В окото ми свети Луна
Едно стъпало на мълчание
успея ли да изкача,
обратната страна
от тъмнината ще спася.

Едно стъпало обич
и мрака ѝ ще осветля.

Едно мандало старо
хлопва
входа към смъртта.

В една от всички смърти
всички тук ще се спасим
с написаните си
с тревожни пръсти
изменчиви и криволичещи съдби.

В една от всички свои смърти
всеки тук ще се роди.
Тялото е упражнение по търсене
на онзи образ, който Си.

Една от всички наши смърти
пази скрито своя ключ.
Даже да не го потърсиш,
в щастливите ти случаи те учи.

Дорето
има грациозна глициния.
От нея
ти спира дъхът.
Полъхне ли вятър,
ароматните линии
в сърцето ти рая редят.

После цъфват макове гривести-
като едри божури
греят в света.
Дорето
има градина
от приказка.
Само който разбира,
него цветята дивят.

Тя има градина-
градина от приказка
и пътува в грижа
за друга жена.
Дорето
има градина от приказка…

Напълно възможно е
да се обича света.

Любовта ни
е рибарска мрежа,
но кошът с улова е празен.
Светът ни не е грешен
от завист, стръв или омраза само.

Чувствата ни
като дънки
са прокъсани,
спукани балони,
липсва цялост.
Така вървим:
намусени
и мрънкаме навъсени,
докато нечия ръка
невидимо ни гали.

При залеза
ни води всеки изгрев-
по тайнствени пътеки
и неведоми-
на радост,
пълнота
и яростно отхвърляне,
пристъпваме
молитвено приведени

Не знам растем ли,
или само се пропукваме
като скала обветряна,
сама
и непроменлива

Можем ли
във лудостта на времето
собствения смисъл
да внесем,
като трева да израстем
върху проблемите?

При залеза
ни води всеки изгрев-
в тайнственото Там,
където неизреченото спира
и тръгваме към някого,
когато вече ни настига,
който носи истината-
същата, която в нас извира…

Кой си и какъв си
той разбира...
 

Под венец от люляк
люлка си направи времето
Трябва само да притихнеш,
за да чуеш себе си,
за да послушаш струните,
които те съставят,
за да отминат и шумът, и бурите

А пък вятърът-
пламък на галеща свещ,
те полюшва,
в аромат на люляк те сгушва,
миг неземен проблясва,
просветва звезда -
дъх кратък - звук на сричка -
в нея ти си, потърси се
сред красотата на всичко.
 

Сняг стеле пелена
Коя съм?
Съм ли?
Мис Тъга.

Не спя
сред всички счупени неща

Всички счупени неща…
Има ли с какво да ги слепя?

Ребуса не мога да реша.
Ребуса ще го реша

Парченцата ще събера,
света ако въобразя 

Става тъмно
И започвам
да се вия
като стъпкано стъбло,
да търся онзи лъч,
докоснал ме
като през
пукнато стъкло

Ръка протягам-
да достигна ръста,
с който
ставах равна на света
и него бях,
и нямаше прекъсване
Бяхме с него
езеро със лилии-
линии на дива красота

Губя се в тревата.
Става тъмно.

Нека само помня
онзи лъч,
който някога
ме е докоснал пръв.

Мечтая пак
до детството си
да порасна;
да стигна пак
непостижимия
му ръст

Родителите ни:
един живот
с едно палто,
с едни обувки,
с обич една
и без преструвки. 

Призрак
Избледнявам-
достатъчно,
че спирам
да съм тук
Изчезвам
Аз не съм
Белезите само
от моето битуване
ме правят жива,
сякаш съм

Браздите им пропускат
светлината-
приижда тя от ласкаво небитие
От вятър силуетът ми полюшван,
търси ме като морето брегове

Не зная как ме няма,
щом зная, че ме няма
Приличам на следа от пяна,
на скален гребен,
в бурята заслушан

И само драскотините
от минало пропукване
ме правят да съм аз,
чертаят мен
Разсъмвам се:
призрак,
лъч пречупен
в сбъднат сън

18.01.2021 г. – 07.02.2021 г.

Сърцето моли да принадлежи.
Сърцето огън е в камина.
То търси дом да се роди-
скъпа перла в раковина.

04.02.2021 г.

Острието на живота
не е непременно смърт.
Не е стрела, която гони
сетния ти и последен дъх.

Острието болка е,
но светлина е, няма сън.
Проглеждаш в нея, щом е време,
избираш път, житейския си дълг.

Вървиш по острието на живота,
което не е непременно смърт.
Върхът му свята свобода е
и не е важно да си пръв.

Игра по острието на живота.
Знаеш, че смъртта не е конец.
Следваш тайнствени пътеки-
непрогледни,
към нулевата точка
на твореца в теб.