Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 443423 Постинги: 700 Коментари: 452
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
20.09 22:11 - ***
Истината е, че, ако доживеем, ще бъдем пак тук и ще има значение да сме постъпвали правилно, за да можем да си говорим, гледайки се в очите.
Категория: Други
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове: 2
Никой не помнеше да го е имало.
Бяха изминали години, откакто се канеха да направят глобално разчистване на таванското помещение, обаче все отлагаха. Защото знаеха какво ще им струва- време, мръсотия, нерви и труд. А беше известно, че все това вършеха и че им беше омръзнало. Но накрая се навиха. Казаха си, че ще е само веднъж и за последно. Ама то и никога не е било другояче.
Качиха се, въоръжени с кофи, метли, лопати, клещи, ръкавици, чували…пълна екипировка. Стаята е дълга почти седем метра, но, въпреки това, свободният периметър се оказа до вратата. Не можеше да се помине навътре от багаж, който по-късно една от съседките нарече „боклук“. Е, да, как да отречеш, такова беше- пълно с боклуци: неизползвани вещи, предмети, чували с дрехи, обувки, чанти от незапомнени времена.
Нямаше назад и битката започна.
Едва напълниха един-два чувала и опряха до едрите отпадъци- няколко печки: една „Чудо“, една стара нафтова, една електрическа „Диана“ с извити напред крака, които навремето затиснаха единия от моите и от тогава пръстът ми си е тръпен. Щяха отново да ги подредят в помещението, ако при поредния курс до варела за отпадъци не бяха срещнали един, на когото преди време подариха от същия този таван разни полезни уреди- телевизор, прахосмукачка, пералня и прочие, и който в замяна обеща да дойде някой път да помогне да се изчисти стаята. Ето го и моментът, обаче: „Забравя са, ма, майко!“- каза той в свое оправдание. С двамата си приятели, натоварени в каруца, извлякоха металните печки на два-три тура и, когато се върнаха за следващия, поставиха условие- да им се платят 20 лв. за изхвърлянето на боклуците. Никъде не давали така без пари. Те работели за общината, видиш ли. И карта извадиха за доказателство. Вярно, че и тримата бяха с големи шкембета и качването и слизането от шестия етаж очевидно им се бе отразило- плъхтяха като животни, ама да се опитваш да диктуваш правилата на играта, при положение, че ти без пари получаваш насреща материал, от който ще спечелиш, е повече от наглост. Казаха им да нарамват дюшеците, които и без това не беше ясно как сами щяха да свалят до контейнерите, и да се махат. Дори не се пазариха. Колкото-толкова, рекоха си и продължиха.
Изчезването на печките осигури просека в джунглата от боклуци. Вече бяха по-близо до прозореца в дъното. Край колоната, която пределяше стаята, откриха онези ретро неща, с които искам един ден да си спретна стая на миналото. Точно в основата на подпората го открих. Не знаех за съществуването му или ми се беше изтрил от паметта? Фактът, че в някакъв момент ми се видя познат, трябваше да означава, че просто е бил затворен между стените на спомените и покрит с дебел пласт прах- така, че да се слее с всичко и да остане незабелязан, а накрая и напълно забравен.
Сестра ми има ръце на занаятчия. Умее да рисува, да моделира с глина и материали, подлагащи се на обработка. Като малка казвала, че ще рисува панички, когато порасне. Да, в единия найлонов чувал до вратата още стоеше албумът ѝ с графики. Талантлива е. И той, който държах в ръцете си сега, бе нейно произведение. Бе излязъл изпод сръчните й пръсти. Беше черен и страшен. И, пряко това, забавен. Напомни ми огромния си двойник, измайсторен пак от нея, върху зелен картон, който покриваше почти цялата стена в детската ни стая и който не ми даваше да заспя вечер, зъбейки ми се насреща- огромен и непреодолим, обхванат в пламъци и размахал опашка. Сега обаче ми беше паднал в ръчичките и посегнах към парцала, с който сваляхме праха от намереното. Развъртях го върху лицето му и едната му вежда падна- тази вдясно срещу мен и негова лява. Отчупи се. Беше направен от някаква пръст, която бе ерозирала през годините. Зъбите му представляваха бели топченца, подредени в разчекнатата му уста. Освен едновежд, бе еднорог и едноок- все от една и съща страна. Времето бавно бе вземало и продължаваше да взема от него. Но и така продължаваше да бъде страшен. Даже повече. Сякаш всяка деформация допълнително подсилваше демоничния му вид. Отделих го и в края на епохалната чистка го прибавих към „достойните“ за измиване и съхраняване ретро щуротии.
Когато намятахме сума ти чували с дрехи от детството и младостта ни през малкото западно прозорче на тавана (навярно опълченците така са мятали камъни от връх Шипка), когато се нагълтахме с всичкия дългогодишно напластявал се прах, който, казват, е космически, когато подредихме скромните остатъци, журирани, пресяти и оцелели изпод жестоките ни секири, когато накрая успяхме да отключим клеясалата и със заседнал в ключалката ѝ ключ врата към терасата, заради което през цялото време едва дишахме, и преметохме и изхвърлихме всичката тор на живеещите щастливо на покрива гълъби, слязохме мръсни и смазани под тежестта на миналото, от което, надявахме се, се бяхме отървали.
Свърши се- казахме си, и то прозвуча почти като онова знаменито отронило се в един повече от съкровен момент „Лама сабахтани“. Не по-малко титаничен бе и нашият миг, макар сравнението да изглежда нелепо.
Настана време да минат през баня всички свещници, червилца, линолеуми с детски линогравюри, картички, кутии от цигари, опаковки от шоколади (с цена 2.50 лв., почти като днешната), които уж носеха някаква стойност на антики с лично значение и, разбира се, дяволът. Никой не поддаде на третирането с вода, с изключение на него. Оказа се неочакавано крехък. Минах го с една струя и спрях, защото и без това вече беше без вежда, рог и око. Дожаля ми да не се разпадне. Оставих го да изсъхне, докато реша съдбата му.
На следния ден се видяхме със сестра ми. Пак по повод неща от миналото. То свързва всичко и всички като невидима връв, която вечно късаме и която вечно се регенерира. Попитах я помни ли фигурката и, след като само я зърна да се суши върху хартия на прозореца, почти извика да я хвърлям. Не зная дали беше заради това, че не изпита капчица носталгия или че не се прокрадна в нея лъч сантименталност, или от страх. Аз бях решила същото, но се нуждаех от съгласието ѝ. Той бе нейно творение и в нейните ръце бе животът му.
Да, исках да умре. Не съм сигурна заради какви мотиви. Донякъде вярвам на Фън шуй и онези неща с добрите и лошите енергии, макар будизмът да твърди, че няма подобни полюси- енергията е една и даже няма такава. Освен това, в мен си бълбукат архаични суеверия и случаят в известен смисъл бе такъв. Глинената фигурка не предизвикваше в мен положителни чувства. Беше ми интересна, но извън това бе отблъскваща. Исках да я затрия. Символично обаче. Исках да я трансформирам. Не исках да я разруша. Помислих си да я натроша и да разпръсна праха ѝ. Но щях да упражня насилие. Пък и знаех за мощта на водата. Не можех да я изгоря. Елементът огън в случая не можеше да е от полза. Затова пуснах пластиката в съд с вода. За една вечер тя се самосчупи, размекна и претопи. Превърна се в кал, изпивайки водата от кутията. В този вид можеше да придобие друг образ и да внушава други мисли и чувства.
В утринта намерих тихо и пусто място, край което не минават често хора. Прахът от фигурката се сля със земята в очакване на есенния дъжд, за да я смеси съвсем с нея. Кутията изхвърлих. Да я горя ми се видя прекалено.
Той е вече само спомен. Пръст при пръстта, прах при праха… И природа.
 
Категория: Други
Прочетен: 93 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 21.09 20:44
Тук слънцето прокрадва длани
между клони и листа зелени.
Вятърът шепти през рамо
в ефир, препълнен
с тишини смирени.

 
Категория: Поезия
Прочетен: 218 Коментари: 0 Гласове: 1
Превежда те
през твоята пустиня
тишината на щурци.
С вкус на зряла смокиня
мечтата ти дъхти.

Дните ти
са полегати хълмове.
Вият в теб спирали и луни.
По пътя ти без дан и дългове
над челото ти небе струи.

Целува те
дъгата на септември.
Пристъпва тихо с облачно море.
Изтлял за златното му бреме,
рисуваш върху пясъка сърце. 
Категория: Поезия
Прочетен: 207 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 22.08 22:13
откакто имам памет
все скачам
да стигна най-високия
плодовете му
са най-близо до слънцето
и са сигурно най-сладки
не държа нещата да са най
може би само едно-
червената зрялост,
която прелива кората

откакто имам памет
все скачам
скачам,
ала не достигам най-високия

Но идваш ти
и скланяш плодовете
Изчервявам се
 
Категория: Поезия
Прочетен: 311 Коментари: 2 Гласове: 2
12.06 23:08 - Закуска
Майката, която се разделя
с дъщеричката си
в края на алея
Приятелките с дългите коси-
на училище отиват,
като близначки са
Всеки търси някой като себе си,
когато е на възрастта им
Има и щастливи, които го намират-
като тях
Мъжът със рошавото бяло кученце
на утринна разходка в парка
То винаги върви към мен
и никога не ме достига
Каишката му къса е
като усмивката ми кратка-
да не го уплаши
не докосва крехкото телце
Но някой ден ще го погаля
Жената в павилион за вестници
с неизменен поздрав за утро добро,
понякога от мен изречен бодро,
понякога изстрелян сънено,
а понякога просто дежурно,
друг път съвсем осъзнато
Тя знае името ми,
без да съм наясно откъде
Те са моята закуска
Дори когато някой
героите или детайлите краде

Песента на птиците
във кестените стари-
тайнствен възел между тях
Категория: Други
Прочетен: 462 Коментари: 3 Гласове: 5
Последна промяна: 12.06 23:09
Погледът ми по-далечен е
от хоризонта ти, море
Той стига зад чертата синя-
знам, че е безкрайна
Но не и колкото очите ми,
които грабва,
не и колкото жадта
да се отпусна във водите хладни,
не и колкото безумието ми,
което тя подхранва
Опасно е взор да отправиш
към твоя хоризонт, море
Взорът по-безкраен е
от синия безкрай, на който служиш
Защото между два безкрая
дали възможно е да се събудиш
Защото твърде вероятно е
не силата, а скритото коварство
да пребъде
Погледът ми по-далечен е, Море
Но твоят хоризонт е по-примамлив,
пагубно примамлив
Категория: Други
Прочетен: 63 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 12.06 22:54
Навремето се отопляваха с дърва и въглища и той идваше с каруца, пълна с брикети, които изсипваше пред блока, а те прибираха с лопата и кофи в мазето. Беше приказлив и вземаше по-евтино. Бяха се навъдили ментета, но неговата стока беше калорична. После настъпи ерата на климатиците и въглищарят вече не наминаваше. Беше циганин, но притежаваше известна класа, която го отличаваше от другите от етноса.
Не беше изключение да го мернеш да препуска из града, но каква работа имаш с него.
Настъпи юни и ароматът на липите се носеше из града. Медният прашец се разхвърчаваше от полъха на вятъра и правеше въздуха упойващ до замайване. Беше неделя и двете решиха да си съберат от билката за чая през зимата, който не пропускаха да си приготвят всяка вечер. Зад блока имаше две-три липи, които растяха встрани от праха на улиците. Стиснали по торбичка в ръцете си, се отправиха към тях.
До къщата на циганите, които вече второ поколение живееха тук, ухаеше дърво. Огледаха цвета- едър и разпукнат беше, спряха се, придърпаха клони и разтвориха найлончетата. В същия миг зад гърбовете им изникна камионче с каросерия, което паркира до тях. Зад волана му се мъдреше въглищарят, а до него- друг черен брат. Жените вече бяха започнали да берат, когато шофьорът на возилото се настани върху каросерията му и закъса жълтите цветчета. Помислиха, че е случайност, и младата рече:
- Е, вие да не видите!
- Ааа, недей да завиждаш! Има за всички! - овърна новодошлият.
- Хм, завиждам. Много ясно, че има за всички. – тя разбра, че той не употреби правилно думата „завиждам“.
- Аз реках, като идваме, хем да си набера. Щото тука е чисто. Сяка година си бера. Ама вий знайте ли как да берете? Да не чупите клоните? – продължи той.
- Е, как?! Знаем. Да не берем за първи път. – отряза го тя. – Само цветчето с листенцето. Никакво чупене.
От къщата излезе младият циганин, който имаше семейство. С децибелите си жена му вечно вдигаше блока на главата си. С него се появи и хлапето му, което веднага се яхна на камиона. Очите му бяха сини. Често ходеше да мачка цветята в градинката до блока. Въпреки това, всички го закачаха. Беше миловидно дете.
- Мишо, ти завърши ли вече? – попита младата, за да минава времето.
- Дааа. – отговори момчето.
- Ама какво има в бележника? – рече майка ѝ. Бяха приятелчета и се разговаряха, като се видеха.
- Опашки сигурно. – включи се въглищарят.
Всички се засмяха. Мишо изкара първи клас. Как, нямаше значение. А сега се опита да подражава на големите- отскубна няколко цветчета и ги поднесе на младата жена:
- На! – каза и побърза да ги изсипе.
- Аааа, не, не така. – отвърна му тя. – Виж как се къса- с листенцето. – И му показа едно стръкче от торбичката.
Мишо сякаш се ядоса, че не приеха опита му да помогне, и яростно хвърли медните цветчета на земята.
Жените бяха обрали цветовете по ниското и помолиха циганина с камиона да им приведе един трупнат висок клон. Хванали се за него, продължиха работата си, докато приятелят на въглищаря влезе в къщата и захвана разговор на роден език, който повече приличаше на караница. След минутки двамата мъже измъхнаха тоалетката на спалнята на семейството. Тръснаха я в каросерията на камиончето и продължиха да се разправят на своя си език. Младата жена я погледна и каза, че има нужда да се постегне. Да, трябвало да ѝ удари един пирон- съгласи се черният. Тоалетката беше бяла, имитираше винтидж стил, но беше поочукана и захабена тук-там. С една боя отгоре, щеше да е като нова. Появи се и майката на Мишо. Разговорът ѝ с мъжа, на когото подаряваха или продаваха старата мебел, постепенно прерасна в словесна престрелка и достигна кресчендо.
- Хайде, Златина пак запали. – рече младата.
- По-тихо, ма, Златино! Защо викаш? Все викаш. Говори си, ама по-кротко. – присъедини се майката.
- Аааа, ми, ядосват ма. Мого ма ядосват. – репликира бърбораната и златният ѝ зъб просветна.
Как си изкарваха парите един господ знае. Все бяха скътани и си личеше, че не им липсват пари. На предишните избори бяха издигнали мъжа ѝ за кандидат за общински съветник в листата на ДПС. Имаше се с местния председател на партията. Покрай него ли се уреждаха, не беше ясно. Преди тя работеше и се хвалеше колко е хубаво да си сред хора. Като роди обаче, мъжът ѝ забранил. Кой щял да им гледа детето. И тя си остана вкъщи да пере и да готви, ама се и разболя от множествена склероза, както сама разправяше. Като я гледаха каква е подвижна, енергична и вреслива, не вярваха да е истина.
Работният процес беше в разгара си и берачите настървено скубеха клоните. Цветовете оредяваха. Забелязал това, собственикът на къщата извика:
- Аааа, ша ви вземам наем, дето берете от мойта липа.
- Ама тя не е твоя. – защити се младата жена.
- Ами на кого е? – попита въглищарят.
- На държавата. – каза циганинът, дошъл за спалнята.
- А, на държавата. На природата. – продължи тя.
- Ти имаш пари. Не са прай. – рече въглищарят на мъжа, глава на семейство.
- Не за парите. И за мене да има. – каза той.
- Мишо, ти пиеш ли чай от липа? – обърна се жената към детето, което се беше завъртяло наоколо.
- Не. – отсече то.
С това спорът около собствеността и правата върху дървото приключиха и всеки продължи заниманието си. Двете жени погледнаха торбичките си и решиха, че уловът им е достатъчен, но се съгласиха, че има нужда да поберат още малко, че да дадат и на близките си. Пуснаха клона, на който бяха, и се преместиха в другия край на липата. Късаха и мълчаха.
- Ееее, хубав свят и хубав живот. Само да знайш как да го живейш. – наруши тишината въглищарят.
- Така е. – рече майката. – Само че има една подробност.
Мъжът помълча, пък после рече:
- Ко значи?
Жената също замълча, докато осъзнае кое не му е ясно и допълни:
- Парите.
- Аааа, не. Парите нищо не са. Може много да имаш и пак да не ти е… Аз, например, съм оправен. Две къщи имам, работа си имам, пари си имам, обаче жена си нямам.
- Тъй ли? – учуди се тя.
- Ко кат имам две къщи? Прибирам са, обаче празно.
- Еми, то всеки си има нещо, дето не му е наред.
И двете бяха изненадани. Беше циганин, ама не беше нехранимайко и истина беше, което казваше.
- Няма с кого да са скараш. – не спираше въглищарят.
Бащата на Мишо се беше появил и беше седнал на камъните под дървото. Разговорът придоби друго измерение, навлезе в твърде лична територия и жените млъкнаха. Двамата захванаха диалог на цигански, а те решиха, че е време да си тръгват. Бяха набрали достатъчно. За това размениха реплики помежду си и въглищарят възкликна:
- Еее, двете набрахте по две чанти!
- А, не, не. – рекоха те. – Всяка по една.
- Ааа, много.
- Е, как много? Ние сме две. Затова повече.
- Ела да видим и онази до горния блок и ще се прибираме. – каза младата жена на майка си и се запътиха натам.
Циганинът със спалнята се измъкна от къщата, влечейки пластмасова зелена маса, която стовари под липата на сянка.
- Айде, джумбарето почва. – отбелязаха двете.
- Другия път ша ви донеса по ена бичкия. – отговори той.
- А, бичкия. Клони не се режат от дървото. – пресякоха го те и продължиха нагоре.
Липи ухаеха сред настъпващотото лято.
 
Категория: Други
Прочетен: 312 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 10.06 15:08
25.05 20:34 - Дрехи

Дрехи на простора
От слънце изгорени
Вдигани от вятър
Мокрени от дъжд
В мъгла и студ сушени
Топли и студени
Дрехи с предници и гръб

Дрехи с предници и гръб
С щипки закачени-
Цветни и зелени
Дрехи неброени
Пресушени вени
Дрехи, но без кръв-
Ние, наредени
Върху телената връв
Ние- преродени -
В някакво отвъд

Категория: Поезия
Прочетен: 301 Коментари: 3 Гласове: 3
Последна промяна: 25.05 21:12
Имам едно кратко запитване, което едва ли ще стигне до отговарящите за поддръжката на сайта, но все пак...нека опитаме.
Защо от повече от година постингите в Blog.bg- имам предвид по-стари (от 2017 г. и 2015 г. лично в моя блог, не зная как е при останалите потребители) са разместени и, най-странното, не позволяват редактиране? Говоря най-вече за стиховете, които откривам във вид не на строфи, както първоначално са били публикувани, а на проза. В прозаичните текстове пък определени думи или цели абзаци стоят удебелени, което не съответства на автентичния им вид. И, най-странното е, че при натискане на бутона "Редактирай", за да се опиташ да оправиш някак нещата, автоматично биваш препратен към началната страница на сайта. Неприятно е, след като години си градил виртуален профил, да не откриеш публикациите си във вида, в който си ги създал и споделил с останалите в интернет пространството, и още повече да не можеш да ги поправиш. 
Все пак, споделяйки колкото за себе си, толкова и за другите, ние работим и за облика на Blog.bg и считам, че заслужаваме коректно отношение относно оформлението на създаденото от нас.
Надявам се, че гласът ми няма да остане глас в пустиня и ще бъде направено нещо за разрешаване на проблема. 

Категория: Други
Прочетен: 358 Коментари: 5 Гласове: 5
Последна промяна: 20.05 17:34
Аз съм само прашинка
на тихо вселенско дъно,
в перспектива обърната крива -
това съм. Друго не мога да бъда.

Обаче задуха ли онзи-
онзи космически вятър,
оста за секунди ще врътне.
И аз,
прималяла от тъмното,
и аз,
прималяла от чакане,
откъдето дошла съм,
там ще се върна.

Ще бъда на гребена ярък,
в заревото на нова звезда.
Ще бъда отново прашинка,
но прашинка в светлинна вълна.
И, изправила кротко глава,
ще бъда мечтата си-
светлина на света.
Категория: Поезия
Прочетен: 239 Коментари: 0 Гласове: 5

Той дойде и седна в съседство на пъстрото ново диванче на старото заведение, което някога беше сладкарница. Мъж на възраст, на чието лице се изписа доволство, че зае точното място. Сервитьорката не идваше и той трескаво, с нетърпение бръкна в джоба си и след секунди видях в свитата му шепа зелени едри листа, които изсипа на масата. Скоро прибави към тях ситен розовичък цвят, който също покълна от джоба му. С едрите си ръце, с внимание и трепет, от купчинката зеленина и цветчето мъжът зави китка. Беше здравец. Новодошлият едва сдържаше усмивката си, а аз- удивлението си.

Трябваше да тръгвам, но трябваше и да разбера какво следва. Бях почти убедена, че ще се появи жена, когато видях човека да придърпва към себе си едното от бурканчетата на масата- това с кафявата захар. „Приготвя си го за кафето, което ще поръча.“- казах си и сбърках. Сервитьорката още се бавеше. Дали изобщо бе забелязала идването му? Мъжът, стиснал букетчето здравец, с треперещи ръце го мушна в отвора на дозатора, и върна стъкленото шише на мястото, от което го беше взел. Очите ми се разшириха от изненада, а неговото лице се озари, докато устните му, едва доловимо, се разтягаха в удоволствие от направеното. Бързах, но повече от всичко исках да узная края на историята, защото бях убедена, че ритуалът има продължение.  

Той за втори път пъхна ръка във вътрешността на връхната си дреха и извади стар, протъркан червен портфейл, от който измъкна една десетолевка и я затисна с пепелника. Едната ѝ половина стърчеше като пречупено крило. Огледа нареденото. Трябва всичко да бе готово за онова, което предстоеше. Няколко минутки мъжът стоя загледан пред себе си, а аз в букетчето, портмонето и банкнотата. Те бяха опорните точки на личната му хармония. Животът му сякаш сега започваше. Сякаш беше дочакал мига, в който може да прави, каквото иска и както го иска. Изглеждаше даже щастлив. Навярно украсявам случката…

Човекът, стоял досега на известно разстояние от масата, сега сключи ръце върху нея и продължи да отправя втренчен поглед напред. Фигурата му се запечата в съзнанието ми така- застинала между китката здравец и десетолевката. Снимах го тайничко- некачествено, даже направо смотано. Обаче има ли значение?

Когато вече се тревожех, че може да съм го смутила, сервитьорката се появи и му поднесе кафе. "Клиент на заведението."- помислих си.

Чакаше ли някого? Кого? Или пък се наслаждаваше на живота, разбрал, че той е простичък низ от привички, които са красиви в очите на другите? Не биваше да закъснявам. 


 
Категория: Други
Прочетен: 84 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 01.05 17:26
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 443423
Постинги: 700
Коментари: 452
Гласове: 1305
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930