Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 343300 Постинги: 634 Коментари: 418
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
черешата в прозореца ми
е предколедна;
като сурвачка-
дрян самотен,
който чака своята украса-
пуканките бели на снега
Категория: Поезия
Прочетен: 31 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.11 11:38
Да се намериш в Кордопуловата къща

Под върховете на мелнишките скални пирамиди, скътана и извисена, кацнала на своя висота, се възправя Кордопуловата къща- втората най-голяма възрожденска къща в България и най-голяма на Балканите с нейните 300 квадратни метра площ. Собственост на прочута фамилия, дала името си на внушителната постройка, съградена през 1754 г., тя пази мамник дух, който преобръща представи, удивява, обърква и замисля...
Единственото, което знаех за Мелник, преди да го посетя, бе, че е най-малкият град в България. Така ни бяха учили в часовете по география. Нали тя поставя граници, определя кое е най-малко, кое- най-голямо, кое- с най-впечатляваща дължина или височина- изобщо, която измерва количества със земни мерни единици? Е, за Мелник, смея да твърдя, много е сгрешила. Може градчето да е малко по площ, но дали някой може да премери духа на Кордопуловата къща?
Мелнишките пирамиди са природно чудо, което има своите хипотетични обяснения, като едно от тях твърди, че мястото е било дъно на море и белите варовити скали са остатък от него. Не знам така ли е, но реалните измерения на тази местна забележителност откриваш по обувките си, когато се заклатушкаш по калдъръмените улички, които водят към Кордопуловата къща. В началото си възмутен. Как е възможно? Двадесет и първи век, а газиш пепелява прах, която обезобразява цивилизованите ти обувки, дотътрили се, уж да се възхитят на нещо, което са ти пробутали като ценност. Мрънкаш, но вървиш. Изкачваш криволичещите улички, в очакване на обещаното. Стръмно е и почваш да се питаш как през зимата са преодолявали терена онези, които са живели горе. Извива калдъръмът, криви се. С него извиваш и се кривиш и ти, когато стигаш останките на църква. Тя е „Св.Варвара“- личният храм на Кордопуловият род. От нея те лъхва дух- български дух, далечен и неразбираем като глухо ехо на непознат език. Тук забравяш прахта по обувките. Мисълта за нея е отпрашила далеч и въображението ти рисува вероятното минало, в което откриваш величие, от което настоящето е напълно лишено. Пред оглозганите кокали на историята си казваш- трябва да си струва да стигна горе.
Гърбът ми е мокър, обаче бързам. Групата, която се колебаеше дали да дойде с нас, е зад мен. Вече не ги виждам, не ги чувам. Потънала в скелета на храма, изостанах от спътника си. Пъхтя и подтичвам да наваксам дистанцията помежду ни. Камъните са големи и криви, но ги преодолявам с едри крачки, за да се намеря на върха. Зареждам фотоапарата за снимка от птичи поглед, пък и да отдъхна, когато чувам строснат глас: „Ако ще влизаш, влизай, защото затварям!“. Обръщам се и виждам възрастна жена в черно и, преди да успея да кажа нещо, подчинила се на властния ѝ глас, прекрачвам прага, зад мен тежката порта се хлопва и аз все още не знам къде съм попаднала.
На вътрешния вход на къщата виждам другарчето си и още хора- посетители като нас. Изкачвам дървените стълби към него и се уговаряме за таксата. Плащаме, получаваме билетите си от жена на възраст, която набързо обяснява кое какво е и къде е, от което не запомням нищо, и влизаме.
На голямото табло, пред което стояхме, навярно бе описана историята на къщата. Не го прочетох. Поне не от край до край, за разлика от гупата, която влезе с нас и се чудеше откъде идва странното име Кордопулос. Предположенията им бяха, че фамилията е гръцка. Така е, такава е- според една от хипотезите, за които по-късно четох подробности, но аз сякаш не бях дошла да слушам, да внимавам и да събирам факти. Напъхах се през вратата вдясно от коридора при входа. Оказа се стълбище, което води надолу. Надникнах. Заприлича ми на механа и се върнах. Догонвайки посетителите, изкачвайки се по стълбите, започна всичко.
Къщата е четириетажна. Първите два ката са от камък, а на стаята, в която се озовах, по нашия край ѝ казват „салон“. Тя е голяма и представлява общо преддверие към всички стаи, които я обикалят в кръг. Май това е стаята за танци, където се организирали забави, а на огнището се приготвяло кафе на пясък. Това разположение е типично за българската възрожденска къща и може да се види във всяко запазено жилище от онова време. В единия ѝ край се намира стан, по стените висят женска и мъжка носия, шарени торбички, връхна дреха, а до една от тях са наредени керамични съдове.
Разгледах и кьошка: с два успоредни дълги миндера край двете стени. Прозорците са на два реда: долният- български с бели перденца, а горният- изпълнени във венециански стил, който, после щях да разбера, е важен елемент, който определя характера на къщата. Тук – в този кьошк – била свирила част от Виенската филхармония.
С една дума може да се опише българското, съхранено в този дом: еклектика или космополитност. Точно както стаята, наричана „салон“, е едновременно ничия и обща, такава е и България- от нея тръгват всички пътища и в нея се вливат. Тя е кръстопът и център, вход и изход, начало и край. България е многоцветна амалгама, пъстра шевица от свое и чуждо, сплетени с мярка, вкус и хармония.
От кьошка- към зимната градина. Входът към нея е с бяла арка, която внушава чувство за средновековна царственост. Чак ти се струва, че чуваш старинна дворцова музика. Градината е от бял камък, с места за сядане. Тук се договаряли и съветвали, за да сключат сделка.
А после - гостната стая - шедьовърът на Кордопуловата къща. Ориентирана към четирите посоки на света, с два реда по дванадесет прозореца, всеки от които посветен на един от Апостолите. Стаята се осветява целодневно. През всеки от прозорците винаги влиза поне по един слънчев лъч. Думите и мислите ми спряха в тази стая. Не само венецианските витражи ги парализираха. Тук българско, ориенталско и европейско са слети така, че всяко има свое място, без да доминира, без натрапчиво да надделява или крещящо да се откроява като кич или претенция, те фино оформят един цялостен културен дух, атмосфера на почит към националното и на възприемчивост на достиженията на „чуждото“, които са равнопоставени. В гостната е постигнат интериорен баланс, който говори за съзнание за неотделимостта ни от европейската култура, за дълбоката ни връзка с нея. Това личи и в изрисуването на долапите, при които с барокови бои и стил е съхранен прочутият местен сорт грозде широка мелнишка лоза, оформен като арка над централните фигури. Християнска символика пази таванът- изображение, представляващо слънцето с дванадесет лъча, всеки от тях отреден за един от месеците на годината. Под него гостите пиели турско кафе със сладко от зелени смокини и решавали търговски сделки.
Едва ли по онова време са разбирали от Фънг Шуй, но от вграждане на смисъл- със сигурност. Да го вложиш в жилището си- какво по-голямо доказателство за широта на мисълта и отбиране от мода през Възраждането?
Мислех, че след гостната, няма повече какво да видя, но емоционален връх на обиколката на Кордопуловата къща се оказа спалнята, наречена „турска стая“. Нямам вкус към ориенталското- към възглавници, материален разкош и разточителство, но я харесах. Топлина и уют се излъхват от нея. Семпла, с единствена мебел- двойно легло, с преобладаващ червен цвят в покривалàта и меките постелки на пода, но интимна, благодарение на рисувания втори ред прозорци, от които прониква безшумна, приглушена, мека светлина… „Имали са вкус.“- казвам си притихнала, преди да вляза в следващото помещение.
Стаята за преговори ми дава още поводи да се дивя и изумявам и съм напълно убедена, че тази къща не е обикновена възрожденска къща. Че заможен е бил Кордопулос, и тук си личи. Обичал е лукса, преследвал е стандарт на живот, за да си направи сауна- варосана, с ниши. И предвидлив е бил. Вградил е тайник в стаята. Гледаш- шкаф като шкаф, а отвориш ли го- потъваш в стая с изход в пода, водещ към терасата. Традицията си вървяла- тук се криели и предосвобожденски, и македонски войводи. Манолис Кордопулос- последният прочут представител на фамилията, завършил винопроизводство във Франция и модернизирал отрасъла в Мелник, давал убежище на Яне Сандански в дома си в годините преди Първата световна война.
Излизам от тук и виждам спътника си, с когото се срещнахме в гостната и спалнята, а после пак се разделихме. На таблото в общата стая е описана сцена от миналото на Кордопуловата къща. Нямах време да чета и се заизкачвах по стълбите към еркерния етаж, където трябваше да видя слънчевия часовник. Стръмно и вито е стълбището, което води до просторна мансарда, предхождаща лятната градина. Подът ѝ е оформен в кръг от камък, разделен на часови пояси, отмервани от „стрелка“ в центъра му. Твърди се, че окръжността е картата на България, но не вярвам да е чак така.
Всичко си е имал Кордопулос. За всичко е помислил. Умен, прозорлив, упорит и предприемчив трябва да е бил. Не къща, а възрожденски дворец, възрожденски палат е построил на темето на това малко градче. На връх е положил основите на къщата си, но и на закътано и спокойно място, в чието подножие е „Св.Варвара“. Проумявал ли е какво е светиня, не знам, мислил ли е за приемственост- не знам, но е направил така, че делата му да се превърнат в история.
Когато се върнах в сърцето на къщата, не намерих спътника си. В стаята се въртеше жена, която много ми напомни сърдитата баба от мига на влизането ми. Не каза нищо, само ме погледна и я чух и видях да заключва една от стаите. Бях закъсняла. Свечеряваше се и през венецианските прозорци на Кордопулос светлината бе намаляла. Спуснах се по стълбите надолу, за да стигна входа, мислейки че ме чакат, но открих само масивните дървени порти залостени. Тежко метално резе бе пуснато отвътре. Е, какво пък, казах си, селско чедо съм, не виждам за пръв път мандало, знам как се отваря. И го вдигнах. Озовах се на дървените стълби пред просторния двор, през който дойдох.
Долу, под стрехата на къщата, вдясно от мен, седнала на пейка, зърнах стара жена. Бях толкова объркана, че не знаех коя е- онази, която ми се скара, когато пристигах, или онази, която видях да заключва стаите. Така ми се бе завъртяла главата от разкоша, който видях, че вече мислех, че се намирам в лабиринт, в друга пространствено-времева рамка без изход. До жената стоеше, величествено изправено, огромно куче- немска овчарка, която, усетила чуждо присъствие, веднага се втурна към мен. Избрах да не мърдам, предвид размерите на звяра. Хванах се за дървения парапет на стълбището и замръзнах в очакване. Докато кучето ме душеше и опознаваше, бабата ми се накара: какво съм правела тук, защо не съм била излязла през правилния изход. Не съм ли знаела, че трябва да сляза в избата. „Може ли македонка да бъде дружелюбна?“- бе моята главоблъсканица в онзи момент, когато галех кучето, за да го умилостивя, а то, очевидно харесало ме, се заигра и скачаше и хапеше ръката ми, предизвиквайки ме да се забавляваме. Бабата продължи да крещи и да размахва тоягата си- да съм оставела кучето и да съм си тръгвала, като че аз бях тази, която го задържаше, а не обратното. Заизвинявах се, че не съм разбрала, а тя ме захока: „Не знаела! Вие младите нищо не знаете! Все не знаете!“, вървейки към портата, за да ми я отвори и да ме упъти. Проблемът беше, че кучето не искаше да се откаже от компанията ми и вървеше неизменно с мен, докато опитвах да се върна към входа. Бабата не спираше да ме ковлади и да размахва заплашително тояжката. Чудех се мен или кучето иска да удари, докато свалях огромните му лапи, стоварили се върху ръцете ми. Е, успях накрая. Старицата хлопна резето зад мен и аз отново бях в началото, от което тръгнах. Спомних си, че на влизане бях свила вдясно и надничах към някаква механа. Предположих, че там трябва да са заветната изба и изходът, които търсех.
Спуснах се по дървените стъпала, влязох в тъмно подземие, където изневиделица се появи спътникът ми, изправен пред някакъв бар, зад който стоеше млад мъж, който, когато ме видя, се захили и рече: „Хайде, бе, Станислава, откога те чакаме!“ Стоях в пълно недоумение и напълно изгубила представа къде се намирам и какво става. Другарчето ми пиеше нещо от някаква чаша, а междувременно от поредния вход- някъде вляво от мен, съвсем алогично, почти като призрак, се появи член на групата, отказала да се качи с нас до къщата. Гледах ту него, ту момчето, когато забелязах, че мъжете са двама. „Роят се като бабите. Точно като бабите.“- помислих си. „Ама вие и името ми ли знаете?“- успях да изтърся. „Е, как! Тук всички говорят само за теб!“- рече захилен единият. Ако в този момент не бях се почувствала като звезда, не знам би ли имало по-подходящ. „Хайде, влизай бързо в избата и гледай, че затваряме!“- заповяда ми дружески той. Не чаках втора покана и се хвърлих през глава в новата ситуация от това невероятно приключение на губене и намиране.
Избата е най-страховитото място на Кордопуловата къща. Галериите са прокопавани на ръка в продължение на десет-дванадесет години и са точно толкова опасен лабиринт, колкото самата къща. Не посмях да ги обходя. Данните за тях се колебаят между 80 и 150 метра дължина. Разполагат с канали и вентилационна система. Беше тъмно, хладно и опасно. Целогодишната температура в подземието е 10º-12º, напълно достатъчна, за да отлежават винàта. Чувствах се като в пещера, което усещане не е от най-приятните. Тунелите са толкова добре огладени, че си приличат един с друг и не представлява никаква трудност да се изгубиш. „Достатъчно изчезвах днес.“- казах си. Снимах две-три бурета за вино, докато стомахът ми беше на топка, и, последвала гласа на разума, се измъкнах. Не видях дванадесет и половинтонната бъчва, за която след време прочетох в нета, но пък шегите по мой адрес от страна на домакините и спътниците ми имаха нейните размери. Влязла в духа им, отговорих, че обикновено не съм толкова „палава“ и че предполагам се дължи на широката мелнишка лоза, която дегустирахме на центъра на Мелник, преди да се качим до къщата на Кордопулос. Всички бяха весели и подобаващо отвърнаха на закачката ми, а аз заявих, че при толкова знаци, май трябва да остана тук. Още помня изумлението, с което ме гледаха.
Манолис Кордопулос бил убит от напускащите града турци през 1912 г., в момента в който четата на Яне Сандански влиза в града. След него собственик на къщата става Агнеса, която е била или прислужница или сестра на Кордопулос- не се знае със сигурност. Тя се омъжва за Георги Цинцара, откъдето идва и другото название на къщата- Цинцаровата къща. Те нямат деца. Осиновяват племенника си Гавраил, който е бащата на Никола Паспалев, сегашният стопанин на Кордопуловата къща. През 1974-1980 къщата е реставрирана от арх.Георги Лабов.
Е, не успях да пия от виното на Кордопулос, което, според легендата, било толкова гъсто, че можело да се носи, вързано в кърпа; да обходя от край до край подземните галерии, да стигна вентилационните шахти и да видя полепените с пожелания и за късмет монети по стените на подземието. Но пък съм се оказала мистериозно неуловима, щом не са ме хванали камерите, докато ме издирвал мелнишкият Интерпол, и една нишка на Ариадна ме отведе при любящо куче и същата тя още пази образа на къщата в съзнанието ми и ме връща пак и пак в този лабиринт от седем вътрешни стълбища, които свързват различни етажи в мен и буди копнежа да се върна наистина, да се изгубя пак, за да намеря отново духа български, който, след срещата ми с тази къща, знам, е безсмъртен.
Категория: Други
Прочетен: 127 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 27.11 20:40
Докато се смаляваме
пред голямото Утре,
докато ръце протягаме
към бъдещи случаи,
в нас се изпълват нещата,
които без думи се учат.
Категория: Поезия
Прочетен: 324 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 16.11 21:36
Залезът е
царевица жълта,
която привечер
с лъжичката
привършвам...
Категория: Поезия
Прочетен: 48 Коментари: 0 Гласове: 3
Как да отвърна
на онова "никога",
равносилно на вечност,
което не е било,
а неумолимо е?...
Категория: Поезия
Прочетен: 67 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 07.11 21:26
С дървото раснеш
да дораснете небето-
люлка люлчина да бъде то
за любовта,
която в теб е...
Категория: Поезия
Прочетен: 30 Коментари: 0 Гласове: 0
Деца се къпят с листа.
Есен е.
Категория: Поезия
Прочетен: 46 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 02.11 22:16
Изведнъж, изневиделица се появява Пътят и разбираш, че, докато си го търсил, Той винаги е бил там, а ти неизменно си вървял по него.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 44 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.10 20:54
Твърде вдадена в морето
твърде остров
твърде бряг
с твърде много свобода
сътворих света

вдадох се в света
прекалено и твърде
да затрептя
и трептя

трепти в духа ми тишина
знам,
ще трябва да се вслушам
има да ми казва нещо тя

 
Категория: Поезия
Прочетен: 110 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 16.10 21:47
 
Категория: Музика
Прочетен: 52 Коментари: 0 Гласове: 0
в огледалото
с небето сме
красива по
и неизменна по е
надвесената синева
Категория: Поезия
Прочетен: 56 Коментари: 0 Гласове: 0
Прекосих летните дни:
със сандали и чехли,
с гуменки, боса- не,
с дънки, рокля и пола,
с панталон, но гола- не;
под лятното небе преминах
и къс от него в мен не оцеля;
сънувах неизпушена цигара,
врата която да отваря,
а и райска да е тя;
защо ли ми е,
щом в окото в мен се давех,
от безсмъртието без да се спася;
прехвърлила хълма на лятото,
намятам жилетка тъга,
от септември греба непривикнала,
небето му е вечност
– прескитала неизбродни поля -
тя скоро ще си иде,
но гнездо насвила е
и в него – щом се върне -
пак на топло ще се приютя
 
Категория: Поезия
Прочетен: 36 Коментари: 0 Гласове: 1
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 343300
Постинги: 634
Коментари: 418
Гласове: 1112
Календар
«  Декември, 2016  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031