тя е скритата цел на всяко проявление. Достигната, предизвиква качествено изменение. И премества света. Липсва ли тя, движението не спира. Покрита ли е, то пак продължава, но в нова писта. Защото, нагърбил се да я докоснеш, преследваш съвършенството до онова щракване, което ти казва, че сам е дошло. Бил си помилван. Бил си целунат. Катерейки се, изпитвайки всичко, не ти си се приближавал към върха, а той е слизал към теб за среща по силата на щастлива случайност.

…“

 

Пръстите на Венелин бяха обиграни и силни. Бягаха по буквеното поле. Маршируваха в такт с мислите му.

 

„…

Не съзираш ли бряг, създаваш го. Видимите творения са бреговете, които боговете сътворили, преплувайки празнотата. Тя е почивката, в която се оттеглили, в която се отдалечили от творението.

…“

 

„…

Те нямало да позволят на Земята да загине. Те- Воините на Светлината. Тогава защо – казват – допускат безобразието, което живеем? За толкова важни ли се мислим? Нима не подозираме, че има по-значими неща от живота ни на тази планета? Нима не ни хрумва, че отвъд границите на егоцентризма, биват други светове? Отвъд парите, отвъд властта, отвъд желанието да победиш… Успехът днес е толкова важен, жизненоважен, толкова много, че сме погубили ценността му…и себе си.“

…“

Категория: Други
Прочетен: 195 Коментари: 0 Гласове: 2
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 434749
Постинги: 695
Коментари: 450
Гласове: 1279
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031