Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 876044 Постинги: 766 Коментари: 468
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
13.03 20:33 - ***Привечер
Привечер
дъждът е вдъхновяващ
Всяка капка
е сълза, око и миг
Мислите на късен чай поканих
Поточе е вечерният ми стих

Призори
дъждът е вдъхновяващ
Всяка капка
е ръка на мъдрост. Пих.
Утрото е тихо
и в мъглата пари ме
Капка за кадем
в очите скрих

Категория: Поезия
Прочетен: 120 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 13.03 20:34
Лампата луна люлее
- трепетен - съня
Уловен в клупа й,
сам бледнее...

Жерав прелетен
е мисълта 
Категория: Поезия
Прочетен: 210 Коментари: 0 Гласове: 2
Стига ми
да гребна шепа облак
Очите ми
да тънат в синева
Облегната
в сърцевината обла,
облечена
в прозирност на вълна

Стига ми
да бъда капка пяна
Кристалче песъчинка,
пръскащо дъга
От вятъра
приучена на вярност,
на преданост
от трепетите на брега

Стига ми
да гребна шепа облак
Очите ми
да гонят синева
Обгърната
от шепот на подкова,
да търся
път за своята следа 
Категория: Поезия
Прочетен: 1304 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 21.07.2023 20:52
В нюансите на нежно бялото
са очертани моите предели.
В тях са виното и хлябът ми,
мечтите, целите ми смели.

От синкаво до сиво и прозрачно
менят се светлини и сенки.
Облаци ме канят с чаши мрачно
слънце да наливам неизменно.

В нюансите на нежно бялото
ръце отпускам, сън ме стига.
Неживо е на времето ми тялото.
Щастие зад ъгъла намига. 
Категория: Поезия
Прочетен: 156 Коментари: 0 Гласове: 1
08.07.2023 21:54 - Мое е морето
След капки
яростни вълни
в морето на Живота,
очертали символи и синини,
намерили ме тиха и безропотна,
рисувам с мисъл
своя път по пясъка,
притихвам с бриза.
Водата слушам грохотна.

Грешките ми-
грак на бели гларуси,
в пустиня морска озверели,
връхлитат ме- ужасни и нечакани,
вълни начумерени,
черни постели.

Няма път.
Бележи своя бяг в небето
забързан, мрачен корморан.
Макар така,
че мое е морето
едва долавян шепот
сподавя тайната
в сърцето ми. 
Категория: Поезия
Прочетен: 142 Коментари: 0 Гласове: 0
Тръгвам след Теб,
Което вземам за Бог.

Обличам дреха-
Силата ми тя е
Напъхвам се в нея
Отесняла

Към Вярата с плахост посягам
Навличам я лесно.
Ръкавите празни увисват
под пръстите тънки

Колко още трябва да порасна,
за да мога да провидя
себе си
преди Адам да види Ева,
преди да светне съблазнително
ябълката в златно?

Имам ли дреха, достойна за там?
Имам ли мярката?
Имам ли мярата?

Тръгвам след Теб,
Което считам за Бог.

Днес бях невидима-
успях от сън да вдигна
спомена
как можеш да изчезнеш като пара;
като утринна роса да се стопиш
в гальовните лъчи на Слънцето-
единствено което ни познава

 

Категория: Поезия
Прочетен: 5305 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 18.04.2023 22:42
15.12.2022 23:22 - Коледно писмо
Знаеш ли, желанията са опасни.
Те са скоростен лост, с който, ако не внимаваш, ще се озовеш до близкото дърво. Не говоря за хладен разум, а за чиста любов.
Желанията са храна за крилата ни. Птиците са странни. Крилете им са безсилни да ги задържат на едно място, а корените са важни- те пазят соковете на древността, която ни е създала.
Дървата в камината догарят. Както ние с теб. Не искам да съм фойерверк. Искам да съм тих огън, който свети и топли, който не угасва. Желаеш ли да сме такива?
Не съм пресметлива, нито скъперник на чувства. Обичам благоразумието, защото вярвам, че любовта е блясък, който осветява пътя ни и вече не питаме за него, а вървим; постоянна топлина, която имаш в себе си, за да не ти е студено в битките, които водиш. И, когато огънят е повече, благословен си да дариш от него. Така, дори дрехата ти да изтънее, няма да замръзнеш и ще си богат. Не ти казвам да си щедър или да трепериш за своето щастие. Не ти казвам нищо. Само споделям огъня си.
Пиша в студа и ставам по-прозирна, но пламъкът в мен може да достигне твоя и това ми дава смисъл.
Ти си далеч, защото бяхме неразумни огнени езици, изхвръкнали от огнището, търсейки своето. Бързахме да грабнем свободата си на смели искри, но не сляхме потоците си. Само се изгорихме, без да сме се докосвали, на клада, която още няма име.
Аз съм далеч, защото не умея танца с друг пламък. Невежество е моята вина.
Знаеш ли, желанието невинаги е страст, пожар и...пепелище. Понякога e като есента- пристъпва безшумно и бавно се превръща в щастие, в топла котка в предколеден сняг. То е тих шепот дълбоко в теб, който, като гальовна вода, те тласка към предназначеното за теб. Чуваш ли го? Звучи ли в теб? За мен ли си, а аз за теб? От един огън ли са пламъците ни?
Трябва ли да разберем, преди мечтите да избледнеят като сенки от птичи крила, или светът се нуждае от тайна, за да продължи да съществува?

ноември 2018 г.  
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2875 Коментари: 0 Гласове: 4
февруари 2016 г.

Beautiful but not the nature.

Може да е само настояще, но защо сме от едната му страна...

Някои важни неща трябва да чуеш от някого, а други- да си кажеш сам.

И, ако нещо има смисъл, то е това, което наричат любов- това, което прави така, че два самотни кръга да ни изглеждат като един.


април – ноември 2016 г.

Колкото повече си, толкова повече не си.

Винаги избирай живота.

Пролет е- достатъчна причина да е хубаво.

Единственият проблем с щастието е как да получим още от него.

Смисълът не се открива. Не съществува априори, а се създава. Всеки сам го гради.

Небето е обърнато езеро.

Сапунени мехури е дъждът.

С душа по-тънка от цигарена хартия.

Емоционален монопол...

Мъртва съм, а не спирам да умирам.

Търся хора без добавена стойност, без ДДС.

Есен, която е съвсем в реда на нещата.

Прасковено щастие...

Дните бяха обикновени, понякога провлачени и мъчителни, но най-вече студени.

Нищо, ама нищо не ми се прави: да лежа и да гледам в една точка; дните да се плъзват по мен като дъждовни капки, безброй ще са, а аз няма да остарея.

Не съществува щастие. Истинското щастие би трябвало да е изживяното в пълно съзнание за неговата краткотрайност.

Спомените ни са ферментирала вечност. Вино отлежало. Ако с времето ни се струват по-хубави, качествени са били преживяванията. И свива ли се сърцето ни, помислим ли за тях, преминали са чертата на времето.

ние, които прокопаваме тунели в основите на битието, които сме в депресия и болката е наша ежедневна храна, които се озоваваме в нищото и забождаме бодила на празнотата, ние се превръщаме в основа, ние сме тухлите в стената на плача, пред която се молят онези, които търсят Бог над нея

Тези, на които е дадено повече, да не се възгордяват, а тези, на които е дадено малко, да не се озлобяват.

Парцалчета обич, парцалчета обичане... Омразичка.

Който търси, разхвърля.

Истината често е това, което най-малко ти се ще.

Човек от тишина...

Повечето успяват въпреки недостатъците си, а други не успяват въпреки предимствата си.

Смисълът на един човешки живот- да оставиш добро място след себе си.

Нямаме право на избор. Печелим го.

Ако има щастлив плевел, то аз съм.

Писането е самотно пътуване през пустиня с надежда да откриеш оазис.

Ако не постъпя, както искам, няма да разбера как трябва.

За да видите истината, разходете се като Буда пеша.

Може да съм боклук, но не пълен.

 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 191 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 15.12.2022 23:22
15.12.2022 23:17 - Прошка
Тъгата от предстоящото…
Тишината на всички
вселенски часовници,
които правят света…

Аз гния.

Жива съм, но съм нежива.

Тежи парчето руда,
което трябваше
да се превърне в злато.
Никой не търси доброто ми.
Никой не иска сърцето ми.
Светът е пълен
със заменими вещи и хора.

И все пак нещо боли от думите.
И все пак трепва нещо
вътре в болката, която носят.
Може би са живи като нож
надеждата и вярата.
Ще блеснат остриетата им
щом потрябва.

Едно поточе ромоли,
дори когато спра
да се заслушвам
в Тишината,
от чиито отговори
смъртно ме е страх.

Чиста е Земята.
В нея са всички грехове
на човеците.
Дъждовете ги мият,
снеговете тежат върху тях,
слънцето съхне над тях.
И лекуват
всяка сторена рана от нас,
всяка дупка покриват,
която душите ни крехки
са допуснали в платното на времето,
във вселенския плащ са направили
и довели са вятъра-
да шепти и да свири,
да свали дирижабъла
на това осуетено пътуване.

Не искам да се плаша,
че творим света със словото.
Искам свободата
да изричам мислите
и да догоня себе си.

Догонвам себе си.
Докосвам рамото си,
за да се обърна.
Искам себе си да спра,
да се погледна.
Да се взра в очите си,
да се прелея в себе си,
ала каквато бях.
Едва тогава
ще престана да съм дрипава.
Едва тогава
ще зарасна.

Губя се.

А Миналото пази спомена
и ключа пази към камината,
която може да затопли дланите,
които търсеха любов,
а пък я носеха.

Прощавам си.

 
Категория: Поезия
Прочетен: 165 Коментари: 0 Гласове: 0
Ще се напукам като есенна земя.
Ще се прошаря като есенните клони.
Ще се превърна в дъщеря на есента.
Като листо последно тихичко ще се отроня. 
Категория: Поезия
Прочетен: 2411 Коментари: 1 Гласове: 1
Някъдe
към крайчеца на смешното
идва Крадецът,
белязва ни с грешното
и отнася живеца
на свещеното, днешното…

Запрояжда молецът
всяка нишка на лесното.
Да остане не може
някак-си смешното.

С трагичното заедно
ни отправят към вечното-
един кръговрат,
в който изход изпречва се,
ако само успееш
преди теб да узнаеш
какво е Наречено
и хванеш конеца Му,
и вървиш непредречено
по пътечка уречена:
щастие- на тебе обречено.

Категория: Поезия
Прочетен: 3202 Коментари: 0 Гласове: 4
Ухае на дъжд от моята стряха
Моята кожа е същият дъжд
Моят вкус е днешният дъжд
За мен съдбата нехае
Нехаят полята дъждовни
Нехаят мечтите любовни
за тъжния, мелодичния,
изпреварил лятото,
мой меланхолен,
закъснял безвъзвратно,
по ламарината тракащ,
изпреварил лятото,
мой любим,
любим мой
на дъжда ми блус.
 
Категория: Поезия
Прочетен: 1696 Коментари: 0 Гласове: 3
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 876044
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031