Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 446312 Постинги: 701 Коментари: 452
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>

Той дойде и седна в съседство на пъстрото ново диванче на старото заведение, което някога беше сладкарница. Мъж на възраст, на чието лице се изписа доволство, че зае точното място. Сервитьорката не идваше и той трескаво, с нетърпение бръкна в джоба си и след секунди видях в свитата му шепа зелени едри листа, които изсипа на масата. Скоро прибави към тях ситен розовичък цвят, който също покълна от джоба му. С едрите си ръце, с внимание и трепет, от купчинката зеленина и цветчето мъжът зави китка. Беше здравец. Новодошлият едва сдържаше усмивката си, а аз- удивлението си.

Трябваше да тръгвам, но трябваше и да разбера какво следва. Бях почти убедена, че ще се появи жена, когато видях човека да придърпва към себе си едното от бурканчетата на масата- това с кафявата захар. „Приготвя си го за кафето, което ще поръча.“- казах си и сбърках. Сервитьорката още се бавеше. Дали изобщо бе забелязала идването му? Мъжът, стиснал букетчето здравец, с треперещи ръце го мушна в отвора на дозатора, и върна стъкленото шише на мястото, от което го беше взел. Очите ми се разшириха от изненада, а неговото лице се озари, докато устните му, едва доловимо, се разтягаха в удоволствие от направеното. Бързах, но повече от всичко исках да узная края на историята, защото бях убедена, че ритуалът има продължение.  

Той за втори път пъхна ръка във вътрешността на връхната си дреха и извади стар, протъркан червен портфейл, от който измъкна една десетолевка и я затисна с пепелника. Едната ѝ половина стърчеше като пречупено крило. Огледа нареденото. Трябва всичко да бе готово за онова, което предстоеше. Няколко минутки мъжът стоя загледан пред себе си, а аз в букетчето, портмонето и банкнотата. Те бяха опорните точки на личната му хармония. Животът му сякаш сега започваше. Сякаш беше дочакал мига, в който може да прави, каквото иска и както го иска. Изглеждаше даже щастлив. Навярно украсявам случката…

Човекът, стоял досега на известно разстояние от масата, сега сключи ръце върху нея и продължи да отправя втренчен поглед напред. Фигурата му се запечата в съзнанието ми така- застинала между китката здравец и десетолевката. Снимах го тайничко- некачествено, даже направо смотано. Обаче има ли значение?

Когато вече се тревожех, че може да съм го смутила, сервитьорката се появи и му поднесе кафе. "Клиент на заведението."- помислих си.

Чакаше ли някого? Кого? Или пък се наслаждаваше на живота, разбрал, че той е простичък низ от привички, които са красиви в очите на другите? Не биваше да закъснявам. 


 
Категория: Други
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 01.05 17:26
23.03 21:02 - 40

           Бяха изминали два дни, откакто навърших четиридесет. Подготвях се дълго за това число и вярвах, че ще е най-хубавият рожден ден, защото нямаше да съм длъжна да купувам нещо, да каня някого, да чакам нещо. Мисълта ме изпълваше със спокойствие и сигурност. Това е идеалното състояние, в което искам да пребивава духът ми: да не трябва да удовлетворявам нечии очаквания и аз да нямам такива към никого. Какво по-прекрасно, какво по-освобождаващо?  

            Настроена да приемам поздравления, бях като пиар цял ден. Разбрах какво им е на звездите и защо си имат хора, които ги представляват- отговарят вместо тях, контактуват с външния свят вместо тях. Фейсбукът ми гръмна. Е, силно казано- само около 58 публикации с поздрави в дневника ми, на всяка от които се постарах да отговоря лично. Не броя честитките като съобщения, които започнаха още в първия половин час от новия ден. Не можех да заспя и се опитвах да се приспя, отговаряйки им. Не мога да се похваля със завиден брой виртуални приятели. Имам малко повече от две стотици такива. Някои от тях са ми и реални, други не познавам въобще…  Така или иначе, всички те украсиха хронологията ми с цветни картички, запечатали мъдри слова, които приех като заклинания. Приятно е чувството, че си забелязан, че съществуваш в нечии мисли...      

            И телефонът ми бе на път да прегрее. Не, че много хора ми се обадиха, но достатъчно, за да стоплят батерията на новия ми смартфон и сърцето ми. Почти ме просълзиха. Странно бе, че за пръв път просто приемах случващото се- не си казвах, че не го заслужвам, не се питах правя ли същото за другите, карам ли ги да изпитват същото, каквото аз сега, нито отхвърлях и мразех деня като преди. Но не зная бях ли щастлива. По-щастлива бих била, ако можех да си чета книжката, потопена във фантазии, вместо да стоя в напрегнато очакване на следващия звън. Е, поне си тествах батерията. Яка излезе.

            Четиридесетте не се празнуват. Така и не разбрах откъде идва вярването. За пръв път чух за него от сестра ми, когато преди десет години преживя навършването им. После и други ми споделяха, че така се постъпва. Тоест не се постъпва никак- не се прави нищо. Сякаш умираш. Сякаш всичко е на смърт- мислех си, когато ми разказваха. Попитах Гугъл, естествено, но не намерих нищо по-различно като обяснение. Да, четиридесетте години, през които евреите прекосявали пустинята; да, четиридестте дни след раждането, през които майката и детето са уязвими и не бива да се показват пред никого; да, четиридестте дни след смъртта, отредени на душата да се раздели с тялото; да, в Източна Азия числото 4, редуцирано от 40, е фатално число и то не присъства в номера на улици и стаи, както и като модел на телефоните Нокиа (точно Нокиа? Нокиа като новия ми телефон, който е…5-ца, слава Богу)… Да, да. И други, и други… Най-достоверно обаче, поне за мен, звучеше твърдението, че, според едно откритие, развитието на човешкия мозък завършва именно на 40- формирането на префронталната кора приключва в този период. Както и че в Древна Гърция хората трудно доживявали посочената възраст и да я достигнеш било равносилно на постигане на привилегия, наречена дълголетие. Е, браво! Завършена и благословена с дълголетие съм според всичко това. Добре, хубаво- казвах си още. Метафорично мога да навържа тези неща в едно символично тълкувание, но въпросът, главният въпрос е какво ще се случи с мен, когато изпълня заветното число.

            Да си призная, в началото, когато се замислих на колко ще стана, какво съм постигнала досега и какво не съм, доста се натъжих и обезкуражих. Не мога да твърдя, че имам това, което може би би трябвало да имам на тези години. Признавам го с горчивина. Не съм и това, което съм си представяла и което съм искала да бъда. Съгласявам се с положението, колкото и болезнено да е усещането. Което всъщност произтича от сравнението с останалите. Винаги съм мразела да ме сравняват. Все съм вярвала, че всеки е уникален и неповторим. Че такава съм и аз. Излишно его? Оправдание? Не зная. Каквото и да е. Има ли значение? От всичко най-щастлива ме правеше идеята, че няма да се опитвам да правя тържество. Именно „опитвам“. Хич ме няма по тези неща. Липсата на подобно задължение бе за мен изход. Все искам да се измъкна. Не понасям затворени врати. Но само в преносен смисъл. В буквалния ги предпочитам. Вбесявам се от притворени, зяпнали или зеещи врати.

            И все пак неприятна беше тегобата с почерпката на колегите. Длъжна се чувствах. Те щяха да ми съберат пари и да ги сложат в картичка, каквато бе традицията, и щяха да го направят, независимо дали щях да занеса нещо за ядене или не. Исках да се осмеля най-после. Какво ли? Да постъпя, както аз искам, и да видя какво ще стане. „Да постъпя, както аз искам“, в моя случай не бе ли равносилно на подчиняване на правилата на едно суеверие? Дали не криех смелостта си зад него?

            След стопяващо твърдостта ми обаждане на шефката, което ме намери в отпуска ми, отпусната под одеялото с книжка в ръка – „Дамата с меча“ (със завидна точност заглавието на подаръка на две мои приятелки ме целеше с подтекста си), реших, че е проява на неуважение и незачитане, ако съвсем не ги почерпя. Взех решение да купя една торта. Успокоих се с мисълта, че няма да е точно в деня на раждането ми и че няма да има веселба, скачане, игра, смехове и прочие, характерни за един купон, изпълнен в стила на Дионис или Бакхус, а ще е маскирано като почерпка за…здраве, да речем. Поверието твърди, че, шумно отпразнувани, 40-те вещаят смърт. Така загинал един български мафиот- казва интернет. Как аз - обикновен и незначителен като мравка човек - би могъл да се сравни с един такъв?! Успокоих се аз и речено-сторено.

            22-ри - белязаният ден, настъпи. Платих тока и се отправих към магазина. Дълго избирах сока- натурален да бъде. После около 5-10 минути размишлявах върху дилемата да купя ли бонбони или не. Е, отказах се. Суеверието кънтеше в главата ми, повтаряйки ми, че и без това съм еретик. Ами ако 40-те са шансът ми да се осмеля? А? Какъв е залогът? Животът ми? Е, щом вече бях преценила, че не съм направила кой знае колко с него, защо да се страхувам да го загубя? Да, именно. Той не представляваше ценност за мен, не го бях оценностила, затова с готовност и лекота го пожертвах. Не взех бонбони. Поисках по-голямата торта- то и нямаше избор. Платих. Грижливо ми я прибраха в чантичка, а аз в друга наместих сока. Една жена услужливо ми отвори вратата и аз, доволна и уверена, че всичко върви по план, се отправих към колегите. Не бях се мервала почти цяла седмица. От понеделник бях в отпуск, а бе четвъртък.

           Вървя си аз с тези мисли, вървя си по тротоара, когато, бог знае откъде и защо, всъщност видях откъде- откъм запустялата и недовършена сграда на „операта“, се появи черна котка. Чисто черна. „Не трябваше да черпя.“- беше първата ми реакция и намалих ход. Намалих и дебнех, но животното щеше да пресече пътя ми, отивайки, където просто отива, както казват в социалните мрежи, като се опитват да се присмеят и да омаловажат суеверията. Миг на преценка и колебание ме отделиха от момента, в който с кикот и бясна скорост, стискайки двете торби в ръцете си, се втурнах да премина улицата. Тичах с всичката сила, която имах, обезумяла от глупавата и смешна амбиция да победя котката. Черната котка. Със сигурност поведението ми е изглеждало абсурдно и провокативно, защото тя промени ритъма на походката си. Движението ѝ премина в ускорително, на който удар аз отвърнах със спринт. Бях решила да се бия до последно, да се боря за победа, да я изпреваря. Не, не бях решила. Водеше ме инстинктът- бях стиснала зъби от яд и упорство. Приех го на живот и смърт, да му се не види. Инатях се и тичах, смеех се като луда и благодарях, че няма наоколо хора с изумени погледи. Когато се озовах от другата страна на улицата, на отсрещния тротоар и погледнах към котката, защото, тичайки в своята писта, нямах време да следя движението ѝ – движението на черната котка, се залях в нов смях. Победена или втрещена от нелепостта ми, тя стоеше на средата на шосето, гледаше ме едновременно със спокойни и учудени очи и ми даваше път.

            Колегите се радваха да ме видят.

 

Категория: Други
Прочетен: 389 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 23.03 22:13

Когато съм излишна, си отивам.
Да не натрупвам празни напрежения.
След мен небето тихичко разлива
безкраен дъжд. И нямам отражение.
И няма брод към мене... Нищо няма...
Светът се свива в тъжна, малка точка.
Тук само тишината е голяма.
Побъркващо голяма. И нарочна.
Преглъщам няколко сълзи и отминавам.
Навярно някой някога ще пожелае
да бъда точно аз. И да остана.
И заедно да нарисуваме безкрайност.
Или пък няма... Все едно е вече.
Превръщам се в глухарче. Искам вятър.
Откъсвам се от себе си, за да не преча.
И мълчаливо се сбогувам със Земята.

Caribiana

Категория: Поезия
Прочетен: 1280 Коментари: 1 Гласове: 7

33.

 

Най-хубавото и същевременно най-ужасното е, че винаги някой не само слуша какво казваш, а те и чува.

 

Декември бе съблякъл уюта на топлата си дреха и зимата се вихреше разголена, озъбена и свирепа. Бе януари и в най-слънчевия му ден Яна, Венелин и Джино се разхождаха в парка на градчето. Дърветата и всичко край тях се бяха облекли в бяла дантела, през която прозираше кристалът на света.

Яна бе пуснала Джино и той се вихреше в пудрата захар на снега. Щастието му не знаеше предели. Очите му не просто сияеха, те бяха звезди.

Яна и Венелин разговаряха тихо, а дъховете им чертаеха образи върху огледалото на въздуха. Само Джино със своите подскоци и радостни джафкания понякога ги отклоняваше от диалога им. Шареното му пуловерче се мяркаше като шамандура в морето от сняг и това ги забавляваше. Ефирът бе чист и звънтеше.

 Ще се върнеш ли у дома си? – попита Яна.

 Може би. След като приключа тук. – отвърна Венелин.

Крачките им предизвикваха хрупвания, а от ъглите на очите им от време на време се стичаше вода.

 И всичко това, само защото някога съм пожелала да имам изключително преживяване. Големият въпрос обаче е, когато желанието стане реалност, дали е още актуално и дали със сбъдването си не обърква повече живота ни. Понеже вече сме забравили поисканото и сме поели по друг път…

 Или желанието не е било от истинско значение за нас и е възникнало в съзнанието ни под въздействието на импулсивността ни, без да е дълбоко мотивирано, или се нуждае от потвърждение заради личната ни убеденост, за да се осъществи. Но желанието и нашият избор по отношение на него винаги имат силата да ни отведат на ново място. И е най-хубаво, когато то е нашето място. – отвърна Венелин.

 Как разбираш дали е?

 Чувстваш го, без да има нужда да говориш за това. Има само поредица от действия по посока на желанието и, ако те не срещнат препятствия, значи, си на прав път, а ако срещнат, е твърде вероятно пак да вървиш, накъдето трябва, но да е необходимо да се пребориш, за да стигнеш. Ако те продължават и продължават, може би трябва да се замислиш. Но и да няма пречки, това пак е повод да се запиташ. Човек никога не знае. Всичко е една непрестанна психологическа игра на криеница, в която няма победители и победени. Всеки е и едното, и другото, докато разбере, че е участник в една условна реалност. И е прекрасно, когато след всеки неин кръг, ни се предоставя нова възможност да продължим да я играем, забравили, че е игра.

 Не съм сигурна дали ми харесва идеята ти.

 Споделих едно моментно мнение. Едно моментно състояние на ума ми.

 Не ти ли е студено?

 Не. – каза Венелин и устата му избълва облак.

Джино се бе зарил в снега, вече едва видим пред погледите им, така далеч, че Яна дори не понечи да го извика. Но, помислила го, бежовото кученце се стрелна по линията на хода им по алеята.

 

Пътят към дома е най-сладкото пътешествие, когато е зима. Мислите ти се топлят само от представата за огъня в стаята и за чайника на печката. Движението ти натам е винаги озарено от някоя възкръснала мечта или от новородено желание, което затрептява в сърцето ти. То е мястото на истината и сладостният му спазъм, макар едва доловим за теб, ти дава сигурност, че домът е близо.

 Аз ще изчезна за няколко дни, да знаеш. – почти прошепна Венелин. – Ще работя усилено. А моята работа е почти като изкуството- изисква пълна отдаденост.

Яна се спря и го погледна изпод рошавата кожа на качулката си. В миглите ѝ се бе запречил скреж, който можеше да се стопи в ръцете на Венелин, който се бе надвесил над лицето ѝ и за пръв път си позволяваше да го докосне.

 А после…после ще пием чай. Нека само дойде април. – каза той.

Беше се усмихнал, когато изрече думите, а усмивката му остана да виси като усмивката на Чеширския котарак.

За Яна вече бе април.

 

                                               
                                                                    КРАЙ

Категория: Други
Прочетен: 522 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 30.01 13:40
 32.

 

Озарителя  щеше да остане в неутралната зона на къщата. Така се разбраха в нощта преди Коледа приятелите, на които необикновеният предмет се бе открил.

Ученът Венелин щеше да го ползва, изследвайки го, задълбочавайки познанията си върху него и върху процесите, които задвижваше. Приятелите бяха на мнение, че апаратът не може да бъде притежаван. Те разбираха, че той сам се свързва с онези, с които трябва да се свърже. По право и според земните закони, принадлежеше на Венелин Метрто, но по силата и волята на случайността, за която не бе съвсем сигурно дали е случайност, или e приобщаване към призива на някакъв по-висш свят, можеше да бъде собственост на Венелин физика и на Калояна. Всички заедно смятаха, че проявата на собственическо чувство по отношение на уреда, само би им навлякло неприятности. Макар обикновени човеци, прозираха, че не може към вещ с особена стойност да се предяви претенция тя да бъде владение на когото и да било. Дори създателят се бе отказал от такава, за което свидетелстваше липсата на предохранителни мерки, а колко повече и какви бяха откривателите, че да решават бъдещето ѝ. Бащата на Венелин като да бе оставил своето изобретение на произвола на съдбата. Прозаичният израз „на произвола на съдбата“ съвършено точно описваше поведението му спрямо своето творение. Той го бе предоставил в ръцете на стечението на обстоятелства. И те се бяха стекли. И не просто се бяха стекли, а се бяха стекли щастливо, което бе очевидно и безспорно за всички, които се бяха докоснали до Озарителя. От което ставаше ясно, че тази схема работи и дава положителни резултати. Всичко зависеше от тълкуванието. Защото „на произвола на съдбата“ можеше да означава и че проблемът е оставен да се саморазреши. Отстраняването от трудна ситуация, дистанцирането от нея често води до саморазплитане. Така е в психологията, където се препоръчва такова психологическо действие при възникнали конфликти- вътрешни или външни, да излезеш от огъня, вместо да го разпалваш. Така е и в дзен, където нещата се оставят да се случват сами. Като под това не се разбира да следваш промяната на вятъра или да останеш безучастен, а със запазването на вътрешно спокойствие да съдействаш за саморазрушението на конфликта и за постигането на щастлива развръзка. Така се получи и с Озарителя, и с посветените в тайната му.

След празниците Венелин Метрто реши да се обади в полицията. Оказа се обаче, че са го изпреварили. Съобщиха му, че съпругата му се е свързала с тях и е обяснила случая. Какво точно бе казала не му споделиха. От него се изискваше да се яви в кварталното управление в уречен ден и час за разпознаване и приключване на историята. Ива му бе простила. Това обнадежди Венелин и той веднага избра номера ѝ.

Категория: Други
Прочетен: 141 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 29.01 22:03
 31.

 

            Едва прибрала се, Яна вдигна телефона и се обади първо на родителите си, а после и на Вили, за да ги поздрави със святото Рождество. Бе изпълнена с благост, благодарност и щедрост. Празниците наистина носят силата да правят по-дълбока връзката ни със самите себе си.

 

            Венелин бе учуден, че Мена не му се натресе на празника. Чудеше се какво става с нея- дали се бе забъркала в поредната история с нещастен край, или бе изненадващо помъдряла до степен, че да не го притеснява.

 Срещнах любовта на живота си, батенце. – каза му тя от другата страна на телефона, при което той повдигна вежди и ококори очи.

 Още една? – репликира я.

 Не. Тази е последна и единствена. Когато ви запозная, ще разбереш защо говоря така.

 Ирмена, добре ли си? Всичко наред ли е при теб? Питам те сериозно.

 Естествено. Кога не е било? Но никога не съм била толкова щастлива. И толкова спокойна и сигурна, че съм на прав път.

 Да не си вземала някакви неща с ефект върху психиката?

 Не знаех, че ме мислиш за такава. Аз съм добро момиче, батенце. Изглежда, само ти не си го разбрал още.

 Добре. В най-скоро време искам да те видя. За да се уверя.

 

Венелин Метрто все още висеше в хрониката за издирвани. Не беше със степен на обществена опасност, но му се искаше да излезе от този списък. Най-вече желаеше да постъпи правилно и да извади извън подозрение съименика си, защото не искаше да му навреди. Затова, първото, което направи, бе да се свърже с чичо си. Кой знае защо реши, че той може да му помогне. А, може би, търсеше не просто нечия подкрепа, а подкрепата на близък човек. Майка му си бе отишла наскоро след баща му и единственият роднина бе чичо му.

Срещата им протече в апартамента му. Стояха в скромно холче пред чаша коняк. Да пие коняк бе навик на чичото и всеки, който искаше да си говори с него, да бъде в компанията му, бе длъжен да сподели любимото му питие. В барчето му имаше различни марки. С годините се бе превърнал в колекционер. Разговаряха спокойно, повече като приятели, отколкото като племенник и чичо. Отношенията им бяха отвъд границите на роднинството. Обсъдиха случилото се и за Венелин Метрто не бе чудно, че братът на баща му знаеше всичко. Както вече стана дума, двамата работили заедно известно време. Като по-голям, бащата на Венелин държал да дирижира, а по-малкият го следвал. Така че, бил посветен в тайните на Озарителя. Бил го изпробвал, когато бил все още само първообраз. И, разбира се, бе усетил въздействието му, а то го бе дарило със способността да вижда какво се случва на място, на което не присъства, но би искал. Бе придобил умението, насочвайки мисълта си, да изпраща сякаш очите и ушите си, където трябва, и мигом да узнава всичко. Това обаче можеше да става само по негово желание. Той не бе ясновидец, при който информацията пристига по всяко време и без да я иска. В неговия случай роля играеше съзнанието за потребността да разбере нещо- дали това щеше да е от полза, независимо дали става дума за предотвратяване на някакво събитие или за оказване на съдействие, или каквото и да било. За Озарителя, който използваха племенникът му и неговите приятели, го бе грижа и съблюдаваше как си служат с него, защото знаеше, че можеше да предизвика странично, неочаквано действие. Тревожеше се за тях, искаше да бъде на разположение, ако се нуждаеха от помощ. Наблюдаваше ги, както възрастен следи игрите на децата, за да не се наранят, с готовност да се намеси, само когато е необходимо.

 Ти, преди всичко, трябва да отидеш в полицията и да дадеш някакво приемливо обяснение. – започна чичото.

 Затова съм тук.

 Знам, знам. Но не знаеш какво да им кажеш.

 Мхм. – кимна Венелин.

 Страх те е, че може да те освидетелстват.

 Мхм. – повтори той.

 Нуждаеш се от психологически убедителна версия. От нещо, на което да повярват.

 Мхм.

 Мисля, че имаш нужда от семейството си.

 Подозирах, че това ще ми кажеш.

 Те могат да застанат зад теб и да обяснят поведението ти. Не си обществено опасен, така че, не се тревожи. Предстои ти една нелека, но кратка битка. Ако добре обмислиш всичко и изиграеш добре картите си, ще се радваш на щастлив финал.

 Липсват ми. – каза замислен племенникът.

 Не се съмнявам.

Прозорецът се бе напълнил с нощ, която уличните лампи като бластери

пробиваха. Потъвайки в нея, Венелин имаше ясен план какво да направи.

Категория: Други
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове: 2
 30.

 

            Настоящата Бъдни вечер за Яна и Джин щеше да е възможно най-специалната и незабравима предколедна вечер.

            Те вече стояха около масата в средата на стаята на дървената къща, от която произтекоха главоблъсканици и чудеса. В центъра на отрупаната празнична трапеза, наред с коледната питка, виното и постните ястия, лежаха безликата семейна реликва, тетрадката и Озарителя. Компанията нямаше елха, но подаръците бяха достатъчно необичайни и чудотворни. Бяха се събрали. Времето и пространството бяха съшили прокъсаните си канави и през процепите им не можеше да избяга нищо и никой не можеше да изпадне отвън. Платовете им се бяха уплътнили и превърнали в декори за случилото се. И четиримата бяха като забравени от близки и приятели. Сякаш нещо ги пазеше от телефонните иззвънявания и изолираше от интереса на хората около тях. Никой не се сети да ги потърси в този ден. Стояха тук – в една почти чужда на всеки от тях барака, - като участници в спиритически сеанс, като в защитена от света капсула в очакване на някакво тайнство, което бяха призвани, незнайно от какво или кого, да изживеят.

            Нощта бе тиха. Всички коледни нощи са такива- носят предчувствие за съкровеност, за едва чуто промъкване на нещо непонятно, което можеш да разпознаеш само по тишината на стъпките, с които иде, с които влиза в стаята и я зарежда с топла светлина, с която те слива.

            Прозорчето процеждаше пречупени многоцветните светлини на града и беше хубаво. Стаята бе светла и озарена от свещника, който лично Яна донесе. Като жена, се надяваше да внесе уют и да създаде празнична атмосфера. Когато ѝ се обадиха, тя вече бе решила, че ще отиде и се бе подготвила. Нищо, че цяла вечер се чудиха с Джино какво ще правят само двамата в святата нощ.

            Пламъкът на свещта чертаеше светло петно върху тавана, всеки се бе отнесъл в мислите си, когато Джино заскимтя умилително. Погледнаха него, а сетне проследиха погледа му, който беше залепнал върху играещото кръгче светлина над главите им.

 Бащата е тук. – прошепна Яна.

 Кой? – не разбра физикът.

 Авторът на апарата. – процеди тя.

            Всички се бяха вторачили в тавана и не помръдваха. А там, като преплетени ластари на лоза, като клонки на бръшлян, подхванати от вятъра, се люлееха две сенки- отражението на пламъка и фигура на мъж.

 Всички ли го виждаме? – попита под носа си Яна.

 Не. – в един глас отвърнаха другите.

 Това е той. Каза ми го. Говори ми.

            Токът угасна като в класичеки готически роман или като във филм на ужасите. Обичайно е по време на празниците електрическата мрежа да се претовари. Но за Яна това нямаше значение. Докато Венелиновци се суетяха да разберат какъв е проблемът, а Джино джафкаше, озовал се в нетипична за него ситуация, тя диалогизираше с бащата.

 Как създадохте уреда?

 Защо Ви бе необходим той?

 Кое Ви провокира да измислите подобно нещо?

 Давахте ли си сметка за последствията?

 Патентовахте ли го?

 Някой друг разполага ли с данни за проекта Ви?

 Защо не сте се погрижили да предадете идеята си, където трябва?

 Ние какво да правим сега с това нещо?

И т.н., и т.н….

Режимът на токопредаване бе вече възстановен, когато монологът на Яна

прекъсна. Тя гледаше пред себе си и само помоли за чаша вода.

 Какво стана? – започна Венелин физикът.

 Разговаряхме. – отсече Яна.

 Това баща ми ли беше? – попита на свой ред Венелин Метрто.

 Да.

 Ще споделиш ли? – настояваше той.           

 Разбира се.

 Защо само ти го виждаше, а ние не? – продължи той.

 Защото притежавам рядката способност да работя в инфрачервения спектър.

 Как изглеждаше?

 Като фотос, на който е добавен инфраефект.

 Млад ли беше или възрастен?

 Беше просто силует.

 И какво ти каза?

 Всичко. Той е проектирал Озарителя. Интересно му е било. С чичо ти са работили известно време заедно, но после нещо са се спречкали и баща ти продължил сам. Не ми каза съвсем ясно, но намекна, че това не е първият такъв апарат. На въпроса ми защо не го е предал, където трябва, отвърна, че не е искал да се злоупотребява с него, а е бил убеден, че така ще стане. А и след използването му много неща от бъдещето му станали предварително ясни. Срещал се е с безликото същество, така да го нарека, което е изобразено на реликвата, която пазя. Наблегна, че тя има символно значение, което трябва да се опитам да осмисля, и че няма основание да се плаша. Нещо лично за теб- смята, че си постъпил правилно, като си „избягал“ от семейството си, но че ще е хубаво да се върнеш при тях, че не заслужават да бъдат изоставени. Неговият случай бил по-различен и да не си следвал сляпо модела му. Разчита на нас, че ще постъпим разумно и че ще използваме узнатото подобаващо. Мисля, че това беше в общи линии.

 Трябваше да се съберат трите вещи, за да се материализира духът му. Сега разбираш ли защо присъствието ти бе необходимо? – обърна се Венелин физикът към Яна, докато братът му близнак все още осмисляше чутото.

  Яна се бе взряла в нещо невидимо пред себе си и не отрони дума. Джино прискимърца и се сви до нея. Венелин сипа вино в приготвените чаши и им ги подаде. Приятелите отпиха. А вън снежинките се гонеха, искряха и навяваха с крехките си телца и без това мъничкото прозорче на барачката сякаш искаха съвсем да го скрият от света.

 Ех, ако този стол беше люлеещ се, всичко щеше да е идеално. – каза замечтана Яна.

            Двамата мъже се изсмяха.

 Иска ми се да си направим пуканки. – каза Венелин физикът. – Обаче не знам на моя дребен котлон ще се получи ли. Да пробвам ли? Какво ще кажете?

            Недочакал отговор, той се мушна в кухничката и затропа. Не отне много време да се появи в стаята с купа бели и едри снежинки.

 Цяла купа сняг?! – възкликна Яна и се нахвърли връху цъфналата царевица, когато Венелин я сервира, а Джино огласяше къщичката с щастливото си джафкане.

            До края на вечерта, до след полунощното Рождество разговаряха, смяха се, пиха вино, ядоха сарми и питка. На Венелин се падна парата и за него това бе знак за отговорност, която трябваше да поеме.

            Настоящата Коледа се оказа едно нечакано чудо, едно непредвидено вълшебство, което, изглежда, нямаше видима основа и ясно начало, но пък бе като красив подарък, чиято стойност нямаше материално изражение. И като че светлината в очите на приятелите най-добре отразяваше, че то няма цена или че тя е отвъд човешките ни представи. Безкраят на магията бе пътеводната светлина, която се бе вместила в сърцевината на това чудо и го караше да не спира да им се сбъдва. А скрежът в утринта, прошарил звездата на Вергина върху прозорчето, прилично на окуляр на телескоп, очерта пътищата, които трябваше да поемат.

Категория: Други
Прочетен: 202 Коментари: 0 Гласове: 2
 29.

 

 Е, Джин, вече е утре. Тоест едно голямо Днес. Или, казано по друг начин- доживяхме тазгодишната Бъдни вечер, която е същата като миналогодишната и като следтазгодишната. Схвана ли? Мълчиш. Ти си нямаш и понятие какво е Бъдни вечер. За теб щастието се измерва с топлината на одеялото в панера ти и с кучешката храна в паничката, с водата, която шумно излокваш, когато си жаден. Също и с игрите с това и онова, които са ти интересни, защото си сит. Това са твоите мерни единици, Джин. Според скалата на Маслоу, твоето щастие е съизмеримо с нивото на базовите човешки потребности. Но си щастлив. Това може да се види и разбере. Дори само по начина, по който ловиш снежинки с уста, по който размяташ уши, волността, с която тичаш, спокойствието, с което заспиваш, всичко това, Джин, свидетелства за твоето щастие. И то е така неизмеримо, че ти не можеш да си представиш какво ни е на нас– човеците. Какво ми е и на мен в частност. Да, изживявам мигове на щастие. Не мога да го отрека. Но при теб те изглеждат някак непрекъснати във времето. Разбираш ли? Те са константа. Докато при мен, хайде ще взема себе си за пример, щастието е на приливи и отливи. Ту го има, ту го няма. Знаеш ли какво, Джин, това е, сигурно защото много го мисля. А ти, виж, на теб не ти идва на ума. Живееш си тихо и кротко и си щастлив. Може би, защото имаше късмета да те намеря. Може би. И, може би, погледнато в съпоставка, аз не осъзнавам кой е открил мен. И ти не го осъзнаваш, но това не те прави нещастен. А аз, аз имам чувството, че не съм щастлива, Джин. Не може да се каже, че съм нещастна, но не съм и щастлива. Разбираш ли? Понякога си казвам: защо ли ми е щастието, какво толкова? Ще дойде, ще бъда щастлива и ще си отиде. Както бях снощи, Джин, когато ти лежеше в скута ми и ни беше топло, а навън снегът натрупваше своите могили, които утре ще създават проблеми на хората. Какво му е лошото на едно такова краткотрайно щастие? Знаеш ли какъв ни е проблемът на нас- човеците, Джин? Проблемът ни е, че сме ненаситни. Искаме хубавото да е безкрайно, а трудностите и гадостите- сведени до нула. Разбираш ли? Искаме да пребиваваме в едно непрестанно щастие. И знаеш ли какво още, Джин? Откъде ни идват такива мисли в главите? Може би, съвсем еретични, но, за да ги мислим, в нас живее най-дребното, с някакво необяснимо за нас обяснение, подозрение, че това, което мислим, е напълно възможно. Разбираш ли? Желаното не е неосъществимо. Ние сме родени със съмнението, че ни е отнето това щастие. Имали сме го. За да сме в състояние на почти пълното убеждение, че то е наше естествено състояние, наш възможен начин на живот, то значи, че ние сме го живели този живот, това щастие сме го живели. Нали ме разбираш? Обаче защо не го живеем вече? Има някакво несъответствие. Сякаш ни е отказано правото да го имаме. Отхвърлени сме. Забранено ни е да го притежаваме, както в някакво преди сме го притежавали. Като изгубения Рай, Джин. Знаеш ли за него? Адам и Ева извършили някакво прегрешение, пристъпили някаква забранена за пристъпване граница и били наказани. Извършили желаното, въпреки изричното запрещение. Това е било много отдавна, Джин. Много преди-та са изминали оттогава. И, може би, затова сега ние се страхуваме да сме щастливи. Защото подсъзнателно вярваме и знаем, че щастието трябва да се плати. Защо, Джин, всичко в нашия свят се плаща? Защо непременно трябва да платим? Мисля, че затова имаме празниците. Те са като подарък. А подаръците са безплатни, Джин. Те затова са подаръци. Е, понякога са предварително спечелени, предварително платени. Пак има сметка в цялата работа, Джин. Все някакви пресмятания трябва да развалят всичко. Защо трябва да заслужим нещо? Дядо Коледа носи подаръци само на послушните деца. В нашия свят всичко има някакво финансово изражение. А в моя свят, в този, който е в главата ми, няма погрешни неща. Нали ме разбираш? Ако няма престъпление и наказание (но не говоря за крайности- убийства и всякакви извращения, правилно ме разбери), ако няма правилно и неправилно, не би имало необходимост от изплащане и изкупление. И не би ли било щастие, Джин? Но, отвлякох се. Ставаше дума за едно непрекъснато и неприкосновено щастие, в което да можем да живеем, да бъдем и пребъдваме. Щастието е като постоянен източник на необходима топлина. Като топла котка в предколеден сняг, както са написали, Джин. Макар че не мога да се съглася докрай с това твърдение, защото от опит знам, че щастието може да бъде топъл Джин в предколеден сняг. Даваш ли си сметка как звучи това? – Яна се разсмя сама на себе си. – Топъл джин. Дали има общо с греяната ракия?

            Но да оставим тези лирически отклонения и да се върнем на главния въпрос. Какво ще правим, Джин? Да звънна ли на майка? Питам те същите неща от снощи. Обаче ти не ми отговаряш. А ти си единственият, от който очаквам разумен отговор. Каква ирония на природата. Да, на природата, не на съдбата. Може да съм търсила друго (вече не знам какво търся, търсила ли съм или съм си въобразявала, че е така), но открих теб. А ти си най-най-най-сладкият Джин, когото съм виждала. И сега двамата с теб сме напълно свободни и, да кажем, щастливи, и аз те питам пак какви ще ги вършим. Дали случайно не искаш да си приготвим някакви неща? Не мога да правя кучешки коледни сладки обаче. Това го уточнявам предварително и дебело подчертавам, за да нямаш свръхочаквания към мен. Тази Бъдни вечер ще ми е първата, която ще прекарам с куче и поради това се надявам да бъдеш снизходителен. Извинявай! Ти не си куче, Джин. Ти си Джин, когото толкова харесвам. Привързах се към теб. Надявам се, че и ти към мен. – Яна дърпаше ушите му и ги подмяташе насам-натам. - Леле! Ще кажеш, че съм на Оскарите или че ти се обяснявам в любов, Джин. Не е просто странно. Налудно е. Хохох!

            Така Яна говореше на Джино, държейки го върху коленете си, докато телевизорът бърбореше някакви предколедни дърдорници. 

 

Категория: Други
Прочетен: 132 Коментари: 0 Гласове: 2
 28.

 

            Яна дърпаше Джино, газейки снега, и се чувстваше примирена, изравнена и тиха като белите полета край себе си. Дори не ѝ минаваха през ум мисли като какво означава всичко това и какво е значението му за нея. Беше наясно, че Венелин няма как да знае за семейната реликва. Звездата и еленът бяха извън обсега на вниманието ѝ, но светецът… Несъмнени оставаха възможностите на уреда. Но и личността на човека, който влизаше във взаимодействие с него, не можеше да е случайна. Венелин се оказваше по някакъв начин свързан с Яна и като да притежаваше паролата за вход към нейния свят. Сега вече това не я ужасяваше, както бе в началото. Сега го разбираше и приемаше. Той успешно правеше връзка с нея и това бе като да грее слънцето или да тече река. Не можеш да се противиш на естеството или най-малкото е безсмислено.

            Зимата и снегът донесоха на Яна онова откровение, от което тя се нуждаеше. Колко слънца трябваше да изгреят и да залезят, за да го разбере? Ръкавиците ѝ, изплетени в шевици, бяха посипани в сняг. Той неспирно валеше и затрупваше съмнения, догадки, открития и тайни. Яна дърпаше Джино, който най-искрено изразяваше радостта си от тези танцуващи бели късчета, които се изсипваха незнайно откъде. Дали идваха от някакво платно, разпростряно далеч, което някъде някой е накъсал, за да пътува по вятъра дни и нощи, докато започне да се стеле на парцалчета с финес и плавност, както се стеле нещо вече преживяно, като ехо, което долита от вечността? Дали пък не бяха резултат от нечий гняв или благословия, които забулват очевидното и обръщат очите така, че сам да измислиш света, сам да го въобразиш? В такава зима Яна можеше да започне да сътворява дните си.

            Затова и сви от пътя към дома и проправи пъртина към магазинчето си. Нямаше намерение да го отваря за клиенти. Кой ли и би дошъл в снега? Вдигна решетката, пъхна ключа и се намърда вътре. Не знаеше какво търси. Само седна на столчето, което държеше за моментите, когато няма клиенти. Джино се прикипри до нея и от време на време тръскаше глава, при което от ушите му хвърчеше сняг, преобразил се на вода. После я поглеждаше, без тя да знае това, и отново стихваше. Стоейки така, Яна полугласно въздъхна така, сякаш върху раменете си носи цялото бреме на света. Въздъхна и погледът ѝ попадна върху бижу от витрината- висулка за колие, която бе шестнадесетлъчна звезда. Беше звездата на Вергина, но тя нямаше как да знае това.

            Прибраха се късно, но изживели цялата романтика на нощния град, потънал в преспи. Джино бе премръзнал и още с отварянето на вратата на апартамента светкавично разтръска тялото си и се намери в панера със завивката. Яна се засмя.

 Глупчо! Трябваше да те подсуша преди това. Ще настинеш!

Джино само се навдигна, за да се ослуша и пак се сви на кълбо.

Трепереше. Яна му метна завивка и заговори:

 Утре е Бъдни вечер, Джин. Какво ще правим с теб? Да идем ли у майка и татко, или предпочиташ да си стоим тук?

            Джино като да ѝ отговори.

 Е, добре. Искаш да видим какво ще е времето утре. Дали ще става за пътуване или не. Твоя воля, Джин. – каза и отиде, за да го целуне. – Ти си моето съкровище, нали знаеш?

            Джино отправи влажен поглед и изви главичка върху предните си лапки. С това си спечели Яна да го помилва още веднъж.

 Какво е Коледа без топлина и обич, Джин? А? Някои не харесват снега, обаче студът не ни ли кара повече от всичко да търсим близост? Какви ги дрънкам, Джин? Ще кажеш, че съм от някой сериал или глупав филм, в който героите си говорят сами. Не, че ти си никой, не ме разбирай погрешно. – обърна се към кученцето Яна, докато приготвяше дивана за лягане.

            Оправи се за сън и пожела „лека нощ“ на приятелчето си.  

 

Категория: Други
Прочетен: 253 Коментари: 0 Гласове: 3
 27.

 

Но защо Венелин толкова настояваше Яна да присъства?

Когато тишината натежа и започна да се разтича по краищата, да изтънява и да става прозирна, Яна поиска да разбере отговора.

 Сама знаеш, че не ти споделих всичко, което видях, когато се вмъкнах там за пръв път. – започна Венелин.

            Яна кимна.

 Ти ме подозираше през цялото време, че крия част от истината. Не съм лъжец. Нито измамник. Озовах се тук по друг повод, но ми се случи нещо, което далеч надхвърля очакванията ми.

 Без предисловия, ако може. Направо кажи какво видя тогава. – каза със спокоен тон Яна.

  Венелин наведе глава, като да беше виновен за нещо, и продължи:

 Беше послание, което бе предназначено за теб.

 Как разбра? Не може да се каже, че тогава ме познаваше. Бяхме се видели един-два пъти.

 Е, не съм съвсем сигурен все още, но ще ти кажа. Яви ми се образ на жена. Носеше начелник, който представляваше звездата на Вергина.

 Не я знам каква е тази звезда.

 Няма значение. Просто слушай. След това начелникът се смени с венец, чийто символ беше елен.

 Нищо общо с мен. Аз съм най-обикновено момиче. – отново репликира Яна.

 Всички сме обикновени. Само чуй.

            Яна едва сдържа раздразнението си, което Венелин сякаш не забелязваше и което я остреше повече.

 Когато и този образ изчезна, изплува нов- лик на светец или светица. Казвам „лик“, обаче нямаше лице. Там, където трябва да стои, беше празно. Зееше черна дупка. Честно казано, се уплаших. Страшничко ми се видя.  

            При тези думи Яна не се стърпя и скочи. Беше забравила, че държи Джино в скута си и той се строполи на земята със скимърцане и лай.

 Очевидно, ти говори нещо. И, очевидно, посланието е за теб. Аз разговарях с всички тези същества, които сега възприемам като твои психологически аналози. Те са отражения на страни от твоята личност или изобразяват твои качества, прераждания или възможности. Поне аз така схващам нещата на този етап.

            За Венелин Метрто този разговор не се бе провел.

Категория: Други
Прочетен: 124 Коментари: 0 Гласове: 2
 26.

 

Не са. Не са едно и също щастието и нещастието. Не ни ли води будизмът към обезличаване, проповядвайки обратното? Щастието е топла котка в предколеден сняг, а нещастието- тяхното отсъствие.

 

Бе малко преди Коледа. Градчето бе потънало в украса. Давеше се в брокатени сфери от най-различни калибри и се задушаваше от гирлянди, наметнати по врати, прозорци и градински кипариси.

Яна стискаше каишката на облечения в коледен пуловер Джино, който подскачаше в снега, като го хапеше и джафкаше от радост. Очите му бяха наситенокафяви и озарени от неродената още коледна звезда. Джино бе открил формулата на щастието, но нямаше намерение да я споделя с никого. Бе решил да живее като самодоволен пес, постигнал върха, за който другите могат само да мечтаят.

Връщаха се от къщата на Венелин. Бяха включили уреда и вече бяха свободни. Дори Джино го разбра. Яна вървеше бавно напред, тъй като снежинките, запречили се между топлите ѝ мигли, където моментално умираха като уловени в капан, премрежваха погледа ѝ и тя трудно виждаше пътя. Великолепната четворка беше стартирала копчето. Бяха натиснали спусъка на непредсказуемото. И вече бяха други. Останаха същите, но нещо в тях измина своя път. Слънцата им изместиха орбитите си и се търкулнаха в друга вселена- същата като нашата и различна, но такава я направи смелостта им, че прекрачиха. Силата, че преодоляха себе си и поискаха да стигнат отвъд, създаде другата вселена. Иначе, преди това, тя не съществуваше.  

Когато Яна се появи на прозореца на дървената къщичка, Венелин, с когото се запозна преди месеци, не я очакваше. Навярно я бе забравил и нахлулият студ в края на годината бе превърнал в замръзнало езеро пространството между тях. Яна и Джино изплуваха като сенки изпод дебелия му лед и лицето на мъжа се просветли. Двамата съименици съжителстваха успешно и с радост поканиха гостите. Те знаеха повода за визитата и бяха готови.

Великолепната четворка, карето за непредсказуемости се бе подредило около масата, която преместиха в центъра на стаята. Мъжете се бяха погрижили да бъде топло, а Джино лежеше на единия от столовете. Бяха се строили като герои от детско анимационно филмче с елементи на фантастика. Уредът лежеше в центъра на масата. Нивото на снега покриваше почти наполовина прозорците и къщичката бе като затрупано съкровище, потънало в недрата на тайнствен хълм, който не буди подозрения. Трябваше да бъде колективно преживяване. Щяха да се опитат да преминат завесата заедно. Но заедно ли щяха да останат там- отвъд, в едно цялостно съзнание, или всеки щеше да плува във водите на своя индивидуален ум?

Съсредоточиха се. Венелин физикът пусна в действие апарата, когато почувства, че всички са готови. Джино не помръдна. Когато потънаха в Озарението, бяха заедно, но появата на една звезда, за която всички по-късно говореха, раздели пътищата им и те се разтекоха като клони в небесната шир. Съзнанието на всеки един от тях се материализира в образ, с който пътуваше във времепространството на уреда. Яна бе птица, Венелин откривателят бе меч, който бе ключ, Джино бе сърце, а Венелин Метрто представляваше воал, който се рееше по вятъра. Апаратът се изключи и групата се озова отново тук. Като събудени от сън, се гледаха един друг. Каишката на Джино звънна и всички погледи се устремиха към него. Очите му, които срещнаха, бяха най-топлите, поглъщащи и живи очи, които някой някога бе виждал.

 Аз съм меч и ключ между клюна на птица. – каза Венелин.

 Аз съм тази птица. – потвърди Яна.

 А аз съм воалът, който ги покрива. – допълни Метрто.

Джино изскимтя и завря главичка между лапите си.

Споделиха за звездата, която всички бяха видели. Останалото глътнаха,

както жадният поглъща животворната вода в пресъхналото си гърло. 

            За физика случилото се бе начало- на неговите размисли, изследвания, хипотези, изводи. Пред неговия взор се отваряше поле, което трябваше да обхване с възможностите на човек, който се занимава с наука, но разбираше, че нямаше да е лесно. Това, което бе открил, бе в нови широки граници, и не можеше да се помести в калъпа на традицията. Изправяше се пред необходимостта със средствата на миналото да изрази една необичайна идея, една идея от бъдещето. Но можеше да опита. Струваше си да опита.  

            Венелин от метрото бе единственият, с изключение на Джино, за когото опитът бе пръв. Той веднага се втурна към стаята, която наричаха спалня, и отвори нощното шкафче. Не, той не отвори, а направо измъкна чекмеджето му и прокара пръсти по надписа, който откри върху бордюра, опиращ върху тавана на вътрешността. Име. В дървото бе издълбано женско име.

 Любимата на баща ми. – само каза.

Останалите, които го бяха последвали, го гледаха вцепенени.

 Затова ни остави, ако така мога да нарека постъпката му. Обичал е друга жена освен майка ми. – каза повече на себе си, отколкото на другите.

            Не беше потресен. Това бяха нещата от живота. Пък и не беше дете, което не разбира. Но стоеше клекнал пред нощното шкафче, стискайки чекмеджето. Джино се изправи на задните си лапки, подпря се на крака му и го близна по ръката. Четиримата се гледаха смълчани, докато се върнат притихнали в стаята. Седяха и мълчаха.

За Яна експериментът не бе нещо ново. Онова, което го направи значим обаче, бе съзнанието ѝ за необходимостта от прекрачването на личната психологическа граница. Сега вече знаеше, че, ако го бе пропуснала, никога нямаше да премине следващото ниво. Не самото действие води до промяна, защото след него, на практика, ти си същият човек. Ти. Но не и духът ти, който се нуждае от всяко предизвикателство, за да изпита себе си и да го накара да се чувства жив. Яна разбра, че за пръв път от много време насам, идвайки тук, всъщност е решила да се погрижи за искрата в себе си, която я прави да бъде човекът, който е. Тя се обърна към себе си, към онази безсмъртна частица, която представлява връзка с вечността. Смелостта и безстрашието са крилете ѝ. Ала без колебанието, те биха били безумие, биха били неоснователно безразсъдство, оръжие с безконтролен спусък. Затова Венелин оцени нерешителността и забавянето на отговора на Яна.

Когато се озова отвъд, тя не видя нищо. Нямаше образи. Бе пустота, в която не се вижда и чува нищо. Особеното бе, че тя знаеше, че тази пустота е изпълнена с музика. Именно знаеше. Бе недоказуемо, а и нямаше нужда от доказване. Нито от споделяне или обяснение. Яна я чуваше и разбираше. Тя изпълни нейната лична пустота- празнотата, която заемаше вътрешния ѝ свят. Както слънчевите лъчи нахлуват в празна стая, така пустотата, населена с музика, запълни душата ѝ. Тя бе тайната, която я направи истински свободна.

Свободата не е знание, че имаш волята да вършиш дела. Тя е чувството на волност, което произтича от постигнатия синхрон със самия себе си, от съгласието със себе си. То е резултат от достигането на вътрешен мир. Яна вече не се противеше. Не гонеше нищо и никого. Тя беше със себе си и бе съгласна с това.

Джино се бе сгушил в скута ѝ. Тя прокарваше ръка по козината му и бе щастлива. 

Категория: Други
Прочетен: 175 Коментари: 0 Гласове: 2
 25.

 

            В дома си Калояна пазеше предмет, който се бе постарала да забрави, че притежава. Не знаеше историята му. Бяха го намерили с майка ѝ при едно почистване. Предположиха, че е останал от бабата на Яна, защото дядо ѝ не беше религиозен. Не, че приличащото на икона изображение бе точно икона. Никоя от двете не бе виждала подобно нещо и се зачудиха откъде би могло да попадне у тях, но прилежно го прибраха, когато забелязаха някаква странна зависимост между неговата липса от дома им и присъствието му в него. Иначе казано, в началото се опитаха да се отърват от „иконата“, защото не можеше да се каже, че си падат по тези неща- църкви, молитви и прочие. Може би бяха вярващи, но не и религиозни… Макар че, нека кажем отново, трудно беше предметът да бъде причислен към каноничните църковни рисунки. Той бе по-скоро стряскащ, даже ужасяващ, и това, както и последвалите намирането му случайности, промениха вижданията на майка и дъщеря и ги доведоха до решението да го запазят. Те не бяха споделяли и нямаха намерение да споделят на някого за него. Не искаха някой да помисли, че са мръднали. Но го пазеха – Калояна го пазеше. Това решиха двете, тъй като Яна смяташе, че така е по-безопасно за майка ѝ, а тя на свой ред считаше за по-правилно момичето да бъде наследник на превърналата се в нещо като семейна ценност вещ.

            В критични моменти или в ситуации, приличащи на кръстопът, Калояна се обръщаше към „иконата“ за съвет. Тогава тя се превръщаше в оракул, а общуването с нея в подобно на ритуал събитие.

            Затворила вратата пред Венелин на квадрат, Яна стоеше пред някаква несъществуваща дилема. Тя висеше в главата ѝ – нереална и наглед измислена от нея – да отиде ли, или да не отиде; да откликне ли на приличащата на молба покана, или да си остане вкъщи. Самата тя не разбираше откъде произтича важността на момента. Не можеше да си обясни защо се колебае. Ако да отиде бе напълно лишено от смисъл, защо я тревожеше? Можеше да постъпи така, което да потвърди незначителността на стореното, и да отмине. Но защо и да не направи нищо я изпълваше с напрежение? Може да звучеше глупаво, но ефектът на пеперудата сега проявяваше своята власт, своята значимост и търсеше утвърждение за правилността си. Ето защо Яна се обърна към своя домашен „оракул“. Неспособна да си изясни положението, тя избра да предостави избора на нещо извън нея.

            Калояна се изправи пред вратичката на най-долния шкаф на секцията в хола си. Вътре, в най-тъмното бе изправена „иконата“. За пореден път Яна потръпна, посягайки към нея. Още не ѝ беше свикнала. Побиваха я тръпки, винаги когато се налагаше да я погледне. Образът представляваше пластика на Вечно Съществуващият, но тя не знаеше. С майка ѝ не се бяха интересували какво изобразява и какво е изписано на миниатюрната дъсчица. Надписът беше на старогръци- ό ω ν – подреден кръгово в ореола на единствената фигура. Но не от това произтичаше страхът, който предизвикваше. Образът напомняше обичайните такива, на които са нарисувани светци. С тази разлика, че този нямаше лице. Но и това не беше чак толкова стряскащо, когато, след първаночалния потрес, свикнеш да го съзерцаваш. Психарията идеше от факта, че, вглеждайки се в мястото, на което обичайно стои ликът на светията, се отразява този на гледащия. За Яна именно той предизвикваше уплах и объркване. Трудно би могло емоцията да бъде определена като погнуса, но би могло да се каже, че приблизително се  побира между нейните граници и тези на шока.

            Калояна не беше мазохист, но няма как да бъде обяснено въздействието, което „иконата“ произвеждаше върху нея. Тя ѝ се подчиняваше, като да беше изпълнител на волята ѝ. Не бе психическа зависимост, но изглеждаше така.

            Преодоляла отвращението, Яна извърши заучения ритуал. После потули дървеното трупче със старинното изображение в шкафчето, опитвайки се да го забрави.

 

                                               

Категория: Други
Прочетен: 91 Коментари: 0 Гласове: 2
<<  <  1 2 3 4 5 6  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 446312
Постинги: 701
Коментари: 452
Гласове: 1308
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031