Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 354112 Постинги: 644 Коментари: 427
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
Стихотворението не е посветено на никого, не е резултат на дълбоки чувства, а е продукт на игра на думи и на мисълта...

Обичам те във този миг
Едно обичам те завинаги
е твърде страшно,
крайно и
съвсем неискрено
А всяко временно обичам те
е вярно
спрямо вечността, закътана
в мига нетраен
Ако завинаги твърдя,
че те обичам,
то влагам в теб съмнение
с намигване,
а всяка краткотрайна обич има
силата на някакво ухание,
превзело сетивата с мимолетност-
мигновена, но могъща, ярка, светла,
бляскаво сияние,
което всеки път просветва,
в духа
когато го извикаш:
с това по-вечно
от едно завинаги,
затуй обичам те във този миг-
зачатие на вечността

Категория: Поезия
Прочетен: 49 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.02 21:14
слънцето на миналото
слънцето красиво на което беше
и което можеше да бъде
стопи лъчите си върху лицето ми 
и го намачка ей така,
че няма територия, в която
да се върна негравирана;
че няма място, във което да избягам,
освен едно –
в лъчите му безмилостни;
освен в едно
тревожно бъдеще
на непокорен, неизбежен залез 
Категория: Поезия
Прочетен: 47 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 18.02 22:37
През зимата,
снегът когато натежава,
най обичам,
че животът продължава.
Категория: Поезия
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 29.01 19:24
17.01 22:50 - Кучета
Бе обучено добре. Малко бе. Домашно. Умело подтичваше. Бяха го научили да изпълнява разни номера и се чувстваше господар на положението. Не беше лошо по природа, но му бяха внушили да пази територията си. Не, че не трябва, но и другите имат право на пространство. Бе забравило, че живее на земята. Гледаше от висотата на фризирания си бретон и щеше да е хубаво някой да му обясни къде е небето и къде земята, както и колко голямо е разстоянието между тях.
Другото не бе много старо, но малко неопитно. Въпреки че бе улично куче, не се бе научило да хапе. Беше беззъбо. Напук на това, постоянно се хилеше. Беше се превърнало в ухилена маска. Същински джокер. То, вярно, че животът доволно разцепи устата му, ама можеше да вложи малко старание, за да изглежда нормално. Понеже го бяха набедили, че е бедно, хърбаво и дръгливо, защото не гледа позитивно на живота, то се бе научило да се усмихва. Вярваше, че това е първата крачка към усвояване на положителното мислене и към привличане на щастливи промени. Искаше да повярва и да бъде като другите. Не се замисляше дали са прави. Виждаше само успеха им.
Сега глезеното беше захапало кокала, който старото откри в общия варел. Докато се чудеше какво да прави с находката, другото мина със собственика си и, преди той да усети - не му позволяваше да яде нищо от улицата, беше под нивото му – грабна костта. Щеше да има време да се нарадва. Вързаха го. С доволство гризеше пред влажния поглед на старото, от чиято ухилена муцуна не течаха лиги, както се очакваше- да изпита ревност и да се подразни. Такива са питомните- все мислят, че другите искат тяхното, докато всъщност то е или ничие, или нагло присвоено от тях.
На кокала нямаше нищо. Иначе не биха го хвърлили. Пък и беше доста стар, та не можеше да бъде наречен „сочен“. За малкото беше екзотика да се докосва до храна от улицата. То си бе цяло приключение- като това на Буда, излязъл сред обикновените хора, родило цяла философия.
Старото наблюдаваше питомното. Не можа да скрие любопитството си. И как, когато то беше толкова ярко и така нагласено, че да събира погледи? Оглеждаше го. А то ръфаше и се озърташе. Ръфаше и следеше реакциите с очи. Старото продължаваше да се хили малоумно. По едно време малкото разтегли каишка, скъси дистанцията, водено от дързостта си, но за своя изненада се почувства неудобно. Все пак преодоля притеснението си и, когато отново го обзе сила, хвърли предизвикателен поглед, който казваше- кокалът е мой и на никого друг. Е, да кажем, можеше някой да го опита, но щеше да бъде само този, който то реши. А старото не влизаше в списъка.
Домашното може да не беше лошо. Бе плахо и се усещаше колебание в действията му. Може да не искаше да демонстрира превъзходство, ала не можеше да измени на навиците си. Старото, от своя страна, бе кухо и глупаво. Съзнаваше едно едничко свое предимство, макар да имаше и други. Младото подсъзнателно ги усещаше, но произходът му пречеше да прецени обективно. Именно тази преднина бе щитът, зад който се криеше уличният пес. То не бе и щит. За такъв можеше да се приеме усмивката му, но тя бе следствие от едно недоразумение и не се броеше. Уличното бе това, което е. То знаеше, че никога няма да бъде нещо повече. И това бе неговото оръжие, в това бе неговата мощ.
Старото забравяше дори, че боклукчийската кофа бе в неговия квартал. То отдавна живееше тук. И се прехранваше тук. А другото бе просто преминаващо. С неговия бекграунд щеше да стигне далеч. Едва ли щеше всеки ден да прекосява тази улица. Предстоеше му бляскаво бъдеще. Тогава защо слагаше ръка на нещо, което принадлежеше на друг? Уличното не можеше да не започне да си задава сложните въпроси за кармата. То можеше да съзре същността на съперника си отвъд лъскавия му образ. Или по-точно, че тя все още не бе докрай формирана. Успехът и погледите се дължаха на експанзивността и реактивността на питомното- то вървеше и ръмжеше, постоянно охранявайки територията си. Утре щеше да си иде, а старият пес да продължава да рови кофите и да се оставя енергични, голи, нахални и млади като това буржоазно пале да се гаврят с него.
         Кокалът беше без късче месо. Но малкото, леко смутено и с наслада, го глозгаше. Хвърляше крадешком погледи, но не спираше да яде. И не защото беше гладно. Точно обратното. Старото приличаше на размазано с валяк петно. Отпред лъщеше само оголената му усмивка, която се стичаше отчаяна надолу. В десния край устните му напрегнати трепереха. От известно време разви този тик, когато се окажеше под нервно напрежение. Ала не се отказваше от усмивката си. Напротив, с още по-голямо усърдие я разтягаше. Накрая разбра, че няма да предизвика разбиране. Не просеше милостиня. Само искаше своето. Беше достатъчно тъпо да повярва, че позитивизмът има силата да промени живота му и че усмивката му ще накара това богаташко конте да го хареса. Без да съзнава, проявяваше великодушие, което малкото щеше да разбере едва след години, ако изобщо го проумееше някога. Наистина остаряваше…  
Категория: Други
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 17.01 22:55
Дърветата са зебри
в джунглата на януари,
подгонени от вятъра
в снежното сафари.

Светът от днес е приказка,
която ще разкаже
красиви зимни мигове,
в спомените пазени.

 
Категория: Поезия
Прочетен: 82 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 07.01 22:30
Дърветата са зебри
в джунглата на януари.
Клоните им – гребени,
в снега трептят опарени.

Светът от днес е приказка,
която някой ще разкаже,
и ще живеят винаги красиви
следите в преспите оставени.
 
Категория: Поезия
Прочетен: 264 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 06.01 22:49
За Коледа купих подаръци за приятели: хартиени фенери. В китайския ни мол, както наричаме местния голям магазин, в който работи истински китаец, се продават в няколко цвята. Струват само левче и са примамливи. Отредения за мен фенер обаче, подарих на непредвидени гости- бяха деца. Разделих се с него неохотно, защото в мен детското не си е отишло, и си обещах, че при първа възможност ще се наградя с нов.
На втория ден от годината на Петела хартиените фенери висят неугасими в мен. Не, че имам желание, което искам да изпратя до небето, а заради любопитството, което убива котката и което уби и мен.
Та, на втория ден от годината на Петела вече имам розов фенер за един лев, купен от местния мол. Вече е шест часа вечерта- едва съм го дочакала, за да е достатъчно тъмно за постигане на чакания ефект. Разопаковам найлоновата торбичка, след като съм прочела инструкциите върху нея, и скъсвам част от финото тяло на светилото, което, поради залежаване на стоката, е залепнало за нея. Е, какво толкова, не правя драма аз. Хората са изобретили тиксото.
Решила проблема, неспособен да угаси порива ми, навлечена с разтегления вълнен елек на майка ми, съм на терасата и изпъвам тъничката хартия. Намествам така наречения восъчен фитил в долната част и го запалвам. Гори. Фенерът свети, нежно трепти и аз притихвам. Главата ми е празна от желания, но ще съм щастлива, ако розовото балонче от хартия излети. Знам, че има дървета пред балкона- цели две: череша току пред мен и липа вдясно. Да, да, знам, че над мен е и външното тяло на климатика на съседите, но моят фенер- личното ми преживяване на нещо неизпитвано, ще намери пътя си дори при тези обстоятелства. Отчаян оптимист съм и знам: ще успее да яхне въздушната струя, ще стигне далеч и ще се чудят някои какво е, откъде е, а това най ще ме радва.
Търпеливо пак разпалвам малкото огнище, което трябва да вдъхне сила за полета, и почти не дишам. Разтягам и оправям хартията по краищата, за да освободя пространство за пламъка, за да пропусна още въздух, който да издигне неосъщественото. Разгаря се, засилва се плахото огънче. Осмелявам се и вдигам фенера над парапета, мислейки, че моментът е настъпил. Луната е закривила рогчето си, а много близо до нея искри Венера. Аз не бързам да отпратя светилото от ръцете си. Уж. Обмислям накъде да го насоча- в просеката между двете дървета, много напред, за да избегне климатика, и нагоре, за да намери посоката си. Държа го и знам, че очите ми светят с отразената му светлина. Тихо е. Дочувам човешки гласове на минувачи. Те са някъде долу и, ако са ме видели, навярно са ме помислили за идиот.  
Обичам експерименти, обичам приключения, които прибавят по някое умение и ми носят емоция от срещата с новото. Ръцете ми едва удържат металния обръч, на който се крепи восъчният фитил. Фенерът леко се поклаща. Вятърът е само полъх и не вярвам да обърка намеренията ми. Почти усещам, че приносителят на желания се отделя от мен. Иска да ме напусне, иска да е свободен- мисля си. Приличам на птица майка, която учи пиленцето си да лети. Тревожа се ще успее ли да се издигне, или ще падне. Светлината му се засилва и той е почти на върха на пръстите ми, едва го задържам, затова го отпускам.
Тръгна фенерът. Казвам „тръгна“, защото движението му приличаше на походка, не на полет. Придвижи се напред и изгуби височина. Спусна се надолу и се закачи за един от клоните на черешата. Това беше. Осъзнах го веднага. Нямаше време за трагично преживяване на случилото се.
Ще подпали дървото- бе първата ми мисъл, и се огледах за камък. Не, не, камъкът ще го скъса. Като че вече имаше значение. Желанието, което нямах, не излетя. Сигурно затова- защото не отправих послание, защото само исках да опитам, така…без причина… И сега какво? Какво, какво, какво?...
Слязох с един счупен прът от моп за под и боят настана. Заклатих клоните на черешата. Фенерът се полюшваше, но оставаше полегнал върху дървото. Като член на африканско племе замятах пръта си копие. Уцелвах много пъти, но едничкият резултат от моите действия беше угасването на фенера. Е, поне няма да хулне дървото- помислих си. Последваха многократно повтарящи се, ожесточени и, подчертавам, знаменателно точни замеряния на хартията със снежни топки. Тя прошумоляваше, но оставаше закопчана за клона. Въртейки се в почуда какво още да направя, защото непременно исках да прибера мъртвото тяло на неосъщественото си желание, което всъщност нямах, но се държах така сякаш имам, заразглеждах падналия фитил. Беше правоъгълен и обгорял. Разделих го с ръце: вътрешността му не бе восъчна, наподобяваше вата. Менте- почти прошепнах на себе си, и го хвърлих в кошчето за боклук. Това беше краят му. Не само неговият.
Очите ми отново затърсиха крушенеца фенер. Защото нямах никакво желание- затова, затова. Повтарях си го като мантра. Защото само исках да видя какво е, безцелно и просто така. Просто така, но не бива, не бива да се живее и постъпва така. Защото ето го сега- лежи като дрипа смачканото от собствените ми удари тяло на непожеланото желание, като изцеден плод на отсъствието ми на въжделение. Поне да си го прибера - да не стане някой свидетел на неуспелия блян, да не ме заподозре и да ми се присмее - казах си и метнах „копието“. Метнах го, но то не падна. Вгледах се. Със синия си цвят лежеше простряно върху фенера. Няколкото безсмислени подскока, предназначени да ме изстрелят до клоните, за да ги разклатя, доказаха нескъсяемата разлика между мен и целта. Двете големи снежни топки – последните напразни усилия на войнстващия ми дух - вкочаниха пръстите ми, без да предизвикат очакваните последици.
           Безславно, с измръзнали от липса на желание ръце, с ръце, неприбрали уликите от един непостигнат полет, заизкачвах стълбите към дома… Качвах и мислех: ако ще правиш нещо, вложи желанието си, инак дланите ти ще висят безчувствени, празни от мечти, празни от стремежи, жадни за копнежи. И нищо, че утре ще прегърнат безжизненото тяло на фенера, което инатът ти – съкрушен - ще иска да погребе, въпреки подозрението, че си е имал работа с откровено менте, защото ти – неутолен - ще си се надявал: поне да беше пламнало дървото…поне… 
Категория: Други
Прочетен: 103 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.01 22:52
Вече нямам
в себе си стрехѝ
Вятър всички
покриви отнесе
Поискам ли глава
да подслоня или обеся,
ще измисля дрехи-
цветя за моите
небесни преспи
 
Категория: Поезия
Прочетен: 130 Коментари: 0 Гласове: 4
Усамотени брегове на себе си,
които отдавна не съм
Аз толкова земи съм – вплетени -
в безкраен, неразривен сън,
че само искрени сълзи ще го разкъсат
и само те ще прояснят
Причастието колко е дълбоко
и колко смислен краткият ми път
Аз толкова земи разкъсани съм
Аз толкова съм тях и толкова не съм…
Те няма как да бъдат упование
на крехкото парче безмълвие,
от което предсмъртно вися
Ако спешно не се заобичам,
ще се откъсна даже от тук
и ще бъда тъжно прилична
на сълзи от неспасяема плът


 
Категория: Поезия
Прочетен: 117 Коментари: 4 Гласове: 4
В обиталището на "съм"
дирижабъл отпочива с криле:
пътят и домът ми
са възел:
един нескончаем Ден

Категория: Поезия
Прочетен: 342 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.12.2016 17:49
черешата в прозореца ми
е предколедна;
като сурвачка-
дрян самотен,
който чака своята украса-
пуканките бели на снега
Категория: Поезия
Прочетен: 75 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 29.11.2016 11:38
Под върховете на мелнишките скални пирамиди, скътана и извисена, кацнала на своя висота, се възправя Кордопуловата къща- втората най-голяма възрожденска къща в България и най-голяма на Балканите с нейните 300 квадратни метра площ. Собственост на прочута фамилия, дала името си на внушителната постройка, съградена през 1754 г., тя пази мамник дух, който преобръща представи, удивява, обърква и замисля...
Единственото, което знаех за Мелник, преди да го посетя, бе, че е най-малкият град в България. Така ни бяха учили в часовете по география. Нали тя поставя граници, определя кое е най-малко, кое- най-голямо, кое- с най-впечатляваща дължина или височина- изобщо, която измерва количества със земни мерни единици? Е, за Мелник, смея да твърдя, много е сгрешила. Може градчето да е малко по площ, но дали някой може да премери духа на Кордопуловата къща?
Мелнишките пирамиди са природно чудо, което има своите хипотетични обяснения, като едно от тях твърди, че мястото е било дъно на море и белите варовити скали са остатък от него. Не знам така ли е, но реалните измерения на тази местна забележителност откриваш по обувките си, когато се заклатушкаш по калдъръмените улички, които водят към Кордопуловата къща. В началото си възмутен. Как е възможно? Двадесет и първи век, а газиш пепелява прах, която обезобразява цивилизованите ти обувки, дотътрили се, уж да се възхитят на нещо, което са ти пробутали като ценност. Мрънкаш, но вървиш. Изкачваш криволичещите улички, в очакване на обещаното. Стръмно е и почваш да се питаш как през зимата са преодолявали терена онези, които са живели горе. Извива калдъръмът, криви се. С него извиваш и се кривиш и ти, когато стигаш останките на църква. Тя е „Св.Варвара“- личният храм на Кордопуловият род. От нея те лъхва дух- български дух, далечен и неразбираем като глухо ехо на непознат език. Тук забравяш прахта по обувките. Мисълта за нея е отпрашила далеч и въображението ти рисува вероятното минало, в което откриваш величие, от което настоящето е напълно лишено. Пред оглозганите кокали на историята си казваш- трябва да си струва да стигна горе.
Гърбът ми е мокър, обаче бързам. Групата, която се колебаеше дали да дойде с нас, е зад мен. Вече не ги виждам, не ги чувам. Потънала в скелета на храма, изостанах от спътника си. Пъхтя и подтичвам да наваксам дистанцията помежду ни. Камъните са големи и криви, но ги преодолявам с едри крачки, за да се намеря на върха. Зареждам фотоапарата за снимка от птичи поглед, пък и да отдъхна, когато чувам строснат глас: „Ако ще влизаш, влизай, защото затварям!“. Обръщам се и виждам възрастна жена в черно и, преди да успея да кажа нещо, подчинила се на властния ѝ глас, прекрачвам прага, зад мен тежката порта се хлопва и аз все още не знам къде съм попаднала.
На вътрешния вход на къщата виждам другарчето си и още хора- посетители като нас. Изкачвам дървените стълби към него и се уговаряме за таксата. Плащаме, получаваме билетите си от жена на възраст, която набързо обяснява кое какво е и къде е, от което не запомням нищо, и влизаме.
На голямото табло, пред което стояхме, навярно бе описана историята на къщата. Не го прочетох. Поне не от край до край, за разлика от гупата, която влезе с нас и се чудеше откъде идва странното име Кордопулос. Предположенията им бяха, че фамилията е гръцка. Така е, такава е- според една от хипотезите, за които по-късно четох подробности, но аз сякаш не бях дошла да слушам, да внимавам и да събирам факти. Напъхах се през вратата вдясно от коридора при входа. Оказа се стълбище, което води надолу. Надникнах. Заприлича ми на механа и се върнах. Догонвайки посетителите, изкачвайки се по стълбите, започна всичко.
Къщата е четириетажна. Първите два ката са от камък, а на стаята, в която се озовах, по нашия край ѝ казват „салон“. Тя е голяма и представлява общо преддверие към всички стаи, които я обикалят в кръг. Май това е стаята за танци, където се организирали забави, а на огнището се приготвяло кафе на пясък. Това разположение е типично за българската възрожденска къща и може да се види във всяко запазено жилище от онова време. В единия ѝ край се намира стан, по стените висят женска и мъжка носия, шарени торбички, връхна дреха, а до една от тях са наредени керамични съдове.
Разгледах и кьошка: с два успоредни дълги миндера край двете стени. Прозорците са на два реда: долният- български с бели перденца, а горният- изпълнени във венециански стил, който, после щях да разбера, е важен елемент, който определя характера на къщата. Тук – в този кьошк – била свирила част от Виенската филхармония.
С една дума може да се опише българското, съхранено в този дом: еклектика или космополитност. Точно както стаята, наричана „салон“, е едновременно ничия и обща, такава е и България- от нея тръгват всички пътища и в нея се вливат. Тя е кръстопът и център, вход и изход, начало и край. България е многоцветна амалгама, пъстра шевица от свое и чуждо, сплетени с мярка, вкус и хармония.
От кьошка- към зимната градина. Входът към нея е с бяла арка, която внушава чувство за средновековна царственост. Чак ти се струва, че чуваш старинна дворцова музика. Градината е от бял камък, с места за сядане. Тук се договаряли и съветвали, за да сключат сделка.
А после - гостната стая - шедьовърът на Кордопуловата къща. Ориентирана към четирите посоки на света, с два реда по дванадесет прозореца, всеки от които посветен на един от Апостолите. Стаята се осветява целодневно. През всеки от прозорците винаги влиза поне по един слънчев лъч. Думите и мислите ми спряха в тази стая. Не само венецианските витражи ги парализираха. Тук българско, ориенталско и европейско са слети така, че всяко има свое място, без да доминира, без натрапчиво да надделява или крещящо да се откроява като кич или претенция, те фино оформят един цялостен културен дух, атмосфера на почит към националното и на възприемчивост на достиженията на „чуждото“, които са равнопоставени. В гостната е постигнат интериорен баланс, който говори за съзнание за неотделимостта ни от европейската култура, за дълбоката ни връзка с нея. Това личи и в изрисуването на долапите, при които с барокови бои и стил е съхранен прочутият местен сорт грозде широка мелнишка лоза, оформен като арка над централните фигури. Християнска символика пази таванът- изображение, представляващо слънцето с дванадесет лъча, всеки от тях отреден за един от месеците на годината. Под него гостите пиели турско кафе със сладко от зелени смокини и решавали търговски сделки.
Едва ли по онова време са разбирали от Фънг Шуй, но от вграждане на смисъл- със сигурност. Да го вложиш в жилището си- какво по-голямо доказателство за широта на мисълта и отбиране от мода през Възраждането?
Мислех, че след гостната, няма повече какво да видя, но емоционален връх на обиколката на Кордопуловата къща се оказа спалнята, наречена „турска стая“. Нямам вкус към ориенталското- към възглавници, материален разкош и разточителство, но я харесах. Топлина и уют се излъхват от нея. Семпла, с единствена мебел- двойно легло, с преобладаващ червен цвят в покривалàта и меките постелки на пода, но интимна, благодарение на рисувания втори ред прозорци, от които прониква безшумна, приглушена, мека светлина… „Имали са вкус.“- казвам си притихнала, преди да вляза в следващото помещение.
Стаята за преговори ми дава още поводи да се дивя и изумявам и съм напълно убедена, че тази къща не е обикновена възрожденска къща. Че заможен е бил Кордопулос, и тук си личи. Обичал е лукса, преследвал е стандарт на живот, за да си направи сауна- варосана, с ниши. И предвидлив е бил. Вградил е тайник в стаята. Гледаш- шкаф като шкаф, а отвориш ли го- потъваш в стая с изход в пода, водещ към терасата. Традицията си вървяла- тук се криели и предосвобожденски, и македонски войводи. Манолис Кордопулос- последният прочут представител на фамилията, завършил винопроизводство във Франция и модернизирал отрасъла в Мелник, давал убежище на Яне Сандански в дома си в годините преди Първата световна война.
Излизам от тук и виждам спътника си, с когото се срещнахме в гостната и спалнята, а после пак се разделихме. На таблото в общата стая е описана сцена от миналото на Кордопуловата къща. Нямах време да чета и се заизкачвах по стълбите към еркерния етаж, където трябваше да видя слънчевия часовник. Стръмно и вито е стълбището, което води до просторна мансарда, предхождаща лятната градина. Подът ѝ е оформен в кръг от камък, разделен на часови пояси, отмервани от „стрелка“ в центъра му. Твърди се, че окръжността е картата на България, но не вярвам да е чак така.
Всичко си е имал Кордопулос. За всичко е помислил. Умен, прозорлив, упорит и предприемчив трябва да е бил. Не къща, а възрожденски дворец, възрожденски палат е построил на темето на това малко градче. На връх е положил основите на къщата си, но и на закътано и спокойно място, в чието подножие е „Св.Варвара“. Проумявал ли е какво е светиня, не знам, мислил ли е за приемственост- не знам, но е направил така, че делата му да се превърнат в история.
Когато се върнах в сърцето на къщата, не намерих спътника си. В стаята се въртеше жена, която много ми напомни сърдитата баба от мига на влизането ми. Не каза нищо, само ме погледна и я чух и видях да заключва една от стаите. Бях закъсняла. Свечеряваше се и през венецианските прозорци на Кордопулос светлината бе намаляла. Спуснах се по стълбите надолу, за да стигна входа, мислейки че ме чакат, но открих само масивните дървени порти залостени. Тежко метално резе бе пуснато отвътре. Е, какво пък, казах си, селско чедо съм, не виждам за пръв път мандало, знам как се отваря. И го вдигнах. Озовах се на дървените стълби пред просторния двор, през който дойдох.
Долу, под стрехата на къщата, вдясно от мен, седнала на пейка, зърнах стара жена. Бях толкова объркана, че не знаех коя е- онази, която ми се скара, когато пристигах, или онази, която видях да заключва стаите. Така ми се бе завъртяла главата от разкоша, който видях, че вече мислех, че се намирам в лабиринт, в друга пространствено-времева рамка без изход. До жената стоеше, величествено изправено, огромно куче- немска овчарка, която, усетила чуждо присъствие, веднага се втурна към мен. Избрах да не мърдам, предвид размерите на звяра. Хванах се за дървения парапет на стълбището и замръзнах в очакване. Докато кучето ме душеше и опознаваше, бабата ми се накара: какво съм правела тук, защо не съм била излязла през правилния изход. Не съм ли знаела, че трябва да сляза в избата. „Може ли македонка да бъде дружелюбна?“- бе моята главоблъсканица в онзи момент, когато галех кучето, за да го умилостивя, а то, очевидно харесало ме, се заигра и скачаше и хапеше ръката ми, предизвиквайки ме да се забавляваме. Бабата продължи да крещи и да размахва тоягата си- да съм оставела кучето и да съм си тръгвала, като че аз бях тази, която го задържаше, а не обратното. Заизвинявах се, че не съм разбрала, а тя ме захока: „Не знаела! Вие младите нищо не знаете! Все не знаете!“, вървейки към портата, за да ми я отвори и да ме упъти. Проблемът беше, че кучето не искаше да се откаже от компанията ми и вървеше неизменно с мен, докато опитвах да се върна към входа. Бабата не спираше да ме ковлади и да размахва заплашително тояжката. Чудех се мен или кучето иска да удари, докато свалях огромните му лапи, стоварили се върху ръцете ми. Е, успях накрая. Старицата хлопна резето зад мен и аз отново бях в началото, от което тръгнах. Спомних си, че на влизане бях свила вдясно и надничах към някаква механа. Предположих, че там трябва да са заветната изба и изходът, които търсех.
Спуснах се по дървените стъпала, влязох в тъмно подземие, където изневиделица се появи спътникът ми, изправен пред някакъв бар, зад който стоеше млад мъж, който, когато ме видя, се захили и рече: „Хайде, бе, Станислава, откога те чакаме!“ Стоях в пълно недоумение и напълно изгубила представа къде се намирам и какво става. Другарчето ми пиеше нещо от някаква чаша, а междувременно от поредния вход- някъде вляво от мен, съвсем алогично, почти като призрак, се появи член на групата, отказала да се качи с нас до къщата. Гледах ту него, ту момчето, когато забелязах, че мъжете са двама. „Роят се като бабите. Точно като бабите.“- помислих си. „Ама вие и името ми ли знаете?“- успях да изтърся. „Е, как! Тук всички говорят само за теб!“- рече захилен единият. Ако в този момент не бях се почувствала като звезда, не знам би ли имало по-подходящ. „Хайде, влизай бързо в избата и гледай, че затваряме!“- заповяда ми дружески той. Не чаках втора покана и се хвърлих през глава в новата ситуация от това невероятно приключение на губене и намиране.
Избата е най-страховитото място на Кордопуловата къща. Галериите са прокопавани на ръка в продължение на десет-дванадесет години и са точно толкова опасен лабиринт, колкото самата къща. Не посмях да ги обходя. Данните за тях се колебаят между 80 и 150 метра дължина. Разполагат с канали и вентилационна система. Беше тъмно, хладно и опасно. Целогодишната температура в подземието е 10º-12º, напълно достатъчна, за да отлежават винàта. Чувствах се като в пещера, което усещане не е от най-приятните. Тунелите са толкова добре огладени, че си приличат един с друг и не представлява никаква трудност да се изгубиш. „Достатъчно изчезвах днес.“- казах си. Снимах две-три бурета за вино, докато стомахът ми беше на топка, и, последвала гласа на разума, се измъкнах. Не видях дванадесет и половинтонната бъчва, за която след време прочетох в нета, но пък шегите по мой адрес от страна на домакините и спътниците ми имаха нейните размери. Влязла в духа им, отговорих, че обикновено не съм толкова „палава“ и че предполагам се дължи на широката мелнишка лоза, която дегустирахме на центъра на Мелник, преди да се качим до къщата на Кордопулос. Всички бяха весели и подобаващо отвърнаха на закачката ми, а аз заявих, че при толкова знаци, май трябва да остана тук. Още помня изумлението, с което ме гледаха.
Манолис Кордопулос бил убит от напускащите града турци през 1912 г., в момента в който четата на Яне Сандански влиза в града. След него собственик на къщата става Агнеса, която е била или прислужница или сестра на Кордопулос- не се знае със сигурност. Тя се омъжва за Георги Цинцара, откъдето идва и другото название на къщата- Цинцаровата къща. Те нямат деца. Осиновяват племенника си Гавраил, който е бащата на Никола Паспалев, сегашният стопанин на Кордопуловата къща. През 1974-1980 къщата е реставрирана от арх.Георги Лабов.
Е, не успях да пия от виното на Кордопулос, което, според легендата, било толкова гъсто, че можело да се носи, вързано в кърпа; да обходя от край до край подземните галерии, да стигна вентилационните шахти и да видя полепените с пожелания и за късмет монети по стените на подземието. Но пък съм се оказала мистериозно неуловима, щом не са ме хванали камерите, докато ме издирвал мелнишкият Интерпол, и една нишка на Ариадна ме отведе при любящо куче и същата тя още пази образа на къщата в съзнанието ми и ме връща пак и пак в този лабиринт от седем вътрешни стълбища, които свързват различни етажи в мен и буди копнежа да се върна наистина, да се изгубя пак, за да намеря отново духа български, който, след срещата ми с тази къща, знам, е безсмъртен.
Категория: Други
Прочетен: 235 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 03.01 21:54
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 354112
Постинги: 644
Коментари: 427
Гласове: 1126
Календар
«  Февруари, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728