Където корените викат,
където кестените тупат
по паважа живи,
където всяка стъпка
е копнеж и страх
да не пропукаш времето,
да не прошумоли край теб
като неясен звук
и да изчезне в ъгъла,
от който няма да го върнеш.
Затова пристъпваш леко
и листата пазиш сякаш са светиня,
да не стъпчеш
сипналата се над твоя свят
в облика на есен мъдрост.

Не се стеснявай,
ти не си поклонник плах!
Стрелките са магнити.
Ще те сключат
между пръстите накрая.
Но ти дерзай,
но ти побързай!
В това между
вдъха и издъха
е пазената тайна,
сами която някога
нарекли сме любов:

тя само власт над
силата магнитна има
и само тя довежда пролетта
срещу везната на сурова зима.

Тихо тъгува
топлата есен.
В дълбината ѝ
най-близо съм до теб,
мечта-
ти от мен отплува.
Изгоря
звездата ти.
И цяла купчина лета
в ръцете ми да сипе времето,
аз бряг съм,
пясък,
плитчина.

Вятърът шлифова ме
като снага на дюна.
Като перчем премята ме
на всякаква страна,
гори ме в хоризонтите си-
безпосочна шхуна...

Не съм следа.
Не ме тъгува есента.
Лист един
от нейните да струвах... 

На границата
на съзнанието-
там,
където няма край,
защото краят му
съм аз,
оставени са дните празни-
като раници,
на миналото вехтият ми прах.

Блести,
насреща ми блести
звездата на това,
което аз съм:
то не е ни блясък, нито смях,
а песен бликнала на весели щурци,
песен, с тишина примесена.

Тръгвам.
Волята е дух
и моят дух
е волята да бъда!
Че мога в тишината чух.
Удобните сандали сложих.
 

Не ми отделяй много време.
Въпроси ти не ми задавай.
С очи- добри и верни,
ръката моя не задявай!

Не прескачай пролет локвите,
по стъпките ми не върви.
Знам, няма пак да се получи.
Ненужни са срещите ни.

Ти мислиш, че от гордост
вървя, със тебе не дружа.
Аз не от гордост, а от горест
глава високо тъй държа.
 

Не уделяй мне много времени,
вопросов мне не задавай.
Глазами добрыми и верными
руки моей не задевай.

Не проходи весной по лужицам,
по следу следа моего.
Я знаю- снова не получится
из етой встречи ничего.

Ты думаеш, что я из гордости
хожу, с тобою не дружу?
Я не из гордости- из горести
так прямо голову держу.

Б. Ахмадулина

Дървото пред прозореца ми
оживява.
Небето върна се
във своята безкрайност.
Че съществува щастие
присъствието им признава
и аз със тях
на щастие ще се превърна.

Притихвам после.
Тишината слушам.
Притихнала-
и тишината слуша мен.
Тя чува всеки недолавян трепет.
Тя кротък прилив е.
Напива всяка дълга суша
и постоянна тъй е
сякаш безпределно стене.

Дървото пред прозореца-
една реалност,
която само миг и ще изчезне.
И кой ще знае,
че било е вярно
бягството в една щастлива бездна? 

Лодка, далеч от брега.
Случайна лодка...
...да е прегръдка,
топлина и котва
за изморените ръце,
за мокрите,
прогизнали коси.

Лодка, далеч от брега.
Случайна лодка.
Най-после
ми се иска да си ти.
Най-после
ми се иска да се стопля-
като в котка;
да имам щастие;
да имам за плуване
слънчеви дни. 

Щом падна внезапно стената от дъжд,
щом се стопиха мокрите образи,
неспособна на бягство,
без да искам,
разбрах:
мечтите отплаваха- розови кораби;
смело понасям личния кръст.

След буря – разбирам – съм повече аз;
по-малко никоя след всяко пробуждане.
В мен време отронва се пласт по пласт,
за да стигна сама до своето служене.

Като перце покрай оста си,
като малко, цветно стъкълце,
като някой, който винаги те пази-
сам той със крехко стъбълце,

към теб върви да я познаеш-
топлина и ласка на сърце,
към теб върви, за да признаеш,
че съществуваш, че те има теб. 

Вълшебна музика между стрелките.
Часовникът е тайнствено задрямал.
Духовете търсят ни през дните.
Не искат нищо да забравяме.

Небето синьо е пронизано.
Немее в него самота.
По кости сме: и бедни, и прогизнали.
Стрелкаме се бясно- святкащи секунди
по паралелите на своята съдба.

Звуци между такта на часовника-
междуметия на тихия ни сън,
в който оцеляваме от чудната навалица
на образи, идеи и присъния.

Музика във спринта на стрелките-
безкрайна вечност на духа.
Дъхове на паузи между чертите-
минутите въздигат ни и ни топят.

Стоя на вятъра,
а той е глас
По въздуха
пристигат думите
Проправят път
с вродена страст,
шумят
без никакво приличие,
във благозвучие
и резонанс
трептят
из дългите тунели
на комините

И аз,
коя съм аз?,
че да ги срещам
с късче хляб,
да им сервирам вино,
когато те са шепа свята пръст,
когато те са мисълта и глината,
когато те са неизменна власт,
от която идва,
от която свети
нимбата на всяко име

Думите са светъл знак,
че нещо някога било е
и го има.
Те белези са, но
спасяват и това,
което безвъзвратно
е погубено и не достига.
 

Помахвам ти
от своето далечие
И ти на мен
от своя бряг
А беше обещание
за истинско
предвечие
Стоя безмълвна
Птичи грак

Ще дойде
слънцето
и ще ни види-
две тъжни
половини
на греховен плод
А лазерът му
по реката синя
ще премине,
ще изпари водата
и ще падне мрак

В зората
пак ще се завърнат
хълмове
с извивки меки
на дъга
В реката суха
ще лежат тела
на мъртви мълнии,
а с теб
ще сме ръка в ръка 

Залезът
изтича във очите ми
с цвета на мед
и карамел помътен
Сенки плъзнаха тела
върху стрехите свъсени
Череша в мен трепти
със своето отсъствие

Изчезнали,
нещата придобиват сила
Няма ли ги-
пълни са със смисъл
Със златен почерк
залезът записа ги
на боговете
в тайнствената книга